Решение № 2157 от 01.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2157 гр. София, 01.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20251100505170 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от М. А . В. и М. С. Ч. - В. срещу решение № 3146/25.02.2025г., постановено по гр. д. № 46036/2021г. на СРС, 52 с-в.

С обжалваното решение СРС намалява на основание чл. 30 ЗН завещателното разпореждане, извършено със саморъчно завещание от 24.08.2009 г. от А. Я. В., ЕГН **********, починал на 04.04.2019 г. в полза на М. А. В., ЕГН **********, с адрес: гр.

София, ул. „******** като възстановява запазената част на А. А. В., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к „********, ап. 39, в размер на 5/24 идеални части от наследството на А. Я. В., ЕГН **********, починал на 04.04.2019 г., както и намалява на основание чл. 30 ЗН завещателното разпореждане, извършено със саморъчно завещание от 24.08.2009 г. от А. Я. В., ЕГН **********, починал на 04.04.2019 г. в полза на М. А. В., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „******** като възстановява запазената част на А. А. В., ЕГН **********, живущ в САЩ, в размер на 5/24 идеални части от наследството на А. Я. В., ЕГН **********, починал на 04.04.2019 г.

В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Твърди се, че е нарушен балансът между неприкосновеността на собствеността и свободната воля за разпореждане с имущество и разпоредбите, касаещи разполагаемата и запазената част.

Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени, като 1 неоснователни и недоказани.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съдът намира подадената от М. С. Ч. – В. въззивна жалба за недопустима по следните съображения.

С Определение № 21521/19.06.2023 г. по гр. д. № 46036/2021г. СРС е прекратил производството по предявения от ищците А. А. В. и А. А. В., против ответниците М.

А. В. и М. С. Ч., иск по чл.30, ал.1, във връзка с чл.29, ал.3 ЗН, в частта за намаляване на завещателното разпореждане на учреденото в полза на М. С. Ч. право на ползване на всички недвижими имоти, включени в саморъчно завещание от 24.08.2009 г., като недопустимо. Това определение не е обжалвано от страните и е влязло в законна сила на 12.07.2023 г. В диспозитива на обжалваното решение на СРС М. Ч. – В. не фигурира, освен в частта за разноските, тоест по никакъв начин не се засягат нейни права. Поради влизане в сила на цитираното определение, завещаното й право на ползване на всички недвижими имоти, не е засегнато по никакъв начин. Ето защо, въззивната жалба, в частта, в която е подадена от Ч. – В. е недопустима, поради липса на правен интерес. Интерес от обжалване на решението има единствено М. А. В., тъй като с решението е намалено единствено завещателното разпореждане, извършено със саморъчно завещание от 24.08.2009 г. от А. Я. В. в полза на М. А. В..

Ето защо, така подадената въззивна жалба от М. С. Ч. е недопустима поради липса на правен интерес и следва да бъде оставена без разглеждане.

Жалбата от М. А. В. е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

2

СРС е бил сезиран с иск с правно основание чл. 30, ал. 1. Ищците, сега въззиваеми твърдят, че с ответниците са наследници по закон на А. Я. В., починал на 15.04.2019 г. Общият наследодател А. Я. В., със саморъчно завещание от 24.08.2009 г., обявено от нотариус Т.М., рег. № 199 от НК на 10.09.2019 г. и вписано в Агенцията по вписванията с № 226/22.04.2021 г., завещал цялото си движимо и недвижимо имущество в полза на М. А. В., което е притежавал към момента на неговата смърт.

Изложили са съображения, че с това завещание са накърнени запазените им части.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил предявените искове, като е изложил съображения, че завещателното разпореждане в негова полза е универсално и му придава качеството „наследник“, съобразно чл. 16, ал. 1 ЗН. Счита, че следва да бъде зачетена волята на наследодателя им.

За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че неоспореното саморъчно завещания е частен диспозитивен документ, който е подписан от завещателя, поради което при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, той обвързва наследниците на починалото лице с извършените от последното разпореждания с имуществото му и произтичащите от тях права и задължения. Приел е, че са спазени императивните изисквания на чл. 13 ЗН, във връзка с чл. 21, във връзка с чл. 25 ЗН, поради което завещанието е породило своя правен ефект. Счел е, че извършеното разпореждане от наследодателя има характер на общо завещателно разпореждане, по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗН. Посочил е, че запазената част, когато е налице съпруг и три и повече деца е 5/6 идеални части, съответно разполагаема част - 1/6 идеална част.

Приел е, че когато запазената част от наследството е накърнена с универсално завещание, то намалението се извършва в идеална част от предмета на завещанието, съответна на запазената част, без да се формира наследствена маса, като запазената част се възстановява като дробна част от наследството, определена по чл. 29 ЗН, в случая от наследствените имущества.

Оплакванията във въззивната жалба се свеждат изцяло до това, че според жалбоподателя, СРС не е извършил преценка относно колизия между Закона за наследството от 1949г. в разпоредбите, касаещи квотите разполагаема и запазена част и прогласената в конституцията на РБ свобода на личността и свободната воля. Счита, че по този начин е отнета възможността на наследодателя да се разпореди свободно със своето имущество за след смъртта си.

