Решение № 295 от 25.10.2024, Окръжен съд - Стара Загора

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 295 гр. Стара Загора, 24.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Мариана М. Мавродиева

В.а К. Мишова при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова в присъствието на прокурора М. М. Н. като разгледа докладваното от В.а К. Мишова Въззивно гражданско дело № 20245500500421 по описа за 2024 година

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, против решение № 488 от 29.05.2024 г., постановено по гр.д. № 142/2024 г. на Районен съд – Стара Загора.

Въззивникът е останал недоволен от обжалваното решение и счита, че съдът не е обсъдил всички обстоятелства, които били релевантни за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Счита, че присъденото обезщетение е завишено и необосновано. Липсвали достатъчно мотиви и яснота по какви критерии е определено обезщетението. Счита, че ищецът не е доказал твърдените от него негативни последици върху емоционалната и социалната му сфера и съдът неправилно е кредитирал показанията на единствения свидетел, без да отчете неговата заинтересованост. Твърди, че в наказателното дело се съдържат доказателства за противоправно виновно поведение на ищеца, което е единствената причина за започване на наказателната репресия. Поради това счита, че следва да се приложи разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗОДОВ. Счита, че наказателното производство е приключило в разумен срок – в рамките на две години. Спрямо ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение – подписка, и няма данни да са прилагани други мерки за процесуална принуда. Обвинението срещу ищеца не е било за тежко престъпление. Иска се съдът да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан или да намали значително размера на присъденото обезщетение, както за неимуществени, 1 така и за имуществени вреди.

Въззиваемият Д. А. Д. изпраща отговор на въззивната жалба, в който взема становище за нейната неоснователност, подкрепено с подробни съображения. Иска се съдът да постанови решение, с което да потвърди обжалваното решение, в частта с която предявените искове за имуществени и неимуществени вреди са уважени.

Въззиваемият Д. А. Д. обжалва посоченото по-горе решение в частта, с която съдът е прекратил производството по делото по предявен от него иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ. Излага съображения в подкрепа на становището си, че в тази част е неправилно. Иска съдът да го отмени и да върне делото на първоинстанционния съд, за да се произнесе по предявения от него иск.

Прокуратурата на РБългария не изпраща отговор на частната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната и частната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Процесното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо, в частта с която съдът е прекратил производството по делото по иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ. Незаконно обвиненият може да избира начина за защита на своите права по съдебен ред – с иск по чл.2б ЗОДОВ като претендира вредите от нарушението по чл.6, §1 ЕКЗПЧ, или с иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, като претендира обезщетение за всички засегнати неимуществени права. Когато неоснователната принуда е осъществена извън разумния срок за прилагането й, тя нарушава и правото по чл.6,§1 ЕКЗПЧ за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, поради което глобалното обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ ще включи и обезщетяването на накърняване на това право – ТР № 1/27.11.2023 г. на ОСГК на ВКС. Настоящият случай е именно такъв. В исковата молба са налице твърдения за „неразумен срок“ на наказателното производство. Петитумът също съдържа искане за присъждане на обезщетение в размер на 10 000 лв. частичен иск от 20 000 лв. за претърпените неимуществени вреди поради привличането на ищеца като обвиняем и сезирането на Военен съд – Пловдив с обвинителен акт, обвиняващ го за деяние, което не съставлява престъпление, и поради нарушаването на правото за разглеждане и решаване на делата в разумен срок. Предявената искова молба е била изначално редовна и с нея иск по чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ във връзка с чл.6,§1 КЗПЧОС не е бил предявен. Последващите изменения в исковата молба са в резултат от допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения и незаконосъобразни указания за отстраняване на нередовности в редовна искова молба, при което се е стигнало до недопустимо последващо обективно съединяване на искове. Поради това решението, в частта с която производството по делото е прекратено, следва да бъде обезсилено, а претенцията за присъждане на неимуществени вреди следва да бъде разгледана глобално. В този смисъл частната жалба на ищеца се явява 2 неоснователна.

Въззивната жалба на Прокуратурата на Р България е неоснователна.

Пред районния съд е били предявени искове за присъждане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ. Ищецът Д. А. Д. е твърдял, че е служил в Българската армия, като има чин „капитан“. От 1995 г. служил във военно формирование 26 940 Стара Загора, а от 01.07.2011 г. заемал длъжност „началник участък „Изпитване на артилерийски системи и боеприпаси за тях в ЦАТИП на ПИОБВВПИОИ“. Многократно бил награждаван по време на службата си. На 19.11.2018 г. по време на изпитване на якостта на военно изделие - РПГ 8 Warrior, се случил трагичен инцидент, заради който негов колега и приятел цивилен служител В.М., пострадал тежко – била му причинена слепота на едното око. Било образувано ДП № 72/2018 г. по описа на ВОП - Пловдив, което впоследствие било предадено за продължаване на действията по разследването на следовател С.Й. от ТП Стара Загора към следствен отдел при ВОП - Пловдив. Малко след инцидента, в началото на 2019 година, въпреки наличните данни за отговорност на други лица, ищецът бил привлечен като обвиняем за причиняването на тежка телесна повреда по непредпазливост на В.М. - престъпление по чл. 134, ал. 1, т. 1 вр. чл. 128, ал. 1 от НК. Първоначално ангажирал един адвокат - П.Х., на когото платил 800 лв. за първото привличане като обвиняем. Тъй като адвокатът не успял да му обясни в какво точно е обвинен, ищецът ангажирал още адвокати – адв. Д.М., на когото платил 1500 лева, адв. Д.С., на когото платил 1600 лева, и адв. В. В., на когото не платил хонорар, защото били роднини. Общият размер на платените от ищеца разходи за адвокати бил 3900 лева. По време на безкрайното за ищеца досъдебно производство имал поне пет постановления за привличане на обвиняем, нито едно от които разбираемо. Ищецът е твърдял, че следователят полковник Й., в израз на безкрайното си правно безсилие решил да му вмени отговорност, че бланкетните правни норми, които нарушил били от някакви учебници по артилерийска стрелба, издадени далеч преди изобретяването на военно изделие РПГ 8 Warrior, които учебници не съдържали правни норми и нямало как да бъдат част от едно смислено обвинение. Досъдебното производство се проточило с години, като полковник Й. избрал за вещо лице Г.Я., който освен, че приложил своя диплома за завършено виеше образование със среден успех 3.50, бил колега в поделението на ищеца и имал конфликти с него. Твърди, че същото вещо лице, въпреки, че не разбирал нищо от военно дело, изготвил експертиза. След повече от две години за воденето на досъдебно производство, делото било внесено в съда с обвинителен акт, по който първо било образувано НОХД № 80/2021г., което съдебно производство било прекратено поради неразбираемост на обвинителния акт. Впоследствие, отново бил внесен почти същия обвинителен акт и било образувано ново НОХД № 100/2020г. на Военен съд - Пловдив, а самото дело отново приключило още на разпоредително заседание. Последвал протест, който бил отхвърлен от 3

