Определение № 1028 от 03.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1028 гр. София, 03.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20258002902523 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “Застрахователно акционерно дружество “АРМЕЕЦ” АД, ЕИК 121076907, срещу решение № 1178/16.10.2025 г. по в.гр.д. № 3129/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, 2-ри граждански състав, с което след отмяна на решение 5028/02.09.2024 г. по гр.д. № 763/2022 г. на Софийски градски съд настоящият касатор е осъден на основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на Р. Н. М. сумата от 30 000 лева – частичен иск от такъв в пълен размер от 180 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й Н.О.М., загинал вследствие на ПТП, настъпило на 02.09.2020 г. по вина на водача И. А. Т., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.01.2022 г. до окончателното й изплащане.

С касационната жалба се въвеждат оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния з а к о н , съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Излагат се доводи, че въззивният акт е недопустим, тъй като е постановен при наличие на основание за спиране на делото по чл. 229, ал.1, т.

4 ГПК с оглед висящото наказателно производство в съдебна фаза срещу делинквента И. А. Т., присъдата по което съгласно чл.300 ГПК е задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието. Поддържа се тезата, че застрахованият водач няма вина за настъпилото произшествие, тъй като в случая се касае за случайно деяние. Заявява се оплакване за допуснати от апелативния съд съществени процесуални нарушения, изразяващи се в липса на обсъждане в цялост на събрания по делото доказателствен материал, както и изграждане на изводите за факти и обстоятелства по спора, изискващи 1 специални знания, не въз основа на експертно заключение, а на лични субективни познания на съдебния състав. В тази връзка се изтъква несъобразяването на въззивния съд със заключенията на първоначалната и допълнителна автотехнически експертизи относно възможността за отчитане на опасност от появата на препятствие в момента на стъпване на пешеходеца на пътното платно. Като необоснован се оспорва изводът на САС относно скоростта на придвижване на пешеходеца Н.М., употребил алкохол. Изразява се несъгласие и с приетата степен на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия – 50%, която се счита за силно занижена, като се твърди, че броят и тежестта на допуснатите от пешеходеца нарушения на правилата за движение са преобладаващи и именно те са единствената причина за настъпване на произшествието. Възразява се срещу определения размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД от 100 000 лева, с аргументи, че същият е прекомерно завишен, несъобразен с общите и специфичните критерии от значение за обезвредата, установени в задължителната и в трайната практика на касацията, както и с общественоикономическите условия в страната към датата на настъпване на деликта – 2020 г., и с практиката на съдилищата за подобни случаи в релевантния период. По тези оплаквания се иска да бъде обезсилено въззивното решение като недопустимо и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на САС, съответно ако бъде прието за допустимо - да бъде отменено като неправилно и да бъде отхвърлен предявеният осъдителен иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, депозирано в срока по чл.287, ал. 1 ГПК с молба с вх. № 30576/13.11.2025 г., се претендира допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. “Следва ли съдът да спре производството по делото до стабилизиране на актовете на наказателния съд, при направено надлежно искане за спиране?”.

По първото питане се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с ръководните указания на касационната инстанция, обективирани в мотивите към т.2 от Тълкувателно решение № 5/05.04.2006 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС, както и с практиката на касацията - определение № 100/06.12.2018 г. по ч.т.д. № 202/2018 г. на ВКС, II т.о., определение № 134/02.04.2020 г. по ч.т.д. № 468/2020 г. на ВКС, I т.о., определение № 175/28.05.2020 г. по ч.т.д. № 302/2020 г. на ВКС, I т.о., определение № 185/28.04.2022 г. по ч.т.д. № 745/2022 г. на ВКС, II т.о.

2. “При отсъствието на специални знания у съда, когато са се породили съмнения относно правилността и яснотата на вече приети по делото експертни заключения, длъжен ли е въззивният съд по свой почин (служебно) да назначи нова съдебно-автотехническа експертиза?”.

По втория въпрос се излагат аргументи за отклонение на въззивното решение от задължителната практика на касацията – т. 3 от Тълкувателно 2 решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като апелативният съд вместо да назначи служебно САТЕ за изясняване на релевантни обстоятелства от предмета на спора, е изградил извода си за най-ранния момент, в който пешеходецът е могъл да бъде забелязан от водача, анализирайки фотоалбум въз основа на опитните правила и логиката.

3. “Следва ли въззивният съд, при постановяване на своето решение, да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не и защо?”.

Това питане се поставя с твърдение, че въззивното решение е постановено в разрез със задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото не са обсъдени от решаващия състав всички събрани по делото доказателства.

4 . “При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на съвкупния вредоносен резултат?”.