Правото на възстановяване на запазена част е имуществено право – призната от закона възможност на наследника със запазена част да поиска от съда да бъдат намалени завещателните и дарствени разпореждания на наследодателя в полза на други лица до размер, с който напълно се удовлетворява неговата запазена част от наследството. Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 1 от ЗН наследник с право на запазена част, който не може да получи пълния размер на тази част поради завещания 3 или дарения, може да иска намаляването им до размера, необходим за допълване на неговата част, след като се прихванат направените в негова полза завети и дарения с изключение на обичайните дарове. Правото да се иска намаление на завещателно разпореждане/дарение е имуществено право и то може да се упражни и от наследници на лице с накърнена запазена част, но не може да се упражни от други приобретатели на наследствени права, освен ако то не им е прехвърлено изрично (ППВС № 7/73).

Намалението се извършва в размер, необходим за допълване на запазената част на наследника, който го е поискал – то не ползва другите наследници, които не са направили такова искане. При възстановяване на запазена част се прихваща завещаното/дареното в полза на наследника с право на запазена част. Когато наследникът упражнява правото си по чл. 30 от ЗН спрямо лица, които са наследници по закон, не е необходимо той да е приел наследството по опис.

Съгласно чл. 17, ал. 1 КРБ правото на собственост се гарантира и защитава от закона, а съгласно ал. 2 КРБ частната собственост е неприкосновена. Правото на собственост включва следните правомощия – владение, ползване и разпореждане. Тези правомощия обаче се упражняват в рамките на действащия правен ред. Конституцията не установява абсолютна и неограничена свобода на разпореждане, а допуска законодателна намеса, доколкото тя преследва легитимни цели и не засяга същността на правото. В този смисъл, правото на завещаване не следва да се отъждествява изцяло с правото на собственост. Завещанието представлява разпореждане mortis causa, чието действие настъпва след смъртта на наследодателя. С настъпването на смъртта правосубектността на лицето се прекратява. Именно поради това наследствените отношения се уреждат от закона, който балансира между автономията на волята и защитата на други конституционно значими ценности.

Разпоредбата на чл. 28 от ЗН предвижда, че когато наследодателят остави низходящи, родители или съпруг, той не може със завещателни разпореждания или чрез дарение да накърнява онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството. Частта от наследството, вън от запазената част, е разполагаемата част на наследодателя. Запазената част има и социална функция. Чрез нея законодателят защитава най-близките членове на семейството. Тази защита е обусловена от конституционно признатото значение на семейството като основна социална единица.

Следователно ограниченията на свободата на завещаване не са произволни, а преследват легитимна цел – гарантиране на минимална имуществена сигурност за лицата, които се намират в особена близост с наследодателя.

Следва да се има предвид, че чл. 17 от КРБ гарантира и правото на наследяване.

Още повече, че ограниченията не водят до пълно отричане на свободата на завещаване. Законът запазва т.нар. разполагаема част, с която наследодателят може свободно да се разпорежда. Това означава, че правото на собственост не е лишено от съдържание, а е балансирано с други конкуриращи се интереси.

4

Ето защо, не може да се приеме, че е налице колизия между Конституцията и Закона за наследството. Конституционната защита на правото на собственост не изключва възможността законодателят да въвежда ограничения, насочени към защита на семейството и обществения интерес.

Не могат да бъдат споделени и изложените във въззивната жалба доводи, че съдът не взел предвид, че ищците, сега въззиваеми, са били отдалечени от наследодателя и рядко са поддържали връзка с него, както и че са живели в чужбина, поради което и не следва да им се възстановява запазената част. Законът не предвижда отчуждаването между родителите и децата като основание за лишаване от правото им на разполагаема част. Нещо повече, в чл. 3 ЗН законодателят изрично е предвидил случаите, когато едно лице не може да наследява: който умишлено е убил или се е опитал да убие наследодателя, който е набедил наследодателя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание, освен ако набедяването се преследва с тъжба на пострадалия и такава не е била подадена; който е склонил или възпрепятствал наследодателя чрез насилие или измама да направи, да измени или отмени завещанието или който е унищожил, скрил или поправил негово завещание или съзнателно си е служил с неистинско завещание.

Неоснователни са и оплакванията, че с възстановяването на запазената част ще се стигне до „разпиляване“ на имуществото на наследодателя извън семейството.

Напротив – имуществото остава в семейството, при неговите синове, които имат равни права. Фактът, че въззивникът е живял до смъртта на наследодателя си заедно с него, не променя факта, че двамата ищци са също синове на А. Я. В. и имат равни права с тези на жалбоподателя, също негов син, както и не променят факта, че А. и А. В.и са били също част от семейството на наследодателя им, независимо, че към датата на смъртта му не са живеели в едно домакинство, а А. Я. В. е бил в брак с майката на М.