Решение № 410 от 09.04.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 410 гр. Пловдив, 09.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анна Ив. Иванова

Членове:

Иван Ал. Анастасов

Мария Анг. Ненова при участието на секретаря Валентина П. Василева като разгледа докладваното от Мария Анг. Ненова Въззивно гражданско дело № 20255300500202 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „Юробанк България“ АД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление: гр. *****, подадена чрез пълномощника адвокат Д. Е., против Решение № 3945 от 09.10.2024 г., постановено по гр.д. № 16844/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXV гр.с., с което е отхвърлен предявеният от „Юробанк България” АД против С. Д. Р., ЕГН ********** от гр. ***** установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 240 от ЗЗД във връзка с чл. 9 от ЗПК и чл. 86 от ЗЗД за признаване за установено в отношения между страните, че С. Д. Р. дължи на „Юробанк България” АД сумата от 281,78 лева – дължима изискуема главница по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-17683949 от 12.02.2020 г., сключен с кредитора „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, с правоприемник „Юробанк България” АД, и мораторна лихва в размер на 16,31 лева, дължима за периода от 15.09.2021 г. до 16.09.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 03.10.2023 г., до окончателното погасяване на задължението, за които суми е издадена Заповед № 6817/05.10.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 14418/2023 г. на Районен съд Пловдив, ХVII гр. състав.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност и 1 незаконосъобразност на обжалваното решение. Поддържа се, че неправилно съдът е отхвърлил предявените искове, като е обявил целия договор за кредит за нищожен поради начислените по същия застраховки и такси. Счита се, че това не е основание за обявяване на целия кредит за недействителен, като съдът може да прогласи конкретната клауза за недействителна. Тъй като по настоящото дело не се претендират такси, се счита, че като е разглеждал тези клаузи, съдът е излязъл извън предмета на делото. По отношение на начислените застраховки по кредита се твърди, че същите са кредитирани от банката поради липса на парични средства у длъжника. Поддържа се, че застрахователното правоотношение е отделно от кредитното, поради което недействителността на първото не влече недействителност и на второто.

Претендира се отпадане единственото на сумата от 77 лева, представляваща такси, и дължимост на остатъка от главницата. Възразява се, че във връзка с произнасянето по неравноправни клаузи съдът не е дал конкретни указания на страните, не ги е уведомил, че ще разглежда такива, и не им е дал възможност да ангажират доказателства в тази насока. Твърди се, че в доклада по делото липсва отделяне на спорното от безспорното. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат уважени.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна С. Д. Р., подаден от пълномощника му адвокат Е. И..

Поддържа се, че обжалваният съдебен акт е правилен, законосъобразен и постановен съгласно материалния и процесуалния закон и трайно установената съдебна практика. Не се намират извършени от първоинстанционния съд процесуални нарушения, свързани с доклада по делото. Счита се, че когато съдът е сезиран с иск като процесния, не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора при нарушение на добрите нрави, неравноправни клаузи във вреда на потребителя, нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правен ред. Изложени са подробни съображения по съществото на спора, касаещи спазването на изискванията на ЗПК за действителност на договорите за потребителски кредит. Иска се потвърждаване на решението и присъждане на разноските.

Съдът като разгледа въззивната жалба в рамките на наведените основания, съобрази доводите на страните и взе предвид събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок срещу подлежащ на обжалване акт от страна, останала недоволна от съдебния акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Производството по делото е образувано по искова молба на „Юробанк България“ АД против С. Д. Р. за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 281,78 лева, представляваща изискуема главница по Договор за потребителски паричен 2 кредит № PLUS-17683949 от 12.02.2020 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, чийто правоприемник е ищецът, както и мораторна лихва в размер на 16,31 лева, дължима за периода от 15.09.2021 г. до 16.09.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното погасяване на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът оспорва исковете като неоснователни, позовавайки се на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и недействителност на договора за потребителски кредит поради нарушения на ЗПК.

По фактите страните не спорят, а и от доказателствата по делото се установява, че на 12.02.2020 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България и С. Д. Р. е сключен договор за потребителски паричен кредит № PLUS-17683949, по силата на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя кредит в общ размер на 2 578,05 лева, от които: за потребителски цели – 2 200 лева и за покупка на застраховка „Защита на плащанията“ – 378,05 лева, а кредитополучателят се е задължил да върне сума в общ размер на 3 555,60 лева в срок от 24 месеца, при ГЛП в размер на 32,69 %, ГПР в размер на 42,61 %, както и да заплати такса ангажимент в размер на 77 лева.

