Решение № 514 от 02.02.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 514 гр. Пловдив, 02.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20235330108900 по описа за 2023 година

С исковата молба ищецът Г. С. Г. е предявил против „Сити Кеш“ ООД иск за приемане за установено в отношенията между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26 ЗЗД, че клаузата на чл. 6.2., установяваща задължение за заплащане на неустойка в размер на 467,54 лв. от Договор за паричен заем ***** г. е нищожна като противоречаща на добрите нрави – чл.26 ЗЗД, поради установяването й при заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК и като неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, както и иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 –во за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 143,24 лв., недължимо платена по недействителна клауза за неустойка по чл. 6.2. от Договор за паричен заем ****** г., ведно със законна лихва.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за кредит от **** г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател, е предоставена в заем сумата в размер от 600 лв. при годишен лихвен процент по заема от 40, 05 % и годишен процент на разходите от 47, 79%. – срок на кредита – 7 вноски. Сочи, че в чл. 6.1. от договора е установено задължение за кредитополучателя за предоставяне на обезпечение под формата поръчителство, което да отговаря на изискванията, установени от кредитодателя. В случай на непредставяне на уговореното обезпечение според чл. 6.2 от договора кредитополучателят се задължил да заплати неустойка в общ размер на 467,54 лв., платима ведно с погасителните вноски, към които се кумулира вноска за неустойка. Ищецът твърди, че с предвиждане на задължение за заплащане на неустойка, поради непредоставяне на обезпечение, което да отговаря на изисквания, които потребителите не могат да осигурят, по същество се осигурява 1 допълнително възнаграждение за кредитора, което се кумулира с възнаградителната лихва, по който начин се заобикаля, установената в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК забрана.

Излага съображения за нищожност на клаузата за неустойка противоречаща на добрите нрави по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, доколкото последната е излязла извън присъщата й обезщетителна функция.

Сочи, че неустойката е излязла и извън присъщата й обезпечителна функция. Твърди се, че клаузата е недействителна и като неравноправна такава по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано висока. Твърди се заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Твърди се, че посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявените искове.

Ответникът е депозирал отговор в срок, като признава предявения установителен иск и моли да се постанови решение при признание на иска. Твърди, че с поведението си не е станал причина за завеждането на делото, като моли да не се присъждат разноски в полза на ищеца.

Посочва, че сумата за неустойка не е платена от ответника. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Своевременно е заявено искане за изменение на размер на предявената осъдителна претенция, по което ответникът не е взел становище и което съдът счита за основателно и приема, че осъдителната претенция е заявена за увеличения размер от 210,54 лв.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на кредитополучател е сключил на **** г. с ответника – финансова институция договор за потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем сумата от 600 лв., която е следвало да върне ведно с договорна лихва или общо сумата от 701,46 лв. чрез заплащане на 7 вноски за периода от *** г. до ***** г. Видно от приетия договор, уговореният годишен лихвен процент е в размер от 40,05 %, а ГПР е в размер на 47,79 %.

Ищецът не спори, че е получил отразената в договора за заем сума в размер от 600 лв..

В чл.6 от договора страните се споразумяват договорът за заем да бъде обезпечен с поне две от посочените обезпечения, а именно: запис на заповед, издаден от заемателя и банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл. 33 от Общите условия към договора за заем. Съгласно чл. 6.2 от договора, е отразено, че в случай, че в тридневен срок заемополучателят не изпълни задължението си по чл. 6.1. от договора, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 467,54 лв. с начин на разсрочено плащане, като неустойката се начислява автоматично с подписване на договора.

В договора за заем е инкорпориран погасителен план с включена неустойка и без включена неустойка.

Ищецът е представил и са приети като писмени доказателства разписка от *** г. за 2 заплащане на сумата от 677,70 лв. и разписка от ***** г. за заплащане на сумата от 167 лв.

Ответникът заявява, че ищецът е заплатил обща сума в размер от 839,15 лв. по договора за заем, като с тази сума е погасена главница в размер на 600 лв., 28,61 лв.възнаградителна лихва и 210,54 лв.- неустойка. Приета е като писмено доказателство и счетоводна справка.

Между ищеца и СИТИ КЕШ ООД са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК.

Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, 3 периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .

Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави, като с оглед приемане на това основание за нищожност не следва да се разглеждат останалите.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.

В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 467,54 лв. Така предвиденият размер е повече от 77 % от цялата заета сума и противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.

Така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за представянето им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.

Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с повече от 77 % от заетата сума.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена, като санкция за неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за 4 представянето му, че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.

Разпечатката съдържа 30 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c8b0bc7d-f5a7-4360-8f00-a8f30575d3ca