Решение № 170 от 12.02.2019, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ№

170 гр. Пловдив, 12.02.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, в публично съдебно заседание на петнадесети януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ДУБЛЕКОВА

АННА ДЪБОВА при секретаря

Валентина Василева, като разгледа докладваното от младши съдия Дъбова възз. гр. д. № 2489/2018 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 350/30.07.2018 г., постановено по гр.д. № 1232/2017 г. по описа на Районен съд – Асеновград, III граждански състав, са уважени предявените от Х.Г.П. против Д.Т.Т. кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 400 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от счупване на осмо дясно ребро; сумата от 400 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от кръвонасядане по гърба на носа; сумата от 300 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от травматичен оток в лявата слепоочно-тилна област; сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от счупване на носни кости с оперативно наместване; сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в психически увреждания, негативни емоционални изживявания – страх, уплаха, притеснения за живота и здравето, преживян стрес и психични страдания, както и накърняване на неговата чест и достойнство; сумата от 30 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, сторени за заплащане на такса за издаване на съдебно-медицинско удостоверение, ведно със законна мораторна лихва за периода от 13.12.2015 г. до окончателното изплащане на задължението.

Въззивното производство е образувано по жалба на ответника Д.Т. с доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в частта му, с която жалбоподателят е осъден да заплати на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от счупване на носни кости с оперативно наместване; сумата от 400 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от кръвонасядане по гърба на носа и сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в психически увреждания, негативни емоционални изживявания – страх, уплаха, притеснения за живота и здравето, преживян стрес и психични страдания, както и накърняване на неговата чест и достойнство. Твърди, че наказателният съд е постановил решението си досежно вида на конкретните увреждания, приети за лека телесна повреда, единствено на основание приложените писмени доказателства – медицински документи, доколкото въз основа на тях е била изготвена и медицинска експертиза. Счита, че не е налице причинна връзка между деянието на делинквента и втората оперативна интервенция за наместване на носните костици, като това обстоятелство се установявало от разпита на вещото лице по допуснатата и приета в хода на първоинстанционното разглеждане на делото съдебно-медицинска експертиза.

Претендира намаляване на присъденото обезщетение от 4 000 лв. на 600 лв., тъй като първоначалната интервенция се състояла единствено в опростена медицинска манипулация с инструмент, без упойка, възстановителният период, за която бил кратък. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е постановил решението си и въз основа на съдебно-психиатричната експертиза, тъй като изготвянето на такава не е била допуснато по делото. Това било така, тъй като ищецът е поискал и съдът е допуснал назначаване на съдебно-психологична експертиза. Сочи, че съдът е допуснал нарушение на принципа на равнопоставеност на страните при приемане на експертизата в съдебно заседание, доколкото на последното не е присъствал ищеца или негов представител. Твърди, че обезщетението за вреди, претърпени вследствие кръвонасядане по гърба на носа, е недължимо. Това увреждане било резултат от счупването на носните костици, поради което и по този начин се претендирало обезщетение за една и съща травма няколко пъти. Моли се за отмяна на първоинстанционното решение в посочените части.

Въззиваемият - ищец е депозирал в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба, в който излага доводи за нейната неоснователност. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли за неговата отмяна.

Първоинстанционното решение е влязло в законна сила, поради необжалването му от ответника, в частта му, с която Д.Т. е осъден на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД да заплати в полза на Х.Г.П. сумата от 400 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от счупване на осмо дясно ребро; сумата от 300 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от травматичен оток в лявата слепоочно-тилна област и сумата от 30 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, сторени за заплащане на такса за издаване на съдебно-медицинско удостоверение, поради което в тази му част първоинстанционното решение не е предмет на въззивен контрол и настоящата съдебна инстанция не дължи произнасяне по него.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна против подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Следователно, предметът на решаващата дейност на въззивната инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и правни съждения в исковата молба, респ. в отговора на исковата молба, а с релевираните във въззивната жалба основания за неправилност на обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост, респ. по отношение на обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила и не е приложил правилно материалния закон.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че на 13.12.2015 г. ответникът е нанесъл побой на ищеца в качеството му на длъжностно лице – съдия на футболна среща между отборите на ФК „Сокол“ и ФК „Шипка 2015“ по повод изпълнение на функцията му, като му е причинил телесни увреждания, изразяващи се в счупване на осмо дясно ребро, кръвонасядане по гърба на носа и счупване на носни костици, довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Вследствие на деянието освен установените от наказателния съд, претърпял и други телесни увреждания, за които ищецът се снабдил с медицинско удостоверение. Деянието причинило на пострадалия - ищец остър стрес с последващо разстройство на адаптацията със смесено нарушение на емоции и поведение. Приел е, че така установените урвеждания представляват пряка и непосредствена последица от действията на ответника, поради което е уважил предявените искове, като е присъдил обезщетение в претендирания от ищеца размер, който счел за справедлив при съобразяване критериите, установени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.

