Решение № 534 от 17.02.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 534 гр. Варна, 17.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Атанаска Д. Маркова при участието на секретаря Тодорина Ат. Трифонова като разгледа докладваното от Атанаска Д. Маркова Гражданско дело № 20243110105435 по описа за 2024 година

Предявена е искова молба с обективно съединени искове в условията на евентуалност, с правно основание по чл.26 от ЗЗД от страна на ищцата Д. Ж. К., ЕГН **********, с адрес ***, чрез Адвокат Г. М. от АК - С., против ответната страна „С.К." АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от С.Т., с процесуален представител адв. Х. Н. от АК – Ш.

В исковата молба се твърди, че на 13.03.2021 г. ищцата сключила с ответника договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №*** г., при условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. По силата на договора ответникът предоставил на ищцата сумата в размер на 800 лв., със задължение за връщането й в срок от 24 месеца за всеки отделен транш. Лихвеният процент по кредита бил 36%, а годишният процент на разходите 42.58 %. В чл.1, т.9 от договора се предвиждало вземането по кредита да бъде обезпечено с поръчител или банкова гаранция. В чл.17, ал.1 от договора било предвидено, че в 3-дневен срок ищцата следва да осигури поне едно от следните обезпечения: да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и следващите от ЗЗД в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други; или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора (главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от 1 страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябвало да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Третото лице - поръчител, както и банковата гаранция, трябвало да отговарят на изискванията посочени в ОУ и да бъдат одобрени от кредитора. Одобрението се извършвало единствено по преценка на кредитора. Съгласно чл.19 и сл. от Общите условия към договора учредените обезпечения в полза на кредитора трябвало да обезпечават всички вземания по сключения договор за кредит, а съгласно чл.20 от ОУ поръчител можело да е дееспособно физическо лице навършило 21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на Заявката за кредит, което полага труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение към датата на подаване на Заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си за последните 12 месеца преди датата на подаване на Заявката за кредит. Конкретно физическо лице можело да бъде поръчител само на един потребител. Кредиторът имал право в зависимост от конкретния случай и/или кредитен продукт, едностранно да въвежда и допълнителни изисквания относно поръчителя. В ал.2 на чл.20 и в чл.21 и чл.22 от договора имало и други изисквания към поръчителя и към банковата гаранция. В чл.27 от договора било предвидено, че в случай че потребителят не изпълни задължението си посочено в чл.17, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Страните се договорили, че неизпълнението на задължението по чл.17 причинява на кредитора вреди, в размера на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита били базирани на предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. Страните се съгласили, в случай на настъпване на дължимостта на неустойката, потребителят да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.

Ищцата твърди, че не е предоставила обезпечение по договора, като кредитът бил изцяло погасен. Тя счита, че по отношение на сключения с ответната страна договор приложение намира Законът за защита на потребителите и тя има качеството на потребител по смисъла на същия закон. Твърди, че клаузата на чл.27, ал.1 и 2, във вр. с чл.17, ал.1 от договора е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗПК, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, поради което е нищожна и не е породила правно действие. Уговорената в случая неустойка надхвърляла обезпечителния и санкционен характер на неустойката и представлявала нарушение на закона и добрите нрави. Тя натоварвала длъжника с допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по който било регламентирано, било обективно неизпълнимо. Другото предвидено обезпечение било безпредметно тъй като длъжникът не би имал интерес да иска заем от кредитната институция, ако можел да го получи от банка. Това изискване за обезпечаване по начало 2 било неизпълнимо от длъжника. Ищцата твърди още, че липсвали данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран размерът на неустойката, който бил и необосновано висок и ограничавали възможностите на длъжника да ги изпълни. Това поставяло потребителя в неравностойно положение. Ищцата сочи, че с посочената клауза се отрича договорния характер на поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като същевременно не се обезпечава по никакъв начин изпълнението на главното задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това. В случая условието за дължимост било не неплащане на задължението по договора, а странично такова, срещу което длъжникът не получава насрещна престация, поради което липсвала обезпечителната функция. Също така нямало имуществени вреди от неизпълнението на задължението за непредставяне на обезпечение, поради което обезщетителна функция също отсъствала.

Задължение на кредитора било да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, а не да прехвърля изцяло в тежест на потребителя последиците от неизпълнение на договора.

