Решение № 632 от 04.08.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 632 гр. гр. Хасково, 04.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Й. Банкова при участието на секретаря Теодора Кр. Гeоргиева като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело № 20245640102106 по описа за 2024 година

Предявен е от Ц. Г. К., ЕГН **********, с адрес: гр.****, чрез адв. П. И.

П. от АК- ****, против „Моят Кредит" ЕООД, ЕИК 203939675, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул."Александър Стамболийски" № 55, ет.3, ап.1, иск за прогласяване нищожността на Индивидуален договор за заем Код:

**** от ****г., сключен между страните, а при условията на евентуалност – да приеме за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер на **** лева, представляваща възнаграждение за допълнителни услуги, дължимо във връзка с чл.1 от Договор за заем № **** от ****г във връзка с Договор за предоставяне на допълнителни услуги, поради това, че същият е нищожен на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД.

Ищцата твърди, че на ****г. е сключила с ответното дружество изначално изготвен бланкетен Договор за потребителски кредит № **** от ****г. по силата, на който е получила заемна сума в размер на **** лв., при ГЛП - ****% и ГПР - ****%. Страните се договорили, че заемателят ще погаси кредита на **** месечни вноски с размер на погасителната вноска **** лв. Към сключения договор за потребителски кредит ищцата била задължена от ответното дружество да сключи и договор за предоставяне на допълнителни услуги с ответника. Във връзка с чл. 1 от Договора за заем № ****, ищцата следвало да заплати и възнаграждение за допълнителните услуги отново на **** месечни вноски като така общият размер на всяка 1 вноска ставал в размер на **** лв. и по този начин общото задължение по договора с включена главница, лихва и възнаграждение за допълнителни услуги възлизало на **** лв.

Ищцата сочи, че изцяло е усвоила кредитния ресурс, но излага съображения за това, че процесният договор за заем е нищожен, поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не била породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/, на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност, което е довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не бил изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Договорът за потребителски кредит не бил породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в съдържанието на договора не бил включен размерана лихвения процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. Договорът се явявал нищожен освен като сключен в нарушение на изискванията на разпоредбата на чл. 11, т. 9 ЗПК и при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, като разписаният в договора ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не била включена скритата под формата на допълнителни услуги договорна лихва. Кредиторът не е изпълнил и изискването да посочи действителната обща сума за плащане. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договора за потребителски кредит водела до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема.

Счита процесният договор за кредит за нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното му съдържание по чл.

11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, а именно - договорната лихва, поради противоречието й с добрите нрави и неравноправността на клаузата, което довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Поддържа, че 2 договорът за потребителски кредит не породил валидни права и задължения, тъй като в същия не били разписани условията за прилагане на възнаградителната лихва, не бил включен размера на лихвения процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК.

Разписаният в договора ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не била включена скритата под формата на допълнителни услуги договорна лихва. Кредиторът не бил изпълнил и изискването да посочи действителната обща сума за плащане.

