Решение № 1093 от 11.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1093 гр. Пловдив, 11.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20245330115783 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Б. Г. С., ЕГН **********, с адрес: гр. ********, ж.к. *******, бл. *** против „Вива Кредит” АД, ЕИК 20734358, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Нару“ №28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, ап. 73Г, с което е предявен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 92 ЗЗД вр. с чл. 26, ал. 1, предл. първо, предл. второ и предл. трето ЗЗД вр. с чл.11, ал. 1 т. 9 и т. 10 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, с който се претендира да бъде обявена нищожността на клаузата от Договор за паричен заем № ****** от 03.11.2023 г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 330,96 лева.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните на 03.11.2023 г. е сключен договор за паричен заем, по силата на който са предоставени на ищеца заемни средства в размер на 750 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 40,32% и с ГПР- 49,47 %. Съгласно договора същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, за които били предвидени редица изисквания.

Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл. 4, ал. 1 от договора, същият дължал неустойка на кредитора в размер на 330,96 лева, която той следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечната вноска за неустойка. Ищецът усвоил изцяло заемния ресурс, не бил изплатил сумата по процесния договор за паричен заем, включително и сумата за процесната неустойка, но според него не дължал плащания за същата.

Смята се, че за да се заобикалят материално-правните изисквани, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, била въведена практика на кандидатстващите за кредит лица да бъдат поставяни изисквания, на които те не можели да отговорят, а именно да осигурят поръчителства на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкова гаранция. При така поставените изисквания към потребителите, които те не можели да удовлетворят, кредитодателите включили в договорите за потребителски кредит санкции- заплащане на неустойка или такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на 1 потребителя. Чрез предвиждането на подобни такси или неустойки небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Твърди се, че преценката за действителността на клауза за неустойката или за нейния размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнение и при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09. Излага се, че по силата на чл. 92 ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вреди от неизпълнението и обезпечение за изпълнението на договора, като тя можела да има и санкционна функция. Процесната неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчител или за представяне на банкова гаранция загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото била в размер на близо 50% от заемната сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението. Предвидено било неустойката да се кумулира към погасителните вноски по кредита, като по този начин се водело до скрито оскъпяване на кредита и създало предпоставки единствено за неоснователно обогатяване на заемодателя.

По процесната неустойка били предвидени ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение, като за поръчителят имало специални изисквания. По този начин небанковата финансова институция поставила неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Сочи се, че неустойката била договорена в нарушение на изискванията за добросъвестност и излязла извън присъщата обезпечителна функция, тъй като интересът на кредитора бил да получи обезпечение преди сключване на договора, а не след като бил престирал. Смята се, че както разходите на търговеца, така и печалбата му, следвало