Определение № 285 от 14.08.2024, Окръжен съд - Кърджали

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 285 гр. Кърджали, 14.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова

Членове:

Мария К. Дановска

Боян Б. Ешпеков като разгледа докладваното от Мария К. Дановска Въззивно частно гражданско дело № 20245100500164 по описа за 2024 година Производството е по чл. 278, във връзка с чл. 248, ал. 3, изр. 2-ро от ГПК.

Образувано е по частна жалба, депозирана от „С.“ ООД, чрез адв. Х. М. от адвокатско дружество „Н.“, против определение № 215 от 23.05.2024 г., постановено по гр. д. № 659/2023 г. по описа на Районен съд-М. с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, присъдени при условията на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв) в полза на адв.

М. М..

Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъбразно. Счита, че на ищеца не се дължат разноски за производството, тъй като било инициирано в условията на злоупотреба с права по смисъла на чл. 3 от ГПК. В тази насока сочи, че ищецът подал в Районен съд – М. две искови молби срещу ответното дружество с една единствена цел - да възложи в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер. Посочва, че исковите молби били подадени от едно и също лице, чрез един и същ процесуален представител и с идентично съдържание, в т.ч. петитуми и обстоятелствени части. Въз основа на тях били образувани гр. д. № 658/2023г. и гр. д. № 659/2023г. по описа на Районен съд – М.. Въпреки възможността да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви претенциите си за недействителност на договорни 1 клаузи в една искова молба, той образувал две, с цел да се обогати за сметка на ответника с многократно по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски. Посочва, че съобразно установената съдебна практика съдът е длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за добросъвестност, като при установяване на поведение, несъобразено с това правило, не следва да уважава неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със средствата на ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право.

В този смисъл сочи съдебна практика. Счита също, че разделянето на споровете с множество производства водело и до отделни съдебни решения, респективно до издаване на отделни изпълнителни титули, с което допълнително се утежнявало положението на ответната страна в качеството й на длъжник по безброй изпълнителни дела, завеждани от ищците по гражданските дела от една страна и от процесуалните им представители от другата страна, въз основа на присъдените им в лично качество разноски по договори за безплатна правна помощ, също сключвани в условията на злоупотреба с право, доколкото ищците в по-голямата си част не били материално затруднени лица. На тази незаконосъобразна практика следвало да се противодейства с присъждането на разноски само за едно производство.

Посочва практика на СЕС, а именно Решение от 13 юли 2023 г. по дело C35/22 и Решение от 21 март 2024 г. по дело С- 417/22, която националните съдилища следвало да прилагат при разпределянето на разноските по дела като настоящото - добросъвестно упражняване на права от страна потребителя, както в съдебния, така и в извънсъдебния етап на отношенията му с търговеца.

На следващо място частният жалбодател сочи, че първоинстанционният съд оставил без уважение доказателственото му искане за опровержение на декларираните от страните по договора по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. данни за материална затрудненост на ищеца И. М. С., като не съобразил представените доказателства - справка от Търговския регистър при АВ, според която през 2013 г. ищецът станал правоприемник на дялове от „О.“ ЕООД и в което дружество е собственик и управител понастоящем, опровергаващи твърдението, че е материално затруднено лице. Съобразно съдебната практика на ВКС, обективирана в Определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.дело № 2266/2016 г., съдът следвало да изследва предпоставките за присъждане на 2 адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. при подадено нарочно възражение от другата страна в производството, когато същото е подкрепено с доказателства. Доколкото били налице данни, опровергаващи твърдението за материална затрудненост, то съдът следвало да задължи ищеца да докаже предпоставките за искането си по аналог на процедурата по освобождаване от държавни такси и разноски. Това било така, тъй като с допускане на искането за присъждане на безплатна правна помощ, се постигал именно ефектът на освобождаване от разходите за водене на съдебно производство.

Частният жалбодател счита, че присъденото адвокатско възнаграждение не съответства на критериите за обоснованост и справедливост. Посочва, че размерът на адвокатските възнаграждения се обосновавал кумулативно с два критерия – обемът и сложността на извършената работа по защитавания интерес, както и действителната фактическа и правна сложност на делото. В настоящия случай делото било без фактическа и правна сложност – ангажирани били само писмени доказателства. Делото приключило без събиране на гласни доказателства и при неявяване на пълномощника на ищеца, поради което и присъдените разноски не следвало да бъдат източник на неоснователно обогатяване за страната, в чиято полза бил постановен съдебния акт.

На последно място твърди, че при определяне размера на възнаграждението първоинстанционният съд не е съобразил най-новата практика на СЕС, а именно Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., че съдът не е обвързан от Наредба № 1/2004 г. при определяне на размера на възнаграждението.

По тези съображения, моли съда да постанови определение, с което бъде оставено без уважение искането на ищеца за присъждане на разноски, предвид установената злоупотреба с права и присъдените разноски по гр. д. № 659/2023г. по описа на Районен съд – М. както да не се присъжда адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв., предвид опроверганата материална затрудненост на ищеца.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е подаден писмен отговор от адв. М. в М. от АК – П., в качеството му на пълномощник на ищеца в производството И. М.

С., в който изразява становище за нейната неоснователност. Оспорва като 3 несъстоятелни доводите на жалбоподателя за злоупотреба с права и счита за недоказани доводите му за материалното състояние на ищеца, тъй като видно било от представена справка, че дружеството било с капитал 100 лева.