По четвъртото питане се поддържа, че е налице противоречие на въззивното решение със задължителните разяснения, дадени в ППВС № 17/1963 г., както и с казуалната практика на касацията - решение № 18/17.09.2018 г. по гр.д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV г.о.

5. “Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.

52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?”.

6. “Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия?”.

7. “Включва ли се в съдържанието на “редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди” по смисъла на т. II от ППВС № 4/1968 г. практиката на съдилищата по близки случаи, без да има големи различия в установените обстоятелства, постановени в период, близък към момента на процесното увреждане?”.

8. “Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, над обичайните такива в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон?”.

По петия, шестия, седмия и осмия въпрос се релевират доводи за отклонение на обжалвания съдебен акт от задължителната практика на касацията – ППВС № 4/1968 г., доразвита с трайната такава, постановена по 3 реда на чл. 290 ГПК.

Не се разглеждат въпросите в приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т 1 ГПК, за което е заявено от касатора, че е подадено по погрешка, и което съдържа обосновка в контекста на имуществена застраховка “Каско”.

От ответника по касация Р. Н. М. е депозиран отговор, в който се оспорва основателността на искането за достъп до касационен контрол и подадената жалба. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Р. Н.

М. против “Застрахователно акционерно дружество “АРМЕЕЦ” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ за сумата от 30 000 лева – частичен от такъв в пълен размер 180 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й Н.О.М., вследствие на ПТП, настъпило на 02.09.2020 г. по вина на водача И. А. Т., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.01.2022 г. до окончателното плащане.

Въззивният съд, сезиран с жалба на ищцата срещу решението на първата инстанция за отхвърляне на иска, е приел, че между страните не се спори, че произшествието е станало на 02.09.2020 г., към 11.15 часа, в гр. Нови Искър, на ул. “Искърско дефиле”, при № 115. На отстояние 3,30 м. от десния бордюр, при пресичане на необозначено място отдясно наляво спрямо посоката на движение на автомобил “Тойота Рав4”, ДК № СА3426РА, пешеходецът Н.М. бил блъснат. Въпреки транспортирането му до болница, заради тежките черепно-мозъчни увреждания, още н а същия ден пострадалият е починал. Апелативният съд е счел за безспорна пряката причинна връзка между катастрофата, травматичните увреждания и леталния изход. Констатирал е, че не е спорно наличието на валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка “Гражданска отговорност” между ответното дружество и водача на лекия автомобил към момента на настъпване на произшествието. Не се спори по отношение на родството между ищцата и загиналия, както и на съществуващата силна емоционална връзка на ищцата с баща й, с когото се е срещала и от когото е била финансово подпомагана, въпреки че след развода на родителите си тя живеела в новото семейство на майка си.

При тези данни решаващият състав на САС е отделил като спорни във въззивното производство въпросите за противоправността на поведението на водача и з а неговата вина. За да стигне до извода за основателност на предявената претенция, въззивният състав е приел, че от снимките на л. 106 (представено копие от оглед на местопроизшествието със снимков албум) се вижда, че растителността (храсти и дървета, определени от водача на 4 катастрофиралия автомобил като препятстващи видимостта му) е отдалечена от преграждащата пътя мантинела. При преодоляването й пешеходецът се е намирал в зона на видимост, извън крайпътната растителност. С оглед на това въззивният съд е преценил, че водачът може да възприеме появата на пешеходеца в пространството между храстите и мантинелата, а като пряка опасност от внезапна поява на препятствие на пътя следва да с е приеме момента, в който пешеходецъ т започва да преодолява мантинелата в направление шосето. По тези съждения апелативният състав е счел, че от този момент водачът е следвало да съобрази поведението си с появата на човешката фигура, като намали скоростта на движение. Не е кредитирал заявеното в първата експертиза твърдение на автоексперта, че растителността е засенчвала пътя до степен да лиши водача от видимост (л. 136).

Аргументирал се е, че снимките от албума към огледа на местопроизшествието са направени след 12 ч. в деня на катастрофата; инцидентът е станал след 11 ч. – при ясно, слънчево време ; липсва пълно засенчване (от типа на такова при навлизане в тунел) и движението на човек в зоната на мантинелата обективно е могло да бъде възприето от водача на автомобила. Като допълнителен довод е акцентирал на това, че автоекспертът отразява, че най-вероятно мястото на пресичане е осъществено при съществуваща пътека, а в показанията си като свидетел водачът на автомобила заявява, че добре познава пътя. При движение на МПС с възприетата от автоексперта скорост от около 51 км/ч, при време за реакция 0.8 сек. , опасната зона е на разстояние около 31 м. Вещото лице предлага вариантно заключение с оглед начина на движение на пешеходеца – при спокоен ход ударът е бил предотвратим, а при бързо движение/бяг пешеходецът попада в опасната зона.