Решение № 5527 от 18.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5527 гр. София, 18.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Весела Т. Аврамова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20241100507308 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 21.02.2024 г., постановено по гр.д.№ 54414/ 2022 г. на Софийски районен съд, ГО, 182 състав, е отхвърлен предявеният от Г. Т. Д. /ЕГН **********/ срещу „КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНТС БГ“ ЕАД- гр. София /ЕИК 202423225/ отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи чрез принудително изпълнение на ответното дружество сумите 756.53 лв.главница, 83.09 лв.- възнаградителна лихва за периода от 05.07.2011 г. до 04.05.2012 г., и 70.17 лв.- мораторна лихва за периода от 05.08.2011 г. до 26.05.2012 г., за които суми е издаден изпълнителен лист на 28.11.2012 г. въз основа на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 33627/ 2012 г. на СРС, 66 състав, първоначално в полза на „БНП Париба Файненс“ ЕАД, чиито вземания впоследствие са били прехвърлени на ответника с договор за цесия и за събирането им е образувано изпълнително дело № 20158410411582 на ЧСИ Н. М. с рег.№ 841 на КЧСИ, поради погасяване на посочените вземания по давност. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът Г. Т. Д. е осъден да заплати на ответника „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД сумата 100 лв.- разноски по делото.

Постъпила е въззивна жалба от Г. Т. Д. /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване недължимостта на горепосочените суми, с присъждане на разноски по делото.

Въззивникът оспорва изводите на първоинстанционния съд относно прекъсването на погасителната давност, като поддържа, че посочените в решението действия, включително налагане на запори и подаване на молби от взискателя, не представляват валидни изпълнителни действия, тъй като не са довели до реално осребряване на имущество и по същество представляват единствено действия по проучване 1 имущественото състояние на длъжника, които съгласно тълкувателната практика на ВКС не прекъсват давността. Твърди, че за да бъде прекъсната давността, следва кумулативно да са налице както искане от взискателя за предприемане на конкретно изпълнително действие, така и реалното му извършване от съдебния изпълнител, каквото в случая не е осъществено. Поддържа и наличие на хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, тъй като е налице период на бездействие, по- дълъг от две години, водещ до прекратяване по право на изпълнителното производство, както и липса на секвестируемо имущество по смисъла на чл.433, ал.1, т.5 ГПК. Според въззивника след настъпване на перемпцията всички последващи изпълнителни действия са лишени от правно действие и не могат да прекъснат давността, като приемането на противното би довело до недопустимо удължаване на давностните срокове в противоречие с чл.113 ЗЗД.

Въззиваемата страна „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД- гр. София /ответник по делото/ оспорва жалбата на ищеца и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за въззивното производство. Счита за правилно определен от първоинстанционния съд началният момент на давността, при съобразяване на ППВС № 3/ 1980 г., Тълкувателно решение № 2/ 26.06.2015 г. на ВКС и актуалното Тълкувателно решение № 3/ 2020 г. на ВКСОСГТК, според което погасителна давност не тече по време на висящ изпълнителен процес за дела, образувани преди 26.06.2015 г. Поддържа, че по делото са налице доказателства за множество изпълнителни действия и искания за прилагане на изпълнителни способи, прекъсващи давността, включително налагане на запори през 2017 г. и 2018 г., както и последващи молби на взискателя, подадени през периода 2018 г.- 2022 г., поради което не е налице изтичане на петгодишен давностен срок. За прекъсване на давността е достатъчно и самото искане на взискателя за предприемане на изпълнителни действия, независимо от тяхната успешност или от евентуалното бездействие на съдебния изпълнител, като евентуална перемпция на изпълнителното дело е без значение за течението на давността и не води до погасяване на вземането.

Предявен е отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 вр. чл.439 ГПК.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявения от Г. Д. отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК като неоснователен- чл.272 ГПК.

С отрицателния установителен иск по чл.124, ал.1 вр. чл.439 ГПК се цели установяване несъществуването на изпълняемо право, като при уважаването му по правило изпълнителният процес следва да бъде прекратен. Ищецът, предявил отрицателния установителен иск, е този, в чиято тежест е да докаже своите възражения срещу вземането под формата на основания за недължимост на твърдяното от ответника вземане, а ответникът следва да докаже факта, от който вземането му произтича.

2

Съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материал /вкл. книжата по приложените две изпълнителни дела/ обосновава извод на въззивния съд, че процесните вземания, представляващи главница, възнаградителна лихва и мораторна лихва по договор за кредит и съдебни разноски, към датата на подаване на исковата молба на 6.10.2022 г. не са погасени по давност, тъй като по отношение на тях не е изтекъл визираният в чл.110 ЗЗД и чл.117, ал.2 ЗЗД общ петгодишен давностен срок.

Безспорно е по делото, че относно горепосочените вземания- предмет на обжалваното първоинстанционно решение, в заповедно производство по гр.д.№ 33627/ 2012 г. на СРС, 66 състав, са издадени заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на 28.08.2012 г. и изпълнителен лист на 28.11.2012 г. срещу длъжника Г. Т. Д..

Въз основа на издадения на 28.11.2012 г. изпълнителен лист по молба на взискателя „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД на 12.12.2012 г. е образувано изпълнително дело № 16088/ 2012 г. на ЧСИ Н. М.- с peг.№ 841 на КЧСИ и район на действие- СГС. Молбата на взискателя за провеждане на принудително изпълнение съдържа упълномощаване по чл.18 ЗЧСИ. В последствие след настъпила перемпция посоченото изпълнително дело е прекратено /постановление на ЧСИ от 10.11.2015 г./ и въз основа на подадена от взискателя „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД /цесионер/ на 12.11.2015 г. писмена молба, съдържаща и упълномощаване по чл.18 ЗЧСИ, е образувано второ изпълнително дело под № 11582/ 2015 г. на ЧСИ Н. М. с рег.

