Решение № 5018 от 02.09.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5018 гр. София, 30.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100509859 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от Л. С. П. срещу решение № 9831/09.06.2023г. по гр.д. № 7976/2022г. по описа на Софийския районен съд, I г.о., 39 състав, в цялост и с което са отхвърлени предявените от нея срещу „С.К.“ЕООД искове с правно основание чл.128 т.2 от КТ за общата сума от 1370,57 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за периода 01.10.2017г. – 31.01.2022г. вследствие на неправомерно удържани суми за запор по изпълнителни дела и с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за общата сума от 210,25 лв. – обезщетение за забавено изпълнение за периода 01.10.2017г. – 16.02.2022г. и е осъден да заплати разноските по делото на ответната страна.

В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният съд е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд вследствие на неправилна преценка на доказателствата и тяхната стойност е достигнал до грешни фактически и правни изводи. Поддържа, че първоинстанционният съд не е приложил правилно разпоредбата на чл.446 ал.1 от ГПК в различните й редакции и съответно неправилно е направил изчисленията относно размера на секвестируемия доход на ищеца. Моли решението да бъде отменено и исковете изцяло уважени.Претендира разноски.

Въззиваемата страна „С.К.“ЕООД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, а обжалванотопостановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и законосъобразни изводи. Счита, че решението следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен 1 акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е допустима,.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, настоящият съдебен състав счита следното:

По иска с правно основание чл.128 т.2 от КТ:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.128 т.2 от КТ за общата сума от 1370,57 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за периода 01.10.2017г.

– 31.01.2022г., индвидуализирано по месеци в уточнителна искова молба с вх. № 84759/28.04.2022г. – л.75 от делото на СРС и за което се твърди, че направилно работодателя е удържал и превел по получени от ЧСИ запори, тъй като същото е несеквестируем доход , а и едно от изпълнителното дело е перемирано, съответно вземанията погасени по давност и като такива недължими от ищеца.

Няма спор между страните, а и се установява от приложените по делото писмени доказателства, че

В настоящият случай липсват оплаквания относно установената от първоинстанционният съд фактическа обстановка във въззивната жалба, а и не е спорно между страните и се доказва от събраните писмени доказателства, че: за процесния период между страните е съществувало действително трудово правоотношение, възникнало със сключване на трудов договор № № 198 от 16.03.2017 г., като ищеца е заемала длъжността продавач консултант“, като за периода 01.10.2017г. -31.12.2010г. - основно трудово възнаграждение в размер на 545 лв., както и допълнително трудово възнаграждение за придобит стаж и професионален опит в размер на 0.6% за всяка година трудов стаж по заеманата длъжност, а въз основа на допълнителни споразумения между страните по реда на чл.119 от КТ - считано от 01.01.2018 г. - основното трудово възнаграждение в размер на 600 лв. , а считано от 01.01.2020 г. основното трудово възнаграждение в размер на 800 лв.; върху вземанията на труд на ищеца Л. П. са наложени запори по две изпълнителни дела, за което са правени удръжки от работодателя : за периода от м.октомври 2017 г. до.м. февруари 2018г. по изп. д. № 20118520400514 по описа на ЧСИ К.П. и за м.декември 2018 г., м.декември 2021 г., за м.януари 2022 г. по изп. д. № ********** по описа на ЧСИ С.Я..

Едно от основните задължения за работодателя по трудово правоотношение е ежемесечно да изплаща трудово възнаграждение на работника/ служителя за положения от него труд чл. 128 КТ вр. чл.270 ал.2 и ал.3 КТ.

Спорен е единствено въпросът за размера на секвестируемия доход на ищеца за процесните месеци – м.октомври 2017г., м. декември 2017г., м. януари 2018г., м. февруари 2018г., м. декември 2018г., м. декември 2021г. и м. януари 2022г.

За определянето размера на несеквестируемия доход от трудово възнаграждение и над който работодателя е имал задължението за превеждане на сумите дължими от него като тудово възнаграждение на ищеца по запорите наложени от частните съдебни изпълнители по цитираните по – горе изпълнителни дела.

2

Доколкото нормата на чл.446 от ГПК е императивна, за приложението й съдът следи служебно и следва да я приложи дори при липса на възражение от някоя от страните.

Както изрично е посочено в т. 3 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, наложеният запор върху трудово възнаграждение или друго възнаграждение за труд, както и върху пенсия не обхваща нито вземането на длъжника от третото задължено лице до размера на минималната работна заплата, нито пропорционално опредЕ.та несеквестируема част от това вземане.

Във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания за основата, която следва да бъде приета за несеквестируем минимум е необходимо да се направи следното разграничение: минимална работна заплата и минимален осигурителен доход са две различни понятия.