С посредничеството на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България между кредитополучателя от една страна и „Кардиф Животозастраховане, клон България“ и „Кардиф Общо застраховане, клон България“ от друга страна е сключен договор за застраховка „Защита на плащанията“, с покрити рискове: смърт в резултат на злополука, смърт в резултат от заболяване, инвалидизация над 70 % в резултат на злополука, инвалидизация над 70 % в резултат на заболяване, продължителни болнични над 30 дни в резултат на злополука, продължителни болнични над 30 дни в резултат на заболяване, безработица над 30 дни и хоспитализация над 3 дни в резултат на злополука временна неработоспособност в резултат на заболяване, временна неработоспособност в резултат на злополука и безработица, с ползващо се лице по застраховката „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България.

Съгласно приетото по делото заключение на съдебносчетоводната експертиза по договора за кредит са извършени плащания в общ размер на 3 631,75 лева. В ГПР по договора за кредит не е включено закупуването на застраховка „Защита на плащанията“. Размерът на застраховката от 378,05 лева представлява 10,6325 % от общата сума за погасяване. Размерът на таксата ангажимент по договора – 77 лева, представлява 2,1656 % от общата сума за погасяване. По договора за кредит е платена такса ангажимент в размер на 77 лева, застраховка „Защита на плащанията“ в размер на 378,05 лева и възнаградителна лихва в размер на 977,55 лева. Остава дължима главница в размер на 281,78 лева и лихва за забава към датата на исковата 3 молба в размер на 61,81 лева.

Съгласно данните в ТРРЮЛНЦ „Юробанк България“ АД е правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България.

При така установените правнорелевантни факти съдът намира следното от правна страна:

Обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по същество правилно.

Предмет на делото са предявени по реда на чл. 422 от ГПК кумулативно съединени установителни искове по чл. 240 от ЗЗД във връзка с чл. 9 от ЗПК за съществуване на вземане за главница по договор за потребителски кредит и по чл. 86 от ЗЗД за съществуване на вземане за лихва за забава. В тежест на ищеца е да установи по делото при условията на пълно и главно доказване съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за потребителски кредит, предоставяне на заемната сума на кредитополучателя и настъпване на изискуемостта й.

Процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са приложими особените изисквания за действителност по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК и общите правила за валидност на договорите съгласно чл. 26-33 от ЗЗД.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за потребителски кредит следва да е посочен размерът на ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Посочването на ГПР в договора за кредит с потребител е от съществено значение в контекста на Директива 2008/48/ЕО от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО, доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Такова съществено значение има изискването в договора за кредит да се посочат данни като ГПР, броя и периодичността на погасителните вноски, както и евентуално задължение за плащане на други такси и застраховки. В Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по дело С-686/2019 г. е разяснено, че понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ обхваща всякакви видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, съответно разходите за лихви и за допълнителни услуги, свързани с договора също се включват. Изведено е заключение, че това понятие се отнася едновременно до разходите, свързани с получаването на кредита, и тези, свързани с неговото използване във времето, съответно те трябва да са ясни за потребителя. Съгласно чл. 10, ал. 1, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО договорът за кредит посочва по ясен начин ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредита, както и всички допускания, използвани за изчисляването на този процент.

4

Това изискване е възпроизведено и в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК . Съдържа се и в Приложение № 2 към директивата „Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити“, част III „Разходи по кредита“. Следователно не е достатъчно ГПР да бъде посочен като общ процент без яснота за отделните компоненти, които го формират.

В процесния договор за кредит действително е посочен размер на ГПР от 42,61 %, но това формално посочване съвсем не е достатъчно, за да бъдат изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, транспониращи нормите на Директива 2008/48/ЕО от 23.04.2008 г., след като в договора не са посочени взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР, в т.ч. договорна лихва, такси, комисионни и други разходи. Освен дължимата от потребителя договорна лихва, чийто размер е определен на 32,69 %, кредитополучателят се е задължил да заплати такса ангажимент в размер на 77 лева за сключване на договора при фиксиран лихвен процент, платима при усвояване на кредита.

По същество тази такса се дължи за действия по усвояване на кредита, които съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК би трябвало да са безплатни за потребителя.

Дори и да се приеме, че с таксата потребителят заплаща някаква допълнителна услуга, то същата покрива разходи, които са свързани с договора за кредит и са били предварително известни на кредитора, поради което стойността им е следвало да бъде включена в ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. От съдържанието на процесния договор за кредит не се установява това да е сторено, макар съгласно приетото по делото и ценено от съда като компетентно, обективно и обосновано изготвено заключение на съдебносчетоводната експертиза таксата да оскъпява кредита с 2,1656 %. Това налага да се приеме, че посоченият в договора за кредит размер на ГПР не отразява неговата реална стойност, с което се нарушава изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.