Определение № 2365 от 11.10.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2365 гр. Пловдив, 11.10.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Борис Д. Илиев

Николай К. Стоянов като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно частно гражданско дело № 20235300502606 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.248 от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба на адв. М. М., в качеството му на пълномощник на Л. К. Ш., против Определение №9417 от

17.08.2023г., постановено по гр.д.№5775/2022г. по описа на ПРС, 7-ми гр.с., с което е оставена без уважение молбата му вх. №67370 от 20.07.2023г. за изменение и допълване на постановеното по делото Решение №3270 от 13.07.2023г. в частта му за разноските. В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и решаване на въпроса по същество, като определеното в полза на адв. М. М. адвокатско възнаграждение съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата се увеличи от 400 лв. на 960 лв. с ДДС.

Ответната страна по жалбата- „Кредит тайм“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Ана Ахматова“ №9, ЕИК 203615520, представлявано от управителя А.С.Г., в писмен отговор оспорва същата и иска оставянето й без уважение.

Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт, представените доказателства и становищата на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

1

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Разгледана по същество, е неоснователна.

С постановеното по делото решение съдът е уважил предявените от Л. К. Ш. против „Кредит тайм“ ЕООД искове за установяване на нищожността на клаузите от сключения между страните договор за паричен заем №86302 от 31.08.2021г., с които е било уговорено заплащане на еднократна такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем в размер на 566,16 лв. и на еднократна такса за индивидуално кредитно предложение в размер на 566,16 лв. Тъй като ищецът е бил представляван безплатно по делото от адв. М. М., то съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата първоинстанционният съд е осъдил ответното дружество да заплати на адв. М. М. сумата от 400 лв.- адвокатско възнаграждение. По реда на чл.248 от ГПК адв. М. М. е поискал изменение на решението в частта му за разноските, като в негова полза съгласно разпоредбата на чл.2, ал.5 от НМРАВ се присъди сумата от 960 лв.адвокатско възнаграждение. С обжалваното определение съдът е оставил без уважение молбата по съображения, че предявеният иск за прогласяване на две клаузи от един договор е един, тъй като се касае за едно правоотношение.

Така постановеното определение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ съгласно ал.1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Не могат да бъдат споделени доводите на частния жалбоподателя, че първоинстанционният съд бил сезиран с два обективно съединени исказа прогласяване на нищожност на две отделни клаузи от договор, поради което за всеки от тях съобразно разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения следвало да бъде определено отделно адвокатско

2 възнаграждение. Както правилно е приел първоинстанционният съд, при положение, че се претендира недействителност на едно и също основание на клаузи от един договор, следва да се приеме, че предявеният иск един, поради което и разпоредбата на чл.2, ал.5 от наредбата, предвиждаща, че по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, не следва да намери приложение. По така изложените съображения настоящият състав на съда намира, че съгласно чл.38, ал.2 от ЗА на процесуалния представител на ищцата адв. М. М. следва да бъде определено едно адвокатско възнаграждение по чл.7, ал.2 от НМРАВ съобразно реално защитавания материален интерес.

Цитираната в частната жалба съдебна практика на ВКС няма задължителен характер, а при определяне на размера на адвокатското възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА следва да се отчете и практиката на Съда на Европейския съюз. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС е приел, че правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които трябва да се положи за защитата на съответното право.

Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Прието е, че съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.

Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО.С Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C427/16 и C-428/16, Съдът на Европейския съюз е тълкувал чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДФЕС в смисъл, че национална правна уредба като тази по чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК , съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят 3 възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Прието е, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. Предвид предимството на първичното общностно право- чл.101, пар.1 от ДФЕС пред националното ни законодателство и на основание чл.633 от ГПК, разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА в частта й, предвиждаща минимален размер, определен от Висшия адвокатски съвет, под който адвокатско възнаграждение не може да бъде определено, не следва да бъде прилагана. По всяко дело, по което следва да се определи такова, националният съд ще следва да извърши преценка на правната и фактическа сложност на делото, без да бъде ограничаван от определения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимален размер. Единственото ограничение тук ще бъде свързано с преследваната от наредбата цел, а именно да се гарантира, че високоотговорният труд на адвоката няма да бъде подценен и поставен в зависимост единствено от пазарни механизми, което би имало за свой (отрицателен) резултат влошаване качеството на предоставяните правни услуги и ограничаване достъпа до квалифицирана правна помощ. В конкретния случай делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който вече има установена съдебна практика, а производството пред първоинстанционният съд е приключило в едно съдебно заседание, в което не са събирани доказателства и в което пълномощникът на ищеца адв. М. М. не се е явил. Предвид горното и по така изложените съображения съдът намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на жалбоподателя би бил в размер на 400 лв. с ДДС, колкото е присъдил първоинстанционният съд.

Предвид потвърдено. горното обжалваното

По изложените съображения съдът

4 определение следва да бъде

ОПРЕДЕЛИ: по

ПОТВЪРЖДАВА Определение №9417 от 17.08.2023г., постановено гр.д.№5775/2022г. по описа на ПРС, 7-ми гр.с.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5