Минималната работна заплата е най-ниското трудово възнаграждение, което се определя за пълен отработен месец /при нормална продължителност на работното време – 8 часа при 5-дневна работна седмица/ и има за цел защита на работници/служители, които полагат най – ниско квалифициран труд, което се определя нормативно – с постановление на МС и под който размер е недопустимо да се уговаря трудово възнаграждение. Размерът е променлива величина, като всяка година се увеличава.

Минималният осигурителен доход също е променлива величина и се определя нормативно ежегодно – всяка година със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната календарна година и е различно са отделните квалификационни групи професии, които са описани и категоризирани в Националната класификация на професиите и длъжностите. За всяка група служители е опредЕ. минимална сума като осигурителен праг, под който е недопустимо да се осигуряват.

Именно поради възможност за различие между размера на трудовото възнаграждение и осигурителен доход, в чл.3 в Наредбата за елементите на възнаграждението и да доходите, върху които се правят осигурителни вноски е предвидено, ч е месечният осигурителен доход не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход за съответната професия по основната икономическа дейност на осигурителя /дори при уговорено и получавано трудово възнаграждение в по – нисък размер /, но и не може да бъде по – голям от сбора на максималния месечен осигурителен доход, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната календарна година поотделно за всеки един от месеците на годината /независимо от получавано в по – голям от максималния осигурителен доход размер на трудово възнаграждение/.

При съобразяване на разясненията дадени в мотивите по т.3 от цитираното тълкувателно решение, както и обстоятелствата:

-че само за м.октомври 2017г. е приложима разпоредбата на чл.446 ал.1 от ГПК в редакцията и към ДВ бр.50/2008г. в сила от 01.03.2008г., а за остоналата част от процесния период – редакцията съобразно ДВ бр.86/27.10.2017г.;

-направеното разграничение между двете понятия – минимален осигурителен доход /МОД/ и минимална работна заплата /МРЗ/ при която в настоящият случай релевантен е единствено размера на МРЗ, а не МОД /и именно който размер е посочен от работодателя в представените фишове за заплати, а не размера на МРЗ/; както и ПМС № 141/13.07.2017г., което определя размер на МРЗ за м. октомври и м. декември 460,00 лв., № 316/20.12.2017г., ПМС № 316/20.12.2017г. – размер на МЗР за м.

01.2018г., м. 02.2018г., м.12.2018г. - 510 лв.; ПМС № 331/26.11.2020г. – размер на МРЗ за м.12.2021г. – 650 лв. и ПМС № 37/24.03.2022г. – размер на МРЗ за м.01.2022г. – 710,00 лв.;

-размера на уговореното и получавано възнаграждение от ищеца в нетен размер /след приспадане на удръжките за данъци и осигурителни вноски/,

3 то изчисленията направени от първоинстанционният съд са правилни, поради което и на основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към първоинстанционното решение и мотивите му стават част и от настоящия съдебен акт, както и правния извод , че липсва трудово възнаграждение за процесния период, което като част от несекевестируемия доход не е изплатено на ищеца и неправилно преведено по запори наложени от ЧСИ.

Настощият съдебен състав напълно споделя становището, че работодателят нито има задължението, нито би могъл при изпълнение на задължението си за превеждане на суми над несеквестируемия минимум от трудовото възнаграждение на работника/служителя да преценява дали наложените запори от компетенентните органи - ЧСИ са законосъобразни, дали вземанията, за които са образувани изпълнителните дела са дължими, погасени по давност, дали е настъпила перемпеция по отношение на изпълнителните дела, поради което и доводите в исковата молба в същата насока са изцяло неотносими към предмета на спора.

При извод за неоснователност на главния иск, поради несъществуване на претендираното вземане, такъв е акцесорния иск за присъждане на обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва.

С оглед съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва на основание чл.271 ал.1 хип.1 от ГПК да потвърдено.

Разноски

С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК, въззиваемата страна има право да й бъдат присъдени направените по делото разноски.

В случая, въззиваемана страна претендира да й бъдат заплатени разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1250,00 лв. по договор за правна защита и съдействие – л.34 от въззивното дело, който има характер и на разписка за платеното съответно полученото от адвоката възнаграждение– т.1 от ТР 6/06.11.2023г. по тълк.д.

№6/2012г. на ОСГТК на ВКС.

Възивникът е направил своевременно възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна.

Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/.

При съобразяване на горепосочените критерии, както и с оглед минимума по чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й след изм. ДВ бр.88/2022г. /предвид датата на подписване на договора за правна защита и съдействие /, при минимален размер на адвокатското възнаграждение съгласно цитираната норма 468,82 лв., то адвокатското възнаграждение от 1250,00 лв. се явява прекомерно и следва да бъде намалено до минималния размер лв.