Решение № 35 от 05.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 35 гр. Пловдив, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330119205 по описа за 2024 година

По делото е предявен иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата Т. Т. А., ЕГН: **********, от *****, чрез пълномощник адв. Г. М., е предявил против „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК: 131134023, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, представлявано от В. Г. и А. Д., иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 50 лева- недължимо платена по недействителен договор за потребителски кредит № ***** г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 06.11.2024 г. до окончателното й плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***** г., по който ищецът получил сумата от 3 000 лева в заем, при фиксирана възнаградителна лихва от 41, 09 % и ГПР- 49, 46 %, както и застрахователна премия за BANK защита в размер на 1 148, 04 лева. Срокът за връщане на кредита бил 36 месеца, при обща сума за връщане от 7 279, 60 лева, от която сума- 3 131, 56 лева за лихва за забава. Твърди се, че кредитът бил изцяло заплатен, като над главницата била платена сума от 50 лева, която обаче била платена без правно основание. Договорът за кредит бил нищожен, като в него не бил посочен начин на изчисляване на ГЛП. С включване на застрахователната премия се стигало до допълнителен доход за кредитора, а този разход не бил включен в ГПР, с което се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. В този смисъл съществувало нарушение по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, а съгласно нормата на чл. 23 от ЗПК при недействителност на кредита се връщала само чистата стойност на полученото, без 1 лихви и други разходи. Посочва се, че клаузата за застраховката била предварително изготвена, върху нея потребителят не можел да влияе, като било невярно обстоятелството, че той пожелал премията да бъде част от главницата по договора. Ответникът действал като застрахователен агент в случая, като договора за застраховка бил задължително условие за сключване на кредита. Потребителят бил заблуден за съществените параметри по договора, касаещи разходите по кредита. Моли се за връщане на платените над главницата суми по договора, като претенцията се предявява в размер от 50 лева. Търси се и законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане.

Претендират се и разноски. В съдебно заседание пълномощникът на страната поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се оспорва искът. Твърди се, че нямало платени суми над главницата, както и, че договорът за кредит не бил недействителен. Същият отговарял на изискванията на чл. 11 ал.

1 т. 10 от ЗПК- били посочени размер на ГПР- 49, 46 %, както и общата дължима сума4 148, 04 лева. Потребителят бил информиран за всички разходи, формиращи ГПР.

Застрахователната премия била цена на допълнителна услуга, избрана от потребителя, а не разход по кредита, като тя не била условие за отпускане на заемната сума. Преди сключване на договора ищецът сам изразил желание да сключи застраховка, като тя имала незадължителен характер. В договора за кредит имало достатъчно ясна информация за ГПР и ГЛП. Изрично банката била декларирала, че застраховката не е задължително условие за сключване на договора, а предоставена възможност за клиента, като ищецът можел и да се откаже от застраховката, като всичко това било уредено в договора. Моли за отхвърляне на иска и също претендира разноски. Прави се възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се представлява и не взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***** г., по който ищецът получил сумата от 3 000 лева в заем, като е дължима още застрахователна премия от общо 1 148, 04 лева, при фиксирана възнаградителна лихва от 41, 09 % и ГПР- 49, 46 %, с краен падеж- 25.04.2024 г., на 36 месечни вноски.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за кредит, СЕФ и декларации на длъжника, застрахователен сертификат, ОУ, застраховки.

Прието е без оспорване от страните заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е посочило, че между страните бил сключен договор за кредит, при общо дължима сума от 7 279, 60 лева. В ГПР не се включвала застрахователната премия, а при включването й размерът би станал 70, 54 %. По кредита била заплатена сумата от 3 000 лева на каса, но от счетоводните документи не ставало ясно дали застраховката от 1 148, 04 лева е заплатена или въобще не е плащана. Не се установявали и надплатени суми над главницата. Кредитът обаче бил приключен.

2

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор, че между страните е бил сключен договор за банков кредит, който по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗакона за потребителски кредит.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 46 %, а фиксираната лихва- 41, 09 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за 3 разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Както вече се обсъди по- горе, според договора за кредит ГПР е 49, 46 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото в отговора не се оспорва, че стойността на ГПР е без застраховката, а се формира единствено от главница и възнаградителна лихва, което е установено и от вещото лице по ССчЕ. С включването и на тази застраховка обаче кредитът ще се оскъпи допълнително и самият ГПР би станал в повисок размер- 70, 54 %. Общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за застраховката прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една нищожна кредитна сделка.

Доколкото обаче е предявен осъдителен иск- за връщане на недължимо платена сума по договора, претендирана в размер на 50 лева, следва да се посочи, че по делото въобще не се събраха данни за плащане от страна на ищеца на същата. Действително общият размер на дълга е повече от главницата, която е платена, но според вещото лице не се установява да е плащано над това. Не ставало ясно дали сумата за застраховката е била реално платена от потребителя или просто е сторнирана от банката, доколкото в счетоводните справки липсва тази информация. Ищецът пък не представя доказателства за подобни плащания, за да се приеме, че той е надвнесъл суми, които на основание чл. 23 от ЗПК принципно биха 4 подлежали на връщане. Както вече се посочи, счетоводно са налични само данни за върната главница по кредита, но без каквито и да е допълнително платени суми отгоре. Кредитът е приключен, по него ищецът няма остатъчни задължения, но това не значи, че той е надплатил недължими суми. При неоснователното обогатяване, каквото се твърди, че било налице в случая, в тежест на ищеца е да докаже, че е платил, както и какво точно е погасено с плащането, но при липса на такива доказателства за извършено от него плащане над главницата, искът е неоснователен, независимо че договорът за кредит е недействителен, доколкото по никакъв начин това не е довело до обедняване на длъжника за сметка на неоснователно обогатяване на кредитора като насрещна страна по общото им правоотношение.