Определение № 675 от 19.05.2021, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 675 гр. Плевен , 19.05.2021 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в закрито заседание на деветнадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Цветелина М. Янкулова

Стоянова

Членове:

Рени В. Георгиева

Емилия А. Кунчева като разгледа докладваното от Рени В. Георгиева Въззивно частно гражданско дело № 20214400500314 по описа за 2021 година Постъпила е частна жалба от Н. Б. Ф., чрез пълномощник, срещу инкорпорирано в заповед за изпълнение № 102/2021 г., издадена по ч.гр.д.№ 298/2021 г. по описа на ПлРС, разпореждане за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК.Счита обжалваният акт за неправилен и незаконосъобразен в тази му част.Прави се искане да се отмени атакуваното разпореждане за незабавно изпълнение, инкорпорирано в заповед за изпълнение № 102/2021 г., издадена по ч.гр.д.№ 298/2021 г. по описа на ПлРС.

За ответника по частната жалба – „***“Ад със седалище гр.София, чрез пълномощник, е депозиран отговор, в който се изразява становище, че подадената частна жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение.

Частната жалба по чл.419 от ГПК е депозирана в преклузивния срок, от надлежно легитимирана страна, като е приложено и възражение по чл.414 ГПК, а по същество е основателна.

Ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.269, изр.второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба.

1

С разпореждане № 74/13.01.2021 г. по гр.д.№ 20214430100298 по описа за 2021 г., предмет на обжалване в настоящето производство в тази му част, е постановено незабавно изпълнение на основание чл.418, ал.1 ГПК и издаване на ИЛ (заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване от страните, освен в частта за разноските съгласно чл.413 ГПК).

Разпоредено е да се издаде заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по реда на чл.417, т.3 ГПК в полза на заявителя „***“АД гр.София против Н. Б. Ф. за сумата от 2 280.07 евро, представляваща изискуема договорна лихва по 8 броя анюитетни месечни вноски (вноски от 7-ма до 14-та по погасителния план) за периода от 15.05.2020 г. до 15.12.2020 г.

Съгласно чл.419, ал.3 ГПК съдът отменя разпореждането, когато не са налице предпоставките на чл.418, ал.2, изречение първо и ал.3, както и когато вземането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.

Депозираното е заявление от „***“АД за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за суми, дължими съобразно договор за кредит от 29.10.2019 г. с нотариална заверка на подписите.

Прието е, че представеният документ по чл.417, т.3 ГПК е редовен от външна страна, като съдържа всички изискуеми реквизити.

В частната жалба на първо място са изложени доводи, че в договора за кредит са инкорпорирани множество неравноправни клаузи, като по отношение на претендираните суми важно е клаузата, касаеща договорната лихва, дължима по кредита, относно т.1.1 и т.3.1.

В договора за кредит е посочено, че той е сключен на основание Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители и Закона за потребителския кредит, като страни по него са кредиторът „***“АД, потребителят Н.Ф. и друго лице като ипотекарен длъжник.

В т.1.1 от договора за кредит от 29.10.2019 г. е посочено, че кредиторът „***“АД е предоставило на потребителя Н.Ф. ипотечен кредит в общ размер на 9 612.29 евро, равняващи се на 18 800 лв. по фиксинга на БНБ за еврото, за 2 срок от 36 месеца при фиксиран лихвен процент в размер на 3% на месец, а потребителят се е задължил да го върне, заедно с договорената лихва, такси, разноски и неустойки, в случай, че такива се дължат.

В чл.3.1 от договора за кредит е посочено, че потребителят се е задължил да върне на кредитора предоставеният му кредит в общ размер 9 612.29 евро, равняващи се на 18 800 лв. по фиксинга на БНБ за еврото за деня на плащането, заедно с фиксираната договорна лихва в размер на 3% на месец, на 36 месечни погасителни вноски, както следва: 35 равни месечни погасителни вноски за лихва, всяка от които в размер на 288.37 евро и последната месечна вноска, включваща месечната вноска за лихва в размер на 288.37 евро и дължимата главница в размер на 9 612.29 евро.

На следващо място в частната жалба е посочено, че с договора за кредит страните са уговорили размер на договорна лихва, възлизащ на общо 36% годишна лихва.

Сочи се, че съгласно константната практика на ВКС, за да съответства на добрите нрави, договорната лихва не може да надвишава 30%, а в случай, че договорът е обезпечен с ипотека, не може да надхвърля два пъти размера на законната лихва, а в процесния случай така договорената лихва надвишава всички допустими размери.

На следващо място е посочено, че видно от погасителния план, крайната сума е в размер на 19 993.61 евро, която сума е повече от два пъти по-голяма от размера на предоставената главница.

Сочи се, че неравноправна клауза е и уговореният начин за погасяване през целия период на кредита, който е доста кратък (36 месеца) се дължи месечната вноска единствено и само за лихва без в нея да е включена главница.По този начин главницата стои цяла през целия период на кредита, поради което същата не намалява и се олихвява в цялост ежемесечно.

Частният жалбоподател се позовава и на чл.143 ЗЗП, чл.146, ал.1 ЗЗП.

Излагат се и доводи, че клаузите в договора за кредит не са индивидуално уговорени и той не е имал възможност да влияе върху тях, като му е даден като бланка и не е имал възможност да влияе върху тях.Същият препраща и към Общи условия, които не са предоставени от кредитора.

