Решение № 987 от 23.07.2025, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 987 гр. Пловдив, 23.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Радослав Хр. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20255300500478 по описа за 2025 година

С решение №3554/11.08.2024г., постановено по гр.д.№17946 от 2022г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIV гр.състав, Н. И. Д., ЕГН ********** е осъден да заплати на И. И. Д., ЕГН **********, сумата от 1913.50 лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от невъзможността да ползва сграда с идентификатор *** по КК на гр. Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, бул. ***, с предназначение- гараж, за периода от 20.03.2019 г. до 01.03.2021 г., като съдът е отхвърлил претенцията за разликата НАД 1913.50 лева ДО 4700.00 лева. Отхвърлен е също предявеният от И. И. Д., ЕГН **********срещу Н.

И. Д., ЕГН **********, иск за осъждането на Н. И. Д. да заплати на И. И. Д., сумата от 2150.00 лева, представляваща обезщетение за ползите, от които е бил лишен поради невъзможността да ползва собствената си 1/2 ид.ч. от сграда с идентификатор *** по КК на гр. Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, бул. ***, с предназначениегараж, за периода от 01.06.2017 г. до 19.03.2019 г., съответно е разпределена и отговорността за разноски в производството.

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба от И. И. Д., ЕГН **********, чрез адв. Н. А. против частта на решението, с която съдът изцяло е отхвърлил претенцията на ищеца за присъждане на сумата в размер на 2150 лв., представляваща обезщетение за ползите, от които е бил лишен поради невъзможността да ползва собствената си 1/2 ид.ч. от процесния гараж за периода от 01.06.2017г. до 19.03.2019г., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск за присъждане обезщетение за ползването на собствения му гараж за периода от 20.03.2019г. до 01.03.2021г. за разликата над уважения размер от 1913 лв. до претендирания размер от 4700 лв. Сочи се, че с Решение от 15.11.2017г. /поправено по реда на ЯФГ с решение от 14.02.2018г./, постановено в производство по делба между същите страни и за същия имот, ответникът бил осъден да заплати на жалбоподателя обезщетение за ползването на гаража по чл. 31, ал.2 ЗС за периода от 01.07.2013г. до 31.05.2017г., а с Решение №60155/12.09.2022г. на ВКС, по предявен иск по чл. 108 ЗС, ответникът бил осъден да предаде владението върху процесния имот на ищеца. Спорният гараж бил предаден от Н. Д. на И. Д. на 04.03.2021г., за което бил съставен и приемо-предавателен протокол. Въпреки постановените решения, Районният съд отхвърлил ищцовата претенция 1 за присъждане на обезщетение за периода от 01.06.2017г. до 19.03.2019г., който период просто следвал предходния такъв, за който вече същата претенция била уважена от съда, с мотива, че ответникът не осъществявал лично ползване на процесния гараж, а там били съхранявани лек автомобил и ремарке, които движими вещи били наследени от страните от техния баща. На следващо място, за втория процесен период, а именно от 20.03.2019г. до 01.03.2021г., през който жалбоподателят вече се легитимирал като изключителен собственик на вещта, решаващият съд отхвърлил частично заявената претенция за неоснователно обогатяване с мотива, че ответникът държал в гаража лек автомобил и ремарке, а съхраняването на общи вещи било задължение на двете страни. Това разрешение било в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която ползване на чужда вещ било налице винаги, когато ползващият вещта не допуска собственика до нея и препятства това ползване.

Съхраняването на наследствени вещи могло да бъде релевантно, но само ако между страните съществувала изрична уговорка за съхранението им, което по делото не било установено.

Без значение било ответникът по какъв начин осъществявал ползване, при положение, че единият съсобственик не допускал другия до имота. При постановяване на съдебното си решение съдът не обсъдил и релевантните за изхода на спора доказателства. Искането е за отмяна на решението в обжалваните части и уважаване на заявените претенции.

Претендират се разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Н. И. Д., чрез адв. Д. С., с който се оспорва жалбата като неоснователна. Сочи се, че не било доказано И. Д. да е бил лишен от Н. Д. от ползването на процесния гараж през исковия период, като не се установявало също ищецът да е уведомил ответника, че иска да използва имота.

Напротив – И. многократно получавал достъп до гаража, включително сам разбивал бравата.