Военно - апелативния съд в гр. София и делото било върнато на прокуратурата. Няколко месеца по – късно, с постановление от 18.10.2021г. по ДП № 72/2018г. наказателното производство било прекратено поради недоказаност на обвинението. Същото определение, било обжалвано от адв.В.

В., като с определение № 2 от 14.01.2022г. по ЧНД № 132/2021 г. по описа на Военен съд – Пловдив, било прието, че наказателното производство следва да се счита прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т.1 във вр. чл. 24, ал.1, т. 1, предложение 1-во от НПК, тъй като престъплението на обвиняемия не съставлявало престъпление. Последното определение било потвърдено с окончателно определение № 38 от 01.06.2022г. по ВЧНД 36/2022г. на Военно апелативен съд, поради което и срещу ищеца било доказано, че повдигнатото срещу ищеца обвинение е за деяние, което не съставлява престъпление.

Ищецът е твърдял, че в резултат на повдигнатото обвинение за него се появили редица проблеми. Първо, честите призовки от Военна прокуратура накарали прекият му ръководител в работа да стане мнителен спрямо него, особено предвид факта, че в кориците на делото имало достатъчно данни и за неговата отговорност, но такава не била потърсена. Твърди още, че преди обвинението, не е стъпвал в съда. Като военнослужещ е бил възпитаван на ред и дисциплина. Спазвал всички правила в обществото и никога не е бил наказван за нищо, освен „мъмрене“ в армията. Не бил обвиняван в каквото и да е нарушение. Твърдял е, че образуваното производство по делото му се отразило изключително тежко. От една страна с пострадалия били приятели, а той бил обвинен, че причинил слепотата му. От друга страна, бил обвинен, че не работил качествено, че не служил добре в армията, което било на практика целият негов живот, извън семейството му. Почувствал се изключително несправедливо и поради постоянното и редовно призоваване за връчване на поредното „поправено постановление за привличане“, което продължило с години. Освен това, за „независим експерт“ бил назначен не кой да е, а лицето Г.Я., когото ищецът лично упреквал, че е немарлив в работата си и с когото имал конфликти. Счита, че с предприетите срещу него действия, всъщност не била потърсена отговорност на хората, които реално били виновни за инцидента с неговия приятел и колега. От целия му причинен стрес, ищецът побелял, не можел да говори за друго, дистанцирал се дори от семейството си, не желаел да излиза с никого. Станал мнителен и започнал да се съмнява във всичко, което правел. Почувствал се изключително унизен от всичко, в това число от обстоятелството, че делото продължило повече от три години, както и от факта, че прокуратурата не се отказала от обвинението си, въпреки указанията на съда за неразбираемост на обвинението. Счита, че причинените му душевни болки, страдания и стрес вследствие на привличането му като обвиняем за деяние, което не представлявало престъпление, следва да бъдат обезщетени, като същите оценява в общ размер на 20 000 лева.

Същевременно, претендира и обезщетение за вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото му в разумен срок. Искал е съдът да постанови решение, с което да осъди Прокуратурата на Република България 4 да му заплати обезщетение за причинените му имуществени вреди, в размер на 3900 лв., както и обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., като част от общата сума от 20 000 лв., заедно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 18.10.2021 г. - датата на първоначалното прекратяване на наказателното производство.

Ответникът Прокуратурата на Република България оспорва предявените искове. Навежда доводи за липсата на доказателства, установяващи влошаване на психичното здраве и личния живот на ищеца, както и причиненият му стрес по време на воденото производство. Освен неоснователни, претенциите били силно завишени, като излагат доводи в тази насока. Твърди се, че дори при евентуална основателност на исковата молба, то при определяне размера на обезщетението, следвало да се вземе в предвид следното: наказателното производство е протекло и приключило в сравнително разумен срок; обвинението не било за тежко умишлено престъпление, а за престъпление, наказуемо с лишаване от свобода до 3 години; не били налагани мерки на процесуална принуда, които да ограничават свободното предвижване на ищеца и да са му попречили да упражнява правото на труд. Производството приключило още на досъдебната фаза.