Определение № 346 от 05.08.2025, Окръжен съд - Смолян

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 346 гр. Смолян, 05.08.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на пети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тоничка Д. Кисьова

Членове:

Полина П. Бешкова

Ивайло Ст. Стефанов като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Въззивно частно гражданско дело № 20255400500381 по описа за 2025 година Производство по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Постъпила е частна жалба Вх. № 3139/04.08.2025г /регистратура ОС – Смолян/ от "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869 против определение № 150 от 14.05.2025г на РС – Девин, постановено по гр. д. № 456/2023г, с което е отхвърлена молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 26/04.03.2025г. в частта на разноските, присъдени на ЕАД Е.И., представлявано от адв. Е.И., за адвокатско възнаграждение в размер 888.00 лева за оказана безплатна правна помощ, на основание чл. 38 Закон за адвокатурата, във връзка с чл.7, ал.2, т.2, във връзка с §1а и §2а Наредба № 1/09.07.2004г. за ВАР (загл. изм. ДВ бр.14/2025г.), с ДДС и в условията на евентуалност за присъдените с решението разноски за държавна такса, експертиза и адвокатски хонорар, поради злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл.3 ГПК.

В частната жалба се излагат доводи за неправилност на определението.

Търси се отмяната му и уважаване на молбата по чл. 248 ГПК изцяло, евентуално – значително намаляване на присъдените на ищеца разноски.

Прави се доказателствено искане да се изискат и приложат по настоящото дело исковата молба, по която е образувано гр.д. 143 от 2024 г., както и представените по всяко от делата списъци по чл. 80 ГПК, за да се оцени общият икономически интерес на ищцовата страна при съпоставка с размера на присъдените/претендираните разноски по всяко от делата поотделно, както и в тяхната съвкупност.

Ответникът по частната жалба - С. М. К., чрез адв. Е.И., изразява становище за нейната неоснователност. Не претендира разноски.

Смолянски окръжен съд, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество, е неоснователна.

С постановеното по делото решение, чието изменение в частта за разноски съдът е отказал, е прието за установено по предявения иск с правно 1 основание чл. 124 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. I, II и III ЗЗД, вр. чл. 22, чл. 11 и чл. 19 ЗПК, вр. чл. 143 ЗЗП от С. М. К., чрез адв. Е.И., против „Сити Кеш“ ООД нищожност на клаузата в раздел III, т.4.3 от Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация по Договор за потребителски кредит № 799965/20.01.2023г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 2 843.74 лева, поради противоречие с принципа на добрите нрави, заобикалящи материално – правните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните, като неравноправна клауза съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и нарушаващи чл.

11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Със същото решение съдът е осъдил на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо вр. чл. 34 ЗЗД „Сити Кеш“ ООД да заплати на С. М. К., чрез адв. Е.И., сумата 1 575.94 лева - платена без основание неустойка по договор за периода от 20.01.2023г. до 30.11.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.12.2023г. до окончателното изплащане на сумата и разноските за експертиза 350.00 лева и държавна такса в размер 177.15 лева, на основание чл.78, ал.1 ГПК.

Съдът е осъдил още „Сити Кеш“ ООД да заплати на ЕАД Е.И. ЕИК 180978004 разноски в размер 888 лева за оказана безплатна правна помощ, на основание чл. 38 ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 2, вр. §1а и §2а Наредба № 1/09.07.2004г. за ВАР (загл. изм. ДВ бр.14/2025г.).

Срещу решението в частта за разноските е подадена молба от ответника жалбоподател за изменението им, с която като правен резултат се търси отхвърляне на искането за присъждане на разноски при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. поради това, че ищецът не е материално затруднено лице и събраните по делото доказателства оборват декларираната материална затрудненост. В условията на евентуалност, да не се присъждат разноски за държавна такса, експертиза и адвокатски хонорар предвид злоупотребата с процесуални права по смисъла на чл. З ГПК. В условията на евентуалност, да не се присъжда адвокатски хонорар и по двата предявени иска. В условията на евентуалност, да се намали съществено размерът на първоначално присъдените разноски.

С обжалваното определение съдът е оставил молбата без уважение, като е приел, че присъденото възнаграждение в размер на 888 лв. отговаря на действителната правна сложност на делото и реално извършените действия, при съобразяване на качеството и количеството на извършената работа и обстоятелството, че адвокатският труд е висококвалифициран и следва да бъде справедливо заплатен, както и принципите на справедливост, равенство и конкурентност при определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Начислил е ДДС в законовия размер и съобразно данните за регистрация на адвоката по ЗДДС. Позовал се е на задължителното за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C438/22, както и определение № 50015/16.02.2024 г. по ч. т. д. № 1908/2022 г., II т. о. ВКС, с което е прието, че размерите на адвокатските възнаграждения в НВАР могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, без да са обвързващи за съда, но правораздавателният орган не може да определя възнаграждения, които са несправедливо занижени, без да се отчетат задължителните параметри на §1а и §2а от Наредба №1/09.07.2004г. Позовал се е на §1а, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (ДВ, брой 14 от 2025 г.), като е отчел извършените процесуални действия и развитието на производството, което е протекло в четири съдебни заседания поради процесуалното поведение на ответника, с неизпълнение на указания за представяне на доказателства по чл. 190 ГПК – непредставяне на процесния договор за кредит, наложило съдът да изясни фактическата страна на спора чрез 2 допускане на експертиза и други писмени доказателства, като страната не е изпълнила указания на съда да представи намиращи се у нея за изясняване на фактическата страна на спора доказателства. По този начин с процесуалното си поведение ответникът е създал предпоставки за увеличаване на количеството на извършената работа по процесуално представителство на ищцата при изясняване на фактическа страна на спора. Същевременно цитираната от страните значителна по обем съдебна практика увеличава количеството и времето на извършената работа за нейното проучване. Приел е също, че потребителският иск е упражнен добросъвестно, доколкото потребителят има право да се защити срещу всяка клауза в договор, която е в негова вреда и не е длъжен да предявява един иск при сключени множество договори с един кредитор.