3

Прави възражение за нищожност на процесния договор за кредит на основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД във вр. с чл.430, ал.2 ТЗ (неуговаряне на необходимите реквизити, при писмена форма за валидност ), чл.39 от ЗБ, съответно чл.58, ал.1, т.2 и чл.58, ал.2 от ЗКИ (липса на изрично и изчерпателно изброени разходи по кредита ), чл.366 ЗЗД, чл.70, ал.3 ЗЗД (плащане преди срока при лихвоносно парично задължение), чл.35 и чл.37 от ЗЗППТ, респ. чл.143 и чл.146 от

ЗЗП (нищожност поради неравноправност).Направено е и възражение за нищожност на процесния договор поради противоречие със закона - на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД и на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД - противоречие с добрите нрави, във вр. с чл.430, ал.1 ТЗ, чл.39 от ЗБ, респ. чл.5 от ЗКИ, а така също и поради липса на съгласие по предмета на договора на основание чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД, така и липса на основание /цел на договора/ на основание чл.26, ал.2, предл.4 ЗЗД.

От ответника са направени възражения, че не е налице нито една от двете хипотези, визирани в чл.419, ал.3 ГПК, а и частният жалбоподател не се позовава на първата хипотеза.

Сочи също така, че производството по чл.419 ГПК е с ограничен обхват и в него не могат да се разрешават по същество въпроси, касаещи действителността на отделни клаузи от процесния договор за кредит, а в производството по чл.422 ГПК.

Това следва и от системното тълкуване на цитираните разпоредби с чл.420, ал.2, т.2 ГПК, а с определението от 22.03.2021 г. заповедният съд е уважил направеното от длъжника искане за спиране по чл.420 ГПК.

Счита,че частната жалба е неоснователна и следва да се остави бе уважение въз основа на гореизложеното.

В тази насока съдът намира следното.

В процесния случай са налице предпоставките на чл.418, ал.2, изречение първо и ал.3 ГПК.

Производството по обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение 4 е различно от исковото производство по чл.422 ГПК, предвидена е самостоятелна обжалваемост на разпореждането, с което се уважава молбата за незабавно изпълнение.

Съгласно чл.420, ал.2, т.2 ГПК може да се спре изпълнението, когато искането е подкрепено с писмени доказателства, че вземането се основава на договор, сключен с потребител.Постановено е определение № 633/02.03.2021 г., но няма данни същото да е влязло в сила, макар и то да подлежи на незабавно изпълнение независимо от обжалването му.

Съгласно чл.419, ал.3 ГПК съдът отменя разпореждането, когато вземането се основана на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.

Двата съдебни акта са самостоятелни и подлежат на отделно обжалване, а и с оглед на гореизложеното следва да се съобрази дали са налице предпоставките, визирани в горепосочената разпоредба, тъй като процесният договор от 29.10.2019 г. е сключен с потребител.

Следователно в рамките на настоящето производство по чл.419 ГПК може да се преценява само дали вземането на заявителя се основава на неравноправна клауза, сключена с потребител.

В тази насока от ответника е посочено, че с оглед на т.5.1 от договора за потребителски кредит, който е обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот, са приложими разпоредбите на ЗКНИП.

Годишният процент на разходите е дефиниран в чл.29, ал.1 ЗКНИП, а в §1, т.17 от ДР на закона е посочено какво включва общият разход по кредита за потребителя.

Според чл.29, ал.9 от ЗКНИП, на който също се позовава ответника, ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти на законната лихва по просрочени задължения в левове и в чуждестранна валута, определени с ПМС.Счита, че ГПР включва в себе си и възнаградителната лихва като разход.При актуален размер на законната лихва от 10% на година, максималният ГПР по кредита, включващ и възнаградителната лихва, не може да надвишава 50 %.По аргумент за противното от чл.29, ал.10 ЗКНИП счита, че клаузи в договора за кредит, които не надвишават размера по ал.9, не се смятат за нищожни.

5

Изложени са и съображения, че при изчисляване на процесния ГПР е включен единствено разходът за възнаградителна лихва, тъй като други такси, комисионни и възнаграждения съгласно същия договор, не се дължат.

Видно от т.6.5 от договора за кредит, ГПР, изчислен по начина, посочен в Приложение №1 към чл.29 от ЗКНИП, е в размер на 42,5761%.

Счита също така, че чл.29, ал.9 от ЗКНИП изключва приложението на чл.26, ал.1, предл.3 относно размера на възнаградителната лихва.

Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че условията по процесния договор за кредит не са индивидуално договорени.Договорите за потребителски кредит имат нормативно съдържание, определено в чл.24 ЗКНИП.Между страните са сключени три договора за кредит при различни лихвени проценти, като договорът от 29.10.2019 г. и от 30.05.2019 г. е с 3% месечна лихва за сумата от 18 800 лв., съответно 12 000 лв., респ.ГПР 42,5761 и ГПР 45,5760.

Позовава се също и на обстоятелството, че е небанкова финансова институция, на чл.3, ал.1, т.3 ЗКИ.

В тази насока съдът намира следното.

Съгласно чл.40 ЗКНИП за договорите за кредит се прилагат и чл.143чл.148а от ЗЗП.

В процесния случай в заповедното производство се претендира сумата от 2 280.07 евро, изискуема договорна лихва за 8 броя анюитетни месечни вноски за периода от 15.05.2020 г. до 15.12.2020 г.

Тази лихва, доколкото тя по естеството си е възнаграждение за ползвания финансов ресурс, е възнаградителна.

Предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са: клаузата да не е индивидуално уговорена; да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; за създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията-съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; да е сключена във вреда на потребителя ( определение № 382/16.07.2018 г. на ВКС по к.т.д.

6

№ 752/2018 г., ІІ т.о.).

Потребител, който се позовава на неравноправен характер на клауза от договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от хипотезите, предвидени в чл.143 ЗЗП, е налице противоречието.

Съгласно чл.143, ал.1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Съдът счита, че неравноправна клауза в потребителски договор в процесния случай е налице при наличието на общата предпоставка по чл.143, ал.1 ЗЗП.