Решение № 6 от 12.01.2026, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№6 гр. Кюстендил, 12.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Йоана Н. Такова при участието на секретаря Елеонора Н. Борисова като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело № 20251500500217 по описа за 2025 година

Делото е образувано по въззивна жалба с вх. № 2154/19.02.2025 г. от Х. И. И. с ЕГН **********, с адрес в ********************, чрез особения му представител адв. К. Х.ва от КАК, със съдебен адрес гр. София, 1408, ул. „Краище“ № 15, ет. 5, ап. 8, насочена против решение № 117 от 24.01.2025 г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д. № 2265/2023 г. по описа на същия съд.

С първоинстанционния съдебен акт Кюстендилският районен съд е признал за установено, на основание чл. 422 във вр.с чл.415 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 149 и чл. 150 от ЗЕ и по чл. 86 от ЗЗД, че Х. И. И. дължи на "Топлофикация София" ЕАД следните суми: 2109,37 лева - главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия

/ТЕ/ за топлоснабден имот с адрес:

*************************************, за периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от 01.11.2022 г. до изплащане на вземането; 316,68 лева - мораторна лихва за забава от 15.09.2020 г. до 13.10.2022 г.; както и суми за дялово разпределение: 45,67 лева - главница за периода от м.09.2019 г. до м.04.2021 г., ведно със законната лихва от 01.11.2022 г. до окончателно изплащане на вземането и 10,13 лева - лихва за периода от 31.10.2019 г. до 13.10.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 67/2023 г. на Районен съд – Кюстендил. Предявеният от „Топлофикация София" ЕАД иск да бъде установено на основание чл. 415 във вр. с чл. 422 от ГПК, че Х. И. И. дължи на "Топлофикация София" ЕАД сумата от 32,16 лева - главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия /ТЕ/ за горепосочения топлоснабден имот за периода от м.05.2019 г. до 30.06.2019 г., ведно със законната лихва от 01.11.2022 г. до изплащане на вземането,е отхвърлен като погасен по давност. Х. И. И. е осъден на осн. чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумите в размер на 103,06 лева – разноски по 1 ч.гр.д. № 67/2023 г. на Районен съд – Кюстендил и 1 369,74 лева - разноски в производството по настоящото дело, съответно на осн. чл. 77 ГПК, „Топлофикация София“ ЕАД е осъдено да заплати по сметка на Районен съд – Кюстендил сумата от 190 лева, дължима за възнаграждение на вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза по делото.

Въззивникът обжалва първоинстанционното съдебно решение в частта, в която предявените установителни искове са уважени, като релевира доводи за неговата неправилност поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с изводите на районния съд за наличие на идентичност между имота, по отношение на който е предявен иска, и имота, закупен от ответника през 1991 г., предвид пълната липса на доказателства относно това. Твърди, че от представеното от ищеца удостоверение за идентичност на имоти не се потвърждава идентичността на вх. Е, бл. № 8 с вх. Е, бл. № 116, респ. не може да се твърди, че ответникът е клиент на ТЕ.

Поддържа, че ответникът не е бил собственик на имота към момента на възникване на процесните задължения. Акцентира върху обстоятелството, че в приложения протокол на ОС на блока, лицето, подписало се като собственик на ап. 121, е Г.И., респ. твърди, че процесният имот е бил собственост на друго лице. Допълва, че ищецът не е установил по категоричен начин изправността на измервателните си уреди, обосновавайки се с изявленията на вещото лице Й. че топломерът е с изтекъл срок на метрологична проверка в периода от 11.07.2020 г. – 25.06.2021 г., като районният съд не е обсъдил по същество наведеното от ответника в този смисъл възражение за липса на годност на топломера и оспорване на вземанията за този период с оглед съмнения относно точността на отчетените количества топлинна енергия.

Моли се за отмяна на първоинстанционния съдебен акт в обжалваната му част и отхвърляне изцяло на исковата претенция.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна "Топлофикация София" ЕАД чрез процесуалния представител юрисконсулт Е.Д., в който се изразява становище за неоснователност и недоказаност на депозираната въззивна жалба и се възразява срещу изложените в нея твърдения като несъществени и необосновани, произтичащи от разширително и по аналогия тълкуване на материалното право. Иска се оставяне на въззивната жалба без уважение. Претендират се разноските по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

Въз основа на събраните доказателства, съдът направи следните правни изводи:

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима. Депозирана е в законоустановения срок, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване и е подадена от лице, легитимирано и разполагащо с правен интерес от обжалване на решението, чрез постановилия атакувания акт Районен съд - Дупница.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящата инстанция констатира, че обжалваното решение е валидно. Постановено е от съответния съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил; то е и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящия съдебен състав, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Съображенията за това са следните:

Окръжният съд изцяло споделя мотивите на Кюстендилския районен съд в атакуваното решение, в т.ч. и досежно установената фактическата обстановка по делото, и доколкото пред настоящата инстанция не са приобщени нови доказателства, то счита, че същите не следва да се преповтарят в настоящото решение и съгласно чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

2

Предявените по реда на чл.422 ГПК искове са с правна квалификация чл. 150 от ЗЕ, вр. чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД.

В тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по повод доставка на топлинна енергия за битови нужди в посочения топлоснабдяван имот и свързаните с това други услуги (качеството на ответника на "потребител на топлинна енергия"), че е доставяло ТЕ в имота на ответника за процесния период от време, количеството на реално потребената от него топлинна енергия, както и стойностите (размера) на начислените за това суми и тези за услугата дялово разпределение и отчет на средствата за дялово разпределение. За да се приеме, че ответникът дължи сумите, търсени от него като стойност на доставена топлинна енергия, ищецът следва да установи главно и пълно, че ответникът има качеството "потребител на топлинна енергия", и ако това бъде установено - да докаже размера на вземането си.

С тълкувателно решение ТР № 2/25.05.2017 г. по т. д. № 2/2016 г. на ВКС, ОСГТК се даде разрешение на спорен в съдебната практика въпрос, като се прие, че разпоредбите на ЗЕ не противоречат на чл. 62, вр. § 1 от ДР на ЗЗП. Няма изискване за съгласие на собствениците за топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост и по Наредба № 1 за ползване на топлинна енергия, издадена от министъра на енергетиката и министъра на строежите и архитектурата, обн., ДВ, бр. 49/ 27.06.1975г., понастоящем отменена. В чл.55 от нея обаче е предвидена възможност за етажните собственици да се откажат от ползването на топлинна енергия (за цялата сграда или за отделни обекти в нея) при определени предпоставки. Нормативните актове от този период не предвиждат сключване на индивидуални договори между потребителите на топлинна енергия и топлоснабдителните предприятия. За заварените от закона топлоснабдени сгради е създадена възможност за отказ от ползването на централно отопление, като за целта е необходимо съгласието понастоящем на 2/3 от етажните собственици и титуляри на вещно право на ползване. Съгласно задължителните указания в цитираното ТР, съгласието за доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява "искане" на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие. В този смисъл няма "принудителна продажба" на топлинната енергия по чл.

62 ЗЗП, защото законът урежда способ за невъзникване на договорни отношения и за отказ от доставките. Няма данни да са спазени изискванията за спиране на топлоподаването в сградата /чл. 153, ал. 2 ЗЕ/ колективно да се декларира писмено това пред топлопреносното предприятие и да се поиска прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение.

Съгласно Решение № 5 от 22.04.2010 г. на КС по к. д. № 15/2009 г. на всеки собственик и титуляр на вещно право в сграда - етажна собственост, предварително преди придобиване на индивидуален имот в нея е известно, че сградата е с централно топлоснабдяване и че в нея е изградена инсталация за отопление по одобрен проект, поради което следва да сключи договор при обши условия или при специални такива по чл. 150, ал. 3 ЗЕ с топлопреносното дружество и да заплаща за топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, и тази за отопление на уредите в общите части.

Действащата през исковия период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които договорното отношение по продажба на топлоенергия възниква, а именно: писмен договор по чл. 149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда - етажна собственост чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Последната хипотеза е приложима обаче, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл. 149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения, приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени 3 договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда - етажна собственост. При наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота /в този смисъл е и ТР № 2 от 17.05.2018 г. по т. дело № 2/2017 г. на ОС на ГК/. Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител на топлинна енергия за битови нужди е достатъчно да се установи, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Не е нужно за периода той реално да е ползвал, обитавал имота.

Поради изложеното съдът приема, че между ответника, в качеството му на собственик на посочения в исковата молба топлоснабден имот - същото се установява от приложения договор за покупко – продажба рег.№ 22, том III от 05.06.1991 г.- и топлофикационното дружество е създадена валидна правна връзка по продажба на топлинна енергия по силата на закона.В тази връзка съдът приема и отразените в първоинстанционното решение доводи за идентичност ( на база приложено удостоверение) с процесния имот - жилище ****, находящо се на шести етаж в жилищна сграда ****************** предвид идентичността досежно сградата /блока/ и квартала, в които се намира.

Приобщените в производството доказателства, преценени в своята съвкупност, водят до извод, че ответникът Х. И. И. е придобил качеството на клиент на топлинна енергия и се е задължил да заплаща изцяло стойността на топлинната енергия, доставена до посочения в исковата молба топлоснабден имот. Съдържанието на облигационната връзка е установено от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "Топлофикация София" ЕАД на потребители в гр. София. От приетите експертни заключения се доказва и размерът на исковите претенции. Досежно обстоятелството,че топломерът е проверен на 11.07.2018 г. и съответствието му е потвърдено със срок на валидност 2 години, тоест до 11.07.2020 г., а следващото свидетелство за проверка е издадено на 25.06.2021г.следва да се приеме, че просрочването на метрологичната проверка на същия с около 10 месеца, не дава основание да се заключи, че същият не е бил годно средство за търговско измерване, тъй като при последващата проверка е било установено съответствието му с нормативните изисквания. Следователно възраженията на въззивника във въззивната жалба в обратната насока по отношение на годността на топломера и точността на извършените с него измервания са неоснователни.