Тези обстоятелства се установявали от разпитаните в хода на делото свидетели и останалия събран по делото доказателствен материал. Доказвало се още, че всички наследствени вещи се намирали в гаража, а от конклудентните действия на ищеца ставало ясно, че той умишлено бил оставил колата и ремаркето там. Релевантният въпрос в настоящия случай бил не какво точно се държало в процесния гараж, а че ищецът И. имал достъп до имота си и реално го използвал – за съхранение на наследствените движими вещи. Искането е за потвърждаване на решението в обжалваната част. Претендират се разноски.

Постъпила и насрещна въззивна жалба от Н. И. Д., чрез адв. Д. С., против съдебното решение в частта, с която се осъжда ответника да заплати на ищеца сумата от 1913.50 лв., подробно описана по-горе. Сочи се, че не били обсъдени всички събрани по делото доказателства – фоноскопска експертиза, свидетелски показания. От същите се установявало, че И. Д. многократно имал достъп до гаража през исковия период. Не било налице неоснователно обогатяване, тъй като ищецът не обеднял от обстоятелството, че лекият автомобил и ремаркето се намирали в гаража. Не била отправена покана до Н. Д. да изнесе съсобствените вещи, нито била отправена покана за заплащане на обезщетение за съхраняването на тези вещи в гаража, поради което с конклудентни действия се установявало наличието на съгласие от страна на ищеца вещите да бъдат в гаража.

Обезщетение щяло да се дължи, но само в случай, че ищецът докаже, че предявил претенции към ответника да отстрани лекия автомобил и ремаркето, а неоснователно обогатяване щяло да има само ако тези вещи били съхранявани в този гараж без съгласие на ищеца, което по делото не било установено. Сочи се, че обезщетение, дължимо за това, че И. Д. съхранявал автомобил и ремарке на Н. Д. била различна претенция, от тази заявена по делото, поради което съдът се произнесъл по непредявен иск. Неправилно съдът приел, че следва да осъди ответника поради наличието на влязло в сила решение по ревандикационен иск, тъй като към момента на постановяване на последното решение само Н. имал ключ за гаража, но този период бил само един месец преди предаването на ключа с предавателния протокол.

Претенцията за обезщетение била изцяло неоснователна, доколкото в процесния гараж се съхранявали собствени на ищеца вещи, които последният държал там по собствено желание.

Не се доказало ищецът да притежава други МПС, които да иска да съхранява в имота.

Искането е за отхвърляне на ищцовата претенция. Претендират се разноски 2

Постъпил е и отговор на насрещната жалба от адв. Н. А., като процесуален представител на И. Д., с който се изразява становище за неоснователност на същата по изложени в отговора съображения. Искането е за отхвърляне жалбата и потвърждаване решението в обжалваните части.

Първоинстанционното производство е образувано по молба на И. И. Д. против Н. И. Д. за осъждането на последния да заплати на ищеца сумите, както следва: 2150 лв., представляваща обезщетение за ползите, от които ищецът е лишен поради невъзможността да използва собствената си ½ ид.ч. от сграда с ид.№*** – гараж, за периода от 01.06.2017г. до 19.03.2019г. ; сумата в размер на 4700 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от невъзможността на ищеца да използва описаната по-горе сграда, за периода от 20.03.2019г. до 01.03.2021г. Излагат се твърдения, че процесният гараж бил придобит от страните в производството по силата на наследяване от техния баща, като между тях било проведено и производство по делба, извършена чрез теглене на жребий, а спорният имот бил поставен в дял на ищеца, въз основа на разпределение, извършено в открито съдебно заседание. Сочи се, че с постановеното Решение в производството по делба от 15.11.2017г. / поправено по реда на ОФГ с решение от 14.02.2018г./, ответникът бил осъден да заплати на ищеца сума, представляваща обезщетение за лишаването му от ползване на гаража за периода от 01.07.2013г. до 31.05.2017г. Въпреки това обаче и след като И. станал изключителен собственик на имота от датата 19.03.2019г., ответникът отказвал да освободи гаража, въпреки изрично изпратената му нотариална покана за ползване от 17.04.2019г. Това наложило ищецът да предяви и иск по чл. 108 ЗС, дал повод за образуване на друго гражданско дело, по което ВКС с решение от 12.09.2022г. осъдил ответника да предаде владението на ищеца по отношение на процесния гараж. За първия претендиран период - от 01.06.2017г. до 19.03.2019г., съсобствеността все още не била прекратена, поради което ответникът дължал обезщетение за ползването в размер на ½ част от общия размер, или по 100 лв. месечно. За втория процесен период - 20.03.2019г. до 01.03.2021г. ищецът вече бил изключителен собственик на гаража, поради което се дължало обезщетение за този период в размер на 200 лв. месечно.