Според ищцата, клаузата за възнаградителна лихва била нищожна на три основания: с договорения лихвен процент в размер на ****% се нарушавали добрите нрави, нарушавали се и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя. Трайно се приемало в практиката, че противоречаща на добрите нрави била уговорката, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. След справка на страницата на БНБ се установявало, че към датата на сключване на процесния договор основният лихвен процент бил **** %, т.е. размерът на законната лихва бил **** %. Трикратният размер на законната лихва възлизал на **** %, двукратният - **** %, а в настоящия случай договорената между страните лихва в размер на **** % годишно, към която следвало да се добави скритата лихва уговорена по нарочно създадения договор за допълнителни услуги, надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави. На следващо място, така посочения в договора фиксиран лихвен процент не отговарял на действително приложения в заемното правоотношение лихвен процент, тъй като нарочно създаденото договорено възнаграждение за Допълнителни услуги представлявал добавък към договорната лихва - скрита лихва и в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, кредиторът не бил оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс. Освен това, допълнителните услуги, които били посочени в договора представлявали действия по усвояване и управление на кредита, а съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК кредиторът не можел да иска заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В този смисъл била и съдебната практика, която приемала, че когато търговецът създавал предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променял наименованието на престацията и я именувал като „допълнителни услуги“, вместо да разкрие действителната й икономическа и правна характеристика на лихва, тази облага съставлявала печалба за него и 3 като такава следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва. Договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на потребителската защита и на добрите нрави, тъй като тя не отговаряла на действителните параметри по договора, с която следвала да се увеличи и стойността на реално приложения годишен процент на разходите, с което се преодолявало и законовото изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Наред с това, възнаградителната лихва била уговорена неравноправно по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на процесния договор потребителят не можел да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на ****%. Поддържа, че в нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, на заемателят не било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо, какви са икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителния размер на възнаградителната лихва, а бил заблуден, че трябва да престира и по такса за допълнителни услуги. Договорът за предоставяне на пакет от допълнителни услуги също се счита от ищцата за нищожен на три отделни основания. Като първо от тях се посочва противоречието му с императивни разпоредби на ЗПК, а именно – разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК, според която кредиторът не може да иска заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквито действия представлявали посочените в договора допълнителни услуги. Същият бил нищожен и като противоречащ на добрите нрави, поради нарушаване на принципа за еквивалентност на насрещните престации, доколкото при отпуснат кредит в размер на **** лева, възнаграждението за допълнителни услуги възлизало на сумата от **** лева, която била необосновано висока и прекомерна спрямо размера на отпуснатия кредит. Така били нарушени принципите на справедливост и добросъвестност в гражданските правоотношения, тъй като било неетично да се уговаря възнаграждение за услуги, които не били предоставени на клиента. Освен това, със споразумението за допълнителни услуги на практика се целяло заобикаляне на забраната на чл. 19, ал.4 ЗПК за максималния размер на ГПР. Предвиденото възнаграждение за допълнителна услуга представлявало разход по кредита и като такъв следвало да намери стойностно изражение в ГПР, при което последният щял да надхвърли максималния законов размер. За да избегне това, кредиторът използвал правната форма на „ пакет от допълнителни услуги“, като по този начин чрез позволени правни средства целял да постигне непозволен правен резултат.

Поради това споразумението било нищожно и на основание чл. 21, ал.1 ЗПК, вр. чл.26 ал.1 ЗЗД. На следващо място, според ищцата, споразумението за допълнителни услуги се явявало, освен нищожно поради противоречие с добрите нрави, също и неравноправно по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП.

4

Претендираната сума от 599,13 лева била прекомерна спрямо отпуснатия кредит, с което безспорно били нарушени принципите на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Оспорваната клауза била неравноправна и по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано висока сума, която по съществото си представлявала добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Ищцата поддържа още, че оспорваната клауза освен неравноправна е и нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не била уговорена индивидуално по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Въз основа на изложените в исковата молба доводи се поддържа цялостна недействителност на договора за кредит и неприложимост на разпоредбата на чл. 26, ал.4 ЗЗД, доколкото се касаело до съществена част от съдържанието му и същият не би могъл да бъде сключен без недействителната му част. Освен изложеното, ищецът поддържа и излага съображения, че действително приложения ГПР не отговарял на посочения в договора. Поради невключване на уговорката за допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, било предоставяне на невярна информация на потребителя и представлявало заблуждаваща търговска практика. Липсвало точно и ясно посочване на начина на формирането му и включените в него компоненти, липсвала и ясно разписана методика на изчисляването му, което от своя страна водело до нарушение на изискването на чл. 10 ал.1 ЗПК за сключване на договора по ясен и разбираем за потребителя начин. Така неяснотите, вътрешното противоречие и подвеждащото оповестяване на изискуемо с императивна норма съдържание били уредени от законодателя като порок, изключващ валидността на договарянето (чл. 22 ЗПК). Договорът за потребителски кредит не бил породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал, 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в съдържанието му не бил включен размера на лихвения процент на ден, както и посочване на правото на потребителя за отказ от договора. Процесният договор за кредит бил изначално недействителен и поради неспазване от 5 страна на кредитора на изискванията на чл. 11, ал. 2 от ЗПК общите условия да бъдат подписани от заемателят. С оглед всичко изложено и на основание чл. 23 от ЗПК потребителят следвало да върне само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва и други разходи по кредита.