№ 841 на КЧСИ.

По двете изпълнителни дела на длъжника Г. Д. са изпратени покани за доброволно изпълнение, връчени съответно на 5.01.2013 г. и 20.12.2016 г., и са предприети действия по изпълнението, като със запорно съобщение от 15.06.2017 г., връчено на 19.06.2017 г., е наложен запор върху банковите сметки на Д. в „Банка ДСК“ ЕАД, по който на 10.07.2017 г. и 12.07.2017 г. по специалната сметка на ЧСИ са постъпили суми, част от които са преведени на взискателя /според направено на гърба на изпълнителния лист отбелязване/.

В последствие с молби на взискателя от 1.08.2017 г. и 22.08.2017 г. са направени искания за налагане на запори върху банкови сметки на длъжника и за извършване на опис, оценка и публична продан на движими вещи на същия.

На 11.07.2018 г. от ЧСИ са изпратени запорни съобщения за налагане запори върху трудови възнаграждения на длъжника при различни работодатели, за чието връчване липсват данни по изпълнителното дело.

С последващи молби от 5.10.2018 г., 30.08.2019 г. и 29.04.2021 г. взискателят отново е поискал предприемането на изпълнителни действия, включително налагане на запори и пристъпване към изпълнение върху движими вещи на длъжника, като по тези молби не са били предприети действия от ЧСИ, нито са давани указания от същия.

На 3.06.2021 г. длъжникът е поискал прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК- поради липсата на извършени през период, по- дълъг от две години, изпълнителни действия, като с постановление на ЧСИ от 8.06.2021 г. е отказано прекратяване на делото, „поради липса на предпоставки“ за това.

С молба от 22.03.2022 г. взискателят отново е поискал налагане на запор върху трудово възнаграждение на длъжника и предприемане на изпълнителни действия, по която действия от страна на ЧСИ също не са последвали.

С молба от 9.01.2023 г. длъжникът Д. е поискал спиране на изпълнителното 3 производство- въз основа на издадена от СГС обезпечителна заповед, по която с постановление от 10.01.2023 г. ЧСИ е спрял производството по изпълнителното дело.

Неоснователен, при така установената фактическа и правна обстановка е наведеният от ищеца Г. Д. довод /чл.120 ЗЗД/ за недължимост на процесните вземания, представляващи дължими главница, възнаградителна лихва и мораторна лихва по договор за кредит и съдебни разноски, тъй като по отношение на тях предвиденият в закона общ 5- годишен давностен срок /чл.110 ЗЗД и чл.117, ал.2 ЗЗД/ не е изтекъл и вземанията не са погасени по давност.

Процесните вземания /главни и акцесорни/ са съдебно признати с влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, с която е разпоредено Г. Д. да заплати същите на праводателя на ответника- „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД /цедент/, поради което и с оглед формираната по повод аналогични съдебни спорове съдебна практика приложима в случая е разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД, според която срокът на давността е всякога пет години.

Според представените писмени доказателства цитираната заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е издадена на 28.08.2012 г., а изпълнителният лист срещу Г.

Д. е издаден на 28.11.2012 г.

Първата молба за образуване на изпълнително дело, съдържаща упълномощаване по чл.18 ЗЧСИ, е подадена от взискателя „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД на 12.12.2012 г., а втората молба за образуване на изпълнително дело, съдържаща упълномощаване по чл.18 ЗЧСИ, е подадена от взискателя „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД /цесионер/ на 12.11.2015 г. Считано от 28.11.2012 г., когато е издаден изпълнителният лист, въз основа на който са образувани посочените две изпълнителни дела, а и от 28.08.2012 г., когато е издадена цитираната заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, до 16.11.2015 г., когато са предприети изпълнителни действия срещу длъжника Г. Д. /ищец/, като по изп. дело № 11582/ 2015 г. на ЧСИ Н.

М. с рег.№ 841 на КЧСИ е дадено разпореждане за насрочване опис на движимото имущество на длъжника, и до 19.06.2017 г., когато е наложен запор върху банкови сметки на Д. в „Банка ДСК“, по който са постъпили суми по специалната сметка на ЧСИ на 10.07.2017 г. и 12.07.2017 г., и съответно на тези дати са настъпили материално- правни последици на прекъсване на погасителната давност, приложимият общ 5- годишен давностен срок по чл.110 ЗЗД не е изтекъл.

Давността е била спряна до 26.06.2015 г.- съгласно ППВС № 3/ 1980 г. и Тълкувателно решение № 2/ 26.06.2015 г. на ВКС- ОСГТК, а в последствие е била неколкократно прекъсната- съгласно Тълкувателно решение № 2/ 2015 г. на ВКСОСГТК, като не се установява период от 5 години, през който бездействието на кредитора да претендира и събира вземанията си би обосновало погасяването им по давност. Независимо от настъпилата поради пасивно поведение на кредитора през периода 12.12.2012 г.- 12.11.2015 г. /над две години/ перемпция и прекратяване на първото посочено изпълнително дело по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, не се установява 5годишен период на бездействие на взискателя и съдебния изпълнител, който да обосновава извод за погасяване на вземанията по давност.