Настоящата инстанция споделя тези изводи, като по доводите в жалбата намира следното:

Неоснователни са доводите в жалбата, че в разглеждания случай възнаграждение на адвоката не се дължи, тъй като договорът за правна помощ не бил достатъчно индивидуализиран – посочено било единствено, че адвокатското възнаграждение ще се заплаща при изключението на чл. 38, ал.

1, т. 2 ЗАдв, но без да се уточнява конкретното дело, спорещи страни, предмет, както и че ищцата не е материално затруднено лице – факт, който съдът бил длъжен да изследва.

Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗА адвокатът има право да окаже адвокатска помощ и съдействие на изчерпателно посочени категории лица и да получи възнаграждение в определен от съда размер, когато насрещната страна бъде осъдена за разноски. Това възнаграждение съдът присъжда на адвоката, за което е необходимо да бъде отправено отделно искане. За да упражни това свое право, адвокатът следва да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание изрично посочена хипотеза по чл.

38, ал. 1 ЗА, без да е необходимо да я доказва. Касае се за вътрешни отношения между страните, в които съдът не може се намесва, за разлика от хипотезата при освобождаване от публични държавни вземания по чл. 83 ГПК. В този смисъл е и задължителната съдебната практика на ВКС. Наред с това при договора за правна помощ и съдействие писмената форма не е такава за действителност, а само за доказване, като дори липсата на писмен договор между адвокат и клиент не препятства упражняването на правото по чл. 36, ал. 2 от ЗА, стига заедно с искането до съда наличието на предпоставките на закона да са заявени от адвоката и от страната с посочване на някое от основанията по ал. 1 на същия текст, като това може да бъде направено и с декларация на представлявания. Следователно, коментираните възражения са неотносими към изхода на спора, доколкото в случая искането е надлежно направено с цитиране на приложимата хипотеза по чл. 38, ал. 1 ЗА без задължение за нейното доказване. Същевременно жалбоподателят не установява – при лежаща върху него доказателствена тежест, вкл. съобразно съдебната практика, която сам представя, че страните по договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по други съображения, различни от посочените в чл. 38 ЗА, т.е. не опровергава наличието на наведеното основание, като твърденията му са само хипотетични. Следва да се посочи също, че в мотивите на цитираното в жалбата определение на ОС – Смолян, потвърждаващо това на РС – Девин, с което е оставена без уважение молбата на ищцата по чл. 83, ал. 2 ГПК, изрично е посочена възможността на представляващия я адвокат да поиска по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА да му бъде присъдено от съда съответното възнаграждение. Поради това цитираното определение не служи като аргумент в подкрепа тезата на ответника, че такова не се дължи на адвоката поради неустановена материална затрудненост на ищцата за плащане на 3 държавната такса и разноските в производството.

Не се споделя и доводът, че правото на иск в случая е превратно упражнено с цел увреждане интересите на дружеството, оттам и разноски в негова тежест не следва да се възлагат. В тази връзка се твърди, че ищецът е подал срещу него две искови молби с идентично съдържание /обстоятелствена част и петитум/ с цел да го обремени с разноски в прекомерен размер.

Поддържа, че формалното наличие на отделни правоотношения въпреки пълния идентитет на страните, оспорените клаузи от идентичните договори, обстоятелствата, на които се основават исковете, доказателствените искания и петитумите, е използвано да се образуват две граждански дела пред РС Девин: настоящото и гр. дело - № 143/24г. Първо, в случая не е налице идентичност на цитираните дела, тъй като искането се основава на отделни облигационни връзки между страните, изходът от всяко от които може да бъде различен. Второ, ищецът в качеството си на потребител не е длъжен да предяви претенциите си по различни правоотношения в обща искова молба, респ. неупражняването на подобна процесуална възможност не води до автоматичен извод, че е налице „злоупотреба“ с процесуални права. Нещо повече, съдът не е и длъжен да разгледа няколко искания в обща искова молба, а разполага с преценката да ги раздели в отделни производства, ако счита съвместното им разглеждане за значително затруднено и исковете не се намират във връзка с предмета на делото /в отношения на преюдициалност/, каквато връзка в случая не се твърди и установява. Така както са сключени два договора с потребителя с отделни неустоични клаузи, от всяка от които се поражда отделно субективно право за ответника, така и потребителят има право да претендира недължимостта им в две отделни искови производства.

Трето, цитираната в жалбата съдебна практика е неотносима, тъй като е постановена при съвсем различна фактическа обстановка - образувани множество идентични дела, довели до обоснован извод за „превратно упражняване на права“. В случая обаче подаването на две искови молби по две самостоятелни правоотношения, по които са образувани две производства, не води до автоматичен извод за „злоупотреба с процесуално право“, целяща само и единствено обременяване на ответника с разноски, поради което изследването на предмета и съдържанието на двете дела е неотносимо към изхода на повдигнатия спор, респ. направеното в тази връзка доказателствено искане.