Сочи съдебна практика, според която е недопустимо да се извършва проверка на предпоставките по чл. 38 от ЗАдв., респективно да събират доказателства дали страната е материално затруднена или не, тъй като това са отношения между доверител и адвокат, като е достатъчно да се представи договор за защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по чл. 38, ал.

1, т. 1 – 3 от ЗАдв. Възражението на другата страна, че ползващият безплатна правна помощ не е материално затруднен не е основание тази страна да се освободи от разноски, тъй като адвокатът вече е осъществил действия по защ ита на страната, следователно разноските са реално извършени и заплащането им се дължи съгласно разпоредбите на чл. 78 от ГПК.

Въззивният съд, като взе предвид доводите, изложени в частната жалба, както и данните по делото, приема следното:

Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275 от ГПК, подадена е от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Производството по гр. д. № 659/2023 г. по описа на Районен съд – М. е образувано по искова молба, подадена от И. М. С., чрез пълномощника му адв.

М. М. от АК – П., с която против „С.“ ООД е предявен иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД, с цена на иска 392.94 лева, представляваща недължимо платена неустойка по недействителна клауза по Договор за заем № */28.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

В първоинстанционното производство е допуснато изменение на предявения иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД, като същият с доклада по чл.146 от ГПК, е приет за предявен за сумата в размер на 291.02 лева.

В първоинстанционното производство е представен договор за правна защита и съдействие от 30.10.2023 г., с който е договорено на ищеца И. М. С. да бъде оказана безплатно адвокатска помощ за процесуално представителство по делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. – материално затруднено лице. Във връзка с оказаната му безплатно адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА , пълномощникът на ищеца – адв. М. М. от 4

АК – П., е направил искане за присъждане на възнаграждение, съгласно представения по делото списък по чл. 80 от ГПК, в размер на по 480 лева с ДДС и заплатена държавна такса в размер на 50 лева.

С постановеното по делото решение № 107 от 08.04.2024 г. предявеният от ищеца иск е уважен, като ответникът „С.“ ООД е осъден да заплати на И.

М. С., сумата в размер на 291.02 лв., недължимо платена по недействителна неустойка по Договор за заем № * на основание чл.55, ал.1, предложение първо от ЗЗД, ведно със законната лихва считано от 05.12.2023 год. до окончателното изплащане на сумата. С решението ответникът „С.“ ООД е осъден да заплати на И. М. С. сумата в размер на 50.00 лв., представляваща платена държавна такса по сметка на РС - М. а на адв. М. М. от АК - П. сумата в размер на 480 лева – адвокатско възнаграждение с ДДС, представляваща възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.

С молба по чл. 248, ал. 1 от ГПК, депозирана от „С.“ ООД, чрез адв. Х. М. о т адвокатско дружество „Н.“ е направено искане за изменение на постановеното решение в частта за разноските, позовавайки се на

Определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г. на ВКС и данните за доходите и имуществото на ищеца, с твърдение че същият не е материално затруднено лице и производството е инициирано при условията на злоупотреба с права по смисъла на чл. 3 от ГПК, поради което разноски за същото не се дължат на ищеца. Молителят е направил и искане за съобразяване на размера на възнаграждението с най-новата практика на СЕС с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г.

В срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК ищецът И. М. С., чрез пълномощника си адв. М. М., е оспорил искането за изменение на решението в частта за разноските, като е изложил подробни съображения, свързани с липса на твърдяната злоупотреба с права, недопустимост на съдебната проверка на обстоятелството дали страната е материално затруднена и начина на определяне на адвокатското възнаграждение с оглед защитата на конкуренцията и правата на потребителите в контекста на актуалната практика на СЕС.

С обжалваното пред настоящата инстанция определение № 215 от 23.05.2024 г., първоинстанционния съд е оставил без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските. Приел е, че съобразно изхода 5 на спора пред първата инстанция на процесуалния представител на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв., а относно размера му - в минимален размер.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Съгласно чл. 38, ал. 2, във вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА дв., адвокатът има право на адвокатско възнаграждение за оказваната от него безплатна правна помощ и съдействие в случаите по чл. 38, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ЗА, когато насрещната страна е осъдена за разноски. В този случай съдът определя възнаграждението в размер не по - нисък от предвидения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и осъжда другата страна да го заплати. За да възникне правото на адвоката на възнаграждение в хипотезата на безплатна правна помощ и съдействие, предпоставките са две:

1) да е оказана безплатна адвокатска помощ на лица, посочени в чл. 38, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ЗА, без да се изисква доказване наличието на посочените основания и 2) в производство насрещната страна да е осъдена за разноски. , т. е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото, а само в благоприятен за неговия клиент изход на спора. Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв . не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски. В чл. 38 от ЗАдв. липсва изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания при сключването на договора за правна помощ, респ. не е уредено правомощие на адвоката да извършва проверка на действителното материално положение на последния. Същевременно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. предвижда, че адвокатът има право на адвокатско възнаграждение във всички случаи, когато съобразно правилата на чл. 78 от ГПК насрещната страна е осъдена за разноските по делото. В този смисъл е последователната практика на ВКС, обективирана в Определение № 43 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о., Определение № 203 от 17.05.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1518/2021 г., I т. о. и други.