Определение № 717 от 12.04.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 717 гр. София, 12.04.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Илияна Папазова

Членове:

Майя Русева

Джулиана Петкова като разгледа докладваното от Илияна Папазова Касационно гражданско дело № 20228002103771 по описа за 2022 година

Производството е с правно основание чл.288 ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от И. Б. И. от с.Бутан, община Козлодуй, чрез процесуалния представител адвокат Т. против въззивно решение № 130 от 1.06.2022г. по в.гр.д. № 457 по описа за 2021г. на Врачански окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260139 от 22.06.2021г. по гр.д. № 503/2010г. на РС Козлодуй като е осъден да заплати на Община Козлодуй, представлявана от кмета Николова сумата от 39 133.31лв., от които 27 927.36лв., имуществено отговорност за парични вреди на бюджета на Кметство Бутан и 11 205.95лв. законна лихва по чл.26 ЗДФИ, считано от датата на съставяне на акта за надчет 11.10.2019г., ведно със законната лихва и са присъдени разноски.

Постъпил е писмен отговор от община Козлодуй, представлявана от кмета, чрез процесуалния представител адвокат К., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че не са налице посочените от касатора основания по чл.280, ал.1 ГПК, като обосновава становището си.

Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 290лв., реалното заплащане на които установява с представен договор за защита и правно съдействие /стр.45/ и платежно нареждане от 3.10.2022г.

Касационата жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе 1 по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:

Въззивният съд е уважил предявения иск с правно основание чл.21, ал., т.1 от Закона за държавната финансова инспекция /ЗДФИ/, със следните мотиви: Срещу касаторът, който е бил кмет на кметство Бутан в периода 2011г.-2019г., е издаден акт за надчет № 11-04-25 от 11.10.2019г. след извършена финансова инспекция на община Козлодуй за дейността на кметство Бутан. Прието е, че е причинил вреда във връзка с дейността му по управление и разпореждане с имущество за периода 1.05.2013г.-31.12.2016г. като възползвайки се от служебното си положение и разпореждайки се със средствата кметството, е сключил няколко договора с „БТК“АД за различни суми /общо за 42 660.75лв./ за ползване на 111брой СИМ- карти. От тях само 16бр. са били раздадени на служители на кметството. 48 броя са раздадени на служители на читалище, пенсионерски клуб и футболен отбор, които са извън списъчния състав на кметството. Останалите 47броя не са били раздадени, но за тях, с бюджети пари, са заплащани абонаметни такси. Една карта е била открадната и за това е бил уведомено „БТК“АД, но тя не е била блокирана и плащането на абонаметната такса е продължило. Ответникът е допуснал нарушение на изискванията за предварителне контрол за законосъобразност и бюджетна дисциплина и на заповедта на кмета на община Козлодуй, с която му е отречено правото да извършва разходи и да поема задължения за такива /заповед № 375 от 15.12.2016г./ Освен това е прието, че касаторът не е възстановил в касата на кметството сумата от 2 074.47лв., от полученият от него служебен аванс в размер на 3 200лв., от които само за 900лв. е представил фактура за закупуване на осветителни тела и складова разписка от 18.10.2016г. С ПКО е възстановил и сумата от 250.53лв. Въззивният съд е преценил като неоснователни направените пред него възражания. Първото е за недопустимост на производството поради това, че не е поискано издаване на заповед за изпълнение въз основа на акта за надчет. Съдът е посочил, че за страната съществува право на избор и тя разполага с възможност да предпочете общия исков ред. Кметство Бутан е сред кръга субекти, подлежащи на държавна финансова инспекция. Актът за надчет е издаден от компетентен орган и съобразно установените специални правила за това.

Съгласно чл.22, ал.5 ЗДФИ изложените в него фактически констатации се считат за истниски до доказване на противното, а в случая те не са оборени.

2

Ответникът следва да носи пълна имуществена отговорност, защото е причинил вреди умишлено, съзнавайки както че поведението му е противоправно, така и осъзнавйки вредните последици, които ще настъпят, искайки или допускайки това. Вината се предполага, като за да се освободи от отговорност деецът следва да докаже, че вредата не е настъпила по негова вина, въпреки положената от него грижа на добър стопанин. В случая, въззивният съд е счел, че ответникът не е ангажирал достатъчни и убедителни доказателства, въз основа на които да е възможно да се изведе извод, че материалната доказателствена сила на акта за надчет и презумцията за вина по чл.45, ал.2 ЗЗД са оборени.

При тези мотиви, касаторът подава касационна жалба, ведно с изложениe, в което се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК с поставени въпроси, които пред вид многоборойността им следва да бъдат групирани. Първата група въпроси са свързани с допустимостта на постановения въззивен акт и касаят възможността да се предявява осъдителен иск при наличие на специалните норми по чл.27, ал.4 и ал.5 ЗДФИ и дали същите са с императивен характер.

При допустимост на избора на вида на защита, приложими ли са нормите на чл.22, ал.5 ЗДФИ и специалната норма за подсъдността по чл.104, т.4 ГПК?