Предвид изложените съображения ищцата счита, че уговорката относно неустойката е нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона - чл.146, ал.1 ЗЗП и на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД. Тя противоречала на разпоредбата на чл.143, т.5 от ЗЗП. Клаузата не била индивидуално уговорена, изготвена била предварително и ищцата нямала възможност да влияе върху съдържането й. Наред с изложеното ищцата твърди, че ответната страна не е включила неустойката при формиране на ГПР и по този начин е заобиколена разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Изтъква, че вземането за неустойка представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Предвид така изложените в исковата молба обстоятелства, ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД нищожността на клаузата на по чл.27, ал.1 и ал.2 във вр. чл. 7, ал.1 от договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ***, сключен между страните;

В условията на евентуалност, в случай че отхвърли иска по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, то ищцата моли съда с решението си да прогласи нищожността на клаузата на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД;

В условията на евентуалност, в случай че отхвърли иска по чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, то ищцата моли съда да прогласи нищожността на същата клауза на основание чл.26, ал.1, предл.2 ЗЗД.

Моли също да й се присъдят направените по делото съдебни разноски.

В депозирания писмен отговор на исковата молба ответникът, чрез процесуалния представител заявява, че счита предявения иск за допустим, но неоснователен. Ответната страна не оспорва, че с ищцата са сключили договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с №***, по силата на който кредиторът е предоставил на ищцата заемна сума в размер на 800 лв., която сума ищцата била длъжна да върне, заедно с дължимото възнаграждение за ползването и съгласно погасителен план. Договорът бил сключен от 3 разстояние, при условията на ЗПФУР. На същата дата ответното дружество погасило служебно задължението на ищцата по предходен неин кредит и остатъкът предоставило на разположение на ищцата, съгласно изразеното от нея желание за изплащане в брой на каса на Изипей. Ответната страна оспорва твърденията на ищцата, че уговорената с договора неустойка е нищожна, като противоречаща на добрите нрави. Твърди, че комуникацията между страните се извършила по инициатива на ищцата по електронен път. Ищцата попълнила електронна заявка за сключване на договора, след което й била изпратена необходимата преддоговорна информация, вкл. и проект за договор, който тя потвърдила, съобразно изискванията на електронната форма и по този начин изразила съгласие със съдържанието на договора. В проекта на договора за кредит и приложенията към него били посочени дължимите суми, заявения размер на главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвения процент по кредита, ГПР, както и изискването за предоставяне на обезпечение. Ответникът твърди, че на ищцата не била начислявана неустойка при непредставяне на обезпечение, но счита, че регламентиращата я клауза в договора не е нищожна. Счита, че неустойката представлява самостоятелен договор по смисъла на чл.8 ал.1 от ЗЗД, като същата може да се материализира и като клауза в договор, чието изпълнение обезпечава, поради което по отношение на нейната действителност не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48 , а общите условия на ЗЗД. Твърди, че уговорената в случая неустойка не излиза извън присъщите й функции. В случая неустойката била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, изпълнението не било обезпечено с други правни способи, а нейният вид се определял в зависимост от това, дали заемателят по договора изпълни в някакъв момент своето задължение. Ответната страна сочи, че няма въведено законодателно изискване относно размера на неустойката; няма въведено ограничение на максималния размер, като дори било прието, че нейният размер може да бъде и по-голям от размер на главното задължение. Доколкото по-големият размер на неустойката бил обусловен от бездействието на длъжника, същият не можел да се приеме като изначално договорен в противоречие на добрите нрави. Нищожността, поради противоречие с добрите нрави следвало да се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа на размера, получаващ се в резултат на неизпълнението. Също така ответната страна счита, че не е налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения в договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания. Ищцата била запозната с условията на договора, преди същият да бъде сключен, като тя не била длъжна да сключва договора веднага, а разполагала с възможността първо да открие лице, което да отговаря на определените изисквания и което е съгласно да бъде солидарно отговорно с нея и след това да премине към подписване на договора. Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си ищцата действала недобросъвестно, като по този начин нарушила чл.12 от ЗЗД. Нямало разпоредба в закона, която да определя момента на предоставяне на обезпечение. Това можело да стане преди подписването на договора, но било възможно и да бъде предоставено в процеса на изпълнение на същия.

Предвид така изложените в отговора обстоятелства ответната страна моли искът да бъде 4 отхвърлен, като й бъдат присъдени направените по делото разноски.