Решение № 4329 от 04.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4329 гр. Пловдив, 04.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20235330108642 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на Д. И. Д. с ЕГН **********срещу „ВИВА КРЕДИТ“ ЕООД, с която са предявени обективно кумулативно установителни и осъдителни искове, с които се иска да се признае за нищожни клаузите клаузите на чл. 1, ал.3 и чл.5 ал.2 по сключен между страните договор за кредит № ***, както и да се осъди „ВИВА КРЕДИТ“ ЕООД да заплати на ищеца/ след допуснато изменение на иска по чл.214 ГПК в о.с.з. на 3.10.2024г./ сумата от 30 лева представляваща недължимо платена при липса на основание разходи за събиране на вземането по договор за паричен заем № ***, сключен между страните, сумата от 152,37 лева, представляваща недължимо платена при липса на основание неустойка по договор за паричен заем № ***, сключен между страните, сумата от 355,60 лева представляваща недължимо платена при липса на основание по клауза за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявки за отпускане на паричния заем по договор за паричен заем № ***, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 14.06.2023 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен договор за кредит № ***, който договор е недействителен по смисъла на ЗПК, поради което се дължи платеното по него, което не е по главницата.Ангажират се доказателства.Претендират се разноски.

1

В срока за отговор по чл. 131 ГПК е получен такъв от ответното дружество, в който се излагат съображения за неоснователност на исковете, поради което молят да бъдат отхвърлени.Ангажират се доказателства.Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Между страните не е спорно, че е сключен процесният договор за паричен заем № ***, по силата на който ответникът, заемодател е предоставил на ищеца заемател, сумата в размер от 900 лева,. В чл. 1, ал.3 от договора било договорено, че за извършена от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължал такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем. Също така в чл.5, ал.2 от договора била уговорена неустойка за неизпълнение на регламентирано задължение в чл.5, ал.1 от договора, а именно в тридневен срок от усвояване на сумата по договора заемателят да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител – физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя, издадена не по-рано от три дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило двадесет и една годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж от шест месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева, през последните пет години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател, или да представи банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем в размер на цялото задължение по договора, валидна тридесет дни след падежа за плащане по договора

От приложената по делото справка за извършени плащания по договора и направената ССчЕ/ неоспорена от страните/ се, се установява, че ищецът е заплатил на ответното дружество по договор за паричен заем № ***, следните суми, , такса за експресно разглеждане на кредита в размер на 355,60 лева, неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 152,37 лева и разходи за събиране на вземането в размер на 30 лева.

За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл. 22 ЗПК или защото уговорената неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери 2 действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищцата доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 4 от Договора.

Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно от обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключените договори за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).

Изискванията, които посочената клауза от договорите възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) или да предостави банкова гаранция в размер, по-голям от предоставената сума по кредита.

Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва 3 т.нар. от него "неустойки" към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 5, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за "неустойка при липса на обезпечение". В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси".

Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 5 от Договора "неустойка", то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар.

1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора е посочена 4 общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е включена дължимата по чл. 5 от Договорите "неустойка". Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.