Втората група въпроси касаят разграничението между кмета като орган на изпълнителнат власт и като представител на общината като юридическо лице и по-специално дале е допустим иск по чл.21, ал.1, т.1, вр.чл.23, т.4 и чл.26 ЗДФИ, предявен от адвокат, който е упълномощен не от общината като юйридическо лице, а от кмета като орган на изпълнителната власт? Третата група въпроси касае промяната в съдебния състав и начина, по който следва да се извърши- чрез електронно разпределение или ръчно, по преценка на ръководителя на съда, от една страна и допустимостта да има различие в датата на постановяване на съдебния акт в Единния портал за електронно правосъдие и на хартиения носител. При различие, коя следва да се приеме за вярна и дали съдебното решение следва да се вписва в съответния регистър преди да е финализиран процеса по електронното му подписване. Четвъртата група въпроси е свързана с приложението на чл.193 и чл.183 ГПК, а именно:

Допустимо ли е – при заявено с отговора оспорване на истинността на платежни нареждания /без оспорване на съдържанието им/, да се уважава направено за първи път пред въззивната инстанция искане за допускане на 3 експертиза. Следва ли съдът да обсъжда и да извежда изводите си въз основа на представени от вещото лице по назначената експертиза документи и същите да се използват от експерта, без да са приобщени към доказателствения материал? Допустимо ли е във въззивното производство, съдията- докладчик еднолично да издава съдебни удостоверения в полза на вещото лице или следва по искането да се произнесе съдебният състав?

Императивна ли е нормата на чл.183 ГПК? Следва ли съдът – при своевременно оспорване по реда на чл.193 ГПК, открито производство и назначена експертиза, установяваща неистнинността на оспорените документи, същите да не бъдат изключени от доказателствата, в нарушение на изискванията на чл.194, ал.2 и ал.3 ГПК? Представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането от въззивния съд на няколко тома доказателства по делото? Петата група въпроси са свързани с акта за надчет.

Дали той е валиден, в случай че е издаден при спряно от директора на АДФИ и невъзобновено с негов акт производство по ЗДФИ, Дали могат да се приемат за истински констатациите в акта за надчет, ако чрез съдебна експертиза е установено, че сумите на извършените плащания не съответстват на посочените в акта? Допустимо ли е, пред вид ограничението по чл.266 ГПК, едва във въззивното производство общината да прави искане по чл.192 ГПК за задължаване на трето лице/кметство Бутан/ да представи документи, във връзка с които своевременно е било направено възражение с отговора? Поставят се и въпросите: Дали е допустимо извършването на финансова инспекция на кметство? Дали кмет на кметство може да е субект на имуществена отговорност по ЗДФИ? и При наличието на конкретни неоспорени в хода на финансовата инспекция договори, въз основа на които са издадени също неоспорени в хода на финансовата инспекция фактури, може ли да се приеме, че са наредени плащания по тези фактури и договори, ощетяващи бъджетна организация?

Извън изложеното, според касаторът постановеният въззивен акт е и „вероятно нищожен и очевидно неправилен“, която теза не обосновава.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска по никоя от изброените групи въпроси, защото за нито един от поставените от касатора въпроси не е налице някое от посочените специални основания, а и част от въпросите не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР № 1 от 4

19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съображенията:

Съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г., за да е налице годно общо основание за допустимост – следва да е налице конкретно формулиран въпрос който да е от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая тези изисквания не се покриват от следните поставени въпроси: „Следва ли съдът – при своевременно оспорване по реда на чл.193 ГПК, открито производство и назначена експертиза, установяваща неистнинността на оспорените документи, същите да не бъдат изключени от доказателствата, в нарушение на изискванията на чл.194, ал.2 и ал.3 ГПК?“, „Следва ли съдът да обсъжда и да извежда изводите си въз основа на представени от вещото лице по назначената експертиза документи“, „Дали могат да се приемат за истински констатациите в акта за надчет, ако чрез съдебна експертиза е установено, че сумите на извършените плащания не съответстват на посочените в акта?“ и „Представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането от въззивния съд на няколко тома доказателства по делото?“ Това е така, защото в изброените въпроси се съдържат условия, които не са приети за установени от въззивния съд /че по реда на чл.193 ГПК е установена неистнинност на оспорените документи, че съдът е обсъждал и извеждал изводи въз основа на представени от вещото лице документи, че сумите на извършените плащания не съответстват на посочените в акта и че не са обсъдени доказателства по делото/. С въпросите, съдържащи се в четвъртата група, касаторът по същество оспорва правилността на изводите на въззивния съд във връзка с ангажираните доказателства. Това изключва възможността да се счетат поставените въпрос за годно общо основание за допустимост. Независимо от това, за пълнота следва да се посочи, че в случая въззивният съд е констатирал – във връзка с наведен във въззивната жалба довод – допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, което в съответствие с приетото в т.2 от ТР № 1/9.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г.на ОСГТК на ВКС се е опитал да преодолее като е открил производство по чл.193 ГПК по оспорване на представени с исковата молба платежни нареждания, разпределил е доказателствената тежест и е задължил трето лице да представи налични в него доказателства /копия от фактури/. Съдът е констатирал наличие, по 5 смисъла на чл.266, ал.3 ГПК на извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство, изпълнявайки задължението си да отстрани констатираните от него пороци в първоинстанционното производство и чрез собствени действия да установи фактите и да реши спора, прилагайки правото. Във връзка с поставения въпрос, касаещ съдебните удостоверения, следва да се посочи, че издаването им става с разпореждане на съдията-докладчик, защото се касае до даване на разрешение за извършаване на конкретно действие, а не за действие по събиране на доказателство. Въпросът за приемането на изготвеният въз основа на издаденото съдебно удостоверение документ – като доказателство по делото и за приобщаването му към доказателственият материал - се решава от съдебния състав, в открито заседание, както е процедирано и в конкретния случай.