Постъпил е и отговор на исковата молба от Н. И. Д., в който се сочи, че през целия период гаражът винаги се ползвал от двамата братя, като там били съхранявани съсобствени вещи – бял Мерцедес и ремарке. Конкретно за гаража ищецът имал ключове, които му били предадени след 31.05.2017г. Няколко дни по-късно обаче ответникът установил, че ключалката на гаража била повредена, а в нея било останало парче от счупен ключ.

Ответникът подменил бравата и дал отново ключ на брат си, но пак последвали същите събития с повреда на ключалката. След повторната смяна вече на бравата, ищецът не получил ключ за гаража. Твърди, че след като получил нотариална покана от 11.04.2019г., Н.

Д. предал ключове на брат си, но след това бравата отново била повредена за трети път, за което ответникът подал сигнал до полицията. След поправянето на вратата, ответникът не предоставил ключ на ищеца. Сочи, че известно време след това, И. разбил гаражната врата, което ответникът научил от съседи, като по този начин фактическата власт на ищеца била възстановена. Н. Д. отново поставил нова брава и отказал да предаде ключ на брат си. В крайна сметка, достъп бил предоставен, което било документирано с приемо-предавателен протокол от 04.03.2021г. Прави се извод, че И. не бил лишаван от достъп до имота, тъй като по негова воля общите вещи били съхранявани там.

За да постанови обжалваното Решение съдът е приел, че между страните по делото било проведено и предходно производство по делба, извършена чрез теглене на жребий, като гаражът бил поставен в дял на ищеца. Констатирано е, че с Решение от 15.11.2017г., поправено по реда на ОФГ, ответникът бил осъден да заплати на И. сумата от 2875 лв. – обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС за предходен на процесния период, а с Решение по гр.д.

№13383 на ПРС бил уважен иск по чл. 108 ЗС на ищеца за процесния гараж, който акт бил потвърден от ВКС и влязъл в сила на 12.09.2022г. Така страните били обвързани от СПН по двете приключили производства, налице било влязло в сила предходно решение за същия обект, между същите страни и на същото основание, но за различен период. Дължимостта на 3 сумите и в двата случая била предпоставена от един и същи юридически факт – получаването на писмена покана. Общите правопораждащи факти на спорното право, установени с решение по предходен иск, се ползвали със СПН. С оглед на това следвало да се приеме, че в настоящото производство, към началото на процесния период – 01.06.2017г., било отправено писмено поискване и достъпът на ищеца до гаража бил ограничен от ответника по делото. Следвало да се зачете и решението по иска за ревандикация, което със сила на пресъдено нещо установявало, че ответникът упражнявал фактическата власт по отношение процесния имот, като самото предаване на владението било извършено чак на 04.03.2021г. Като е достигнал до горните изводи, съдът е приел, че ответникът упражнявал фактическата власт върху имота за целия процесен период, като се е позовал и на разпоредбата на чл. 83 ЗС. Не се доказвали и релевираните от ответника възражения, че на ищеца били предоставяни ключове за имота, като в тази насока били налице данни единствено от показанията на св. З., но те пресъздавали информация от самия ответник за изгодни за него факти. Решаващата инстанция е приела, че по делото било безспорно доказано, че през целия процесен период в гаража били съхранявани движими вещи, съсобствени на страните – лек автомобил Мерцедес и ремарке. Действително ответникът си служил с имота, но не за лична цел, а да съхранява общи вещи, а съхранението на общи вещи било задължение на всички съсобственици, които отговаряли за запазването на съсобствеността. По тези съображения искът по чл. 31, ал.2 ЗС, касаещ първия период, е приет за неоснователен. По отношение на втория процесен период, съдът е приел, че ищецът се явявал единствен собственик на гаража, но задължението му за опазване на съхраняваните вътре движими вещи не било отпаднало. Ищецът търпял негативни от така установеното ползване на гаража, но също така имал и ползи, които се изразявали в спестяването на разходи за съхранението на автомобила и ремаркето. Ползването обслужвало и личен интерес, поради което и дължимото обезщетение за този период следвало да бъде определено на половината от средния пазарен наем, съобразно правата на страните.