Въззивният съд в настоящият съдебен състав напълно споделя фактическите и правни изводи, до които е достигнал първоинстанционният съд, поради което и на основание чл.

272 ГПК следва да препрати към мотивите на Районен съд – Асеновград, които стават част от правните съждения на настоящото решение.

Възникване на притезателното субективно материално право за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е обусловено от положителното проявление в обективната действителност на следните материалноправни предпоставки (юридически факти): деяние (действие или бездействие); противоправност на деянието (несъответствие между предписаното от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца); вреда и причинна връзка между деянието и настъпване на твърдяната вреда – в случая претърпените физически и емоционални болки и страдания. Установяването на посочените юридически факти е в тежест на ищеца.

Деянието следва да е осъществено виновно, но съгласно презумптивната разпоредба на чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината като субективен елемент на имуществената отговорност се презумира, поради което и в тежест на ответника е да проведе обратно пълно доказване за оборване на установената законова презумпция.

С влязло в сила решение, постановено по н.а.х.д. № 240/2017 г. по описа на Районен съд – Асеновград Д.Т.Т. е признат за виновен за това, че на 13.12.2015 г. около 17.10 часа в гр. А. на стадиона в кв. *** е нанесъл побой на Х.Г.П. в качеството му на длъжностно лице – съдия на футболна среща между отборите на ФК „Сокол“ и ФК „Шипка 2015“ по повод изпълнение на функцията му, като му е причинил телесни увреждания, изразяващи се в счупване на осмо дясно ребро, кръвонасядане по гърба на носа и счупване на носни костици, довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота.

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 15 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС понятието „присъда”, употребено в чл. 83, ал. 1, т. 4 и чл. 300 ГПК следва да се тълкува като съдебния акт, с който по надлежен ред едно лице е признато за виновно в извършването на престъпно деяние. С присъдата и с решението по чл. 78 а НК фактическият състав на престъплението е установен по съдебен ред и постановеното от наказателния съд, и в двата случая, има обвързващата сила по чл. 300 ГПК за гражданския съд. В този смисъл е и практиката на касационната инстанция, формирана на основание чл. 290 ГПК преди постановяване на посоченото тълкувателно решение (така Решение № 14/04.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1493/2009 г., IV г. о., ГК).

С разпоредбата на чл. 300 ГПК е установено, че влязлата в сила присъда се ползва със сила на пресъдено нещо само за изброените обстоятелства и тя е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от деянието - относно това, дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен.

Следователно и в случая съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК със задължителна за гражданския съд сила е установено, че делинквентът - ответник чрез осъществяване на посоченото деяние виновно е причинил на ищеца следните телесни увреждания - счупване на осмо дясно ребро, кръвонасядане по гърба на носа и счупване на носни костици – престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 1 и т. 4, предл. последно във вр. с чл. 130, ал. 1 НК. В случая вредата представлява съставомерен резултат от осъществяване на деянието. Престъплението по чл. 130 НК е резултатно и за осъществяването му в обективната действителност следва да се прояви и конкретното телесно увреждане, представляващо признак от обективния състав на престъплението. Следователно и влязлото в сила съдебно решение, с което деецът – ответник е признат за виновен, има задължителна сила и досежно вида на настъпилите телесни увреждания, а именно - счупване на осмо дясно ребро, кръвонасядане по гърба на носа и счупване на носни костици.

Налице е причинна връзка между деянието и настъпилото увреждане на здравето. Посочените телесни повреди са причинили на пострадалия физически болки и страдания, пряка последица от самото деяние и свързани с последващия оздравителен процес.

Налична е причинната връзка между деянието, причинената телесна повреда, изразяваща се в счупване на носните костици и претърпените болки и страдания. Съгласно т. 15 от Постановление № 3/27.09.1979 г. на Пленума на Върховния съд, счупването на носни костици се приема за лека телесна повреда с разстройство на здравето по чл. 130, ал. 1 НК. За възстановяване на това увреждане на здравето ищецът е претърпял две хирургични интервенции. Необходимостта от втората операция е възникнала предвид неуспешното провеждане на първата операция, доколкото след хирургическата интервенция носните костици не са били успешно наместени и ищецът е имал затруднено дишане. Лечението на фрактурата на носните кости има за цел да възстанови функцията на носната кухина, като до момента на пълното, съответно възможното възстановяване на здравословното състояние, с оглед конкретиката на съответната травма, причинната връзка между деянието и настъпилите вреди не се прекъсва. При този тип увреждания дишането е затруднено или невъзможно през едната, а понякога и през двете ноздри. При разместване на фрагментите или изместване на носната преградa, тези смущения отзвучават само след пpoвeждaнe на лечение с репoзиция и фиксация - септопластика. Следователно и при такава фрактура провеждането на оперативно лечение е абсолютно необходимо.

Разпечатката съдържа 33 от 64 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c8a238fc-17c3-4865-ac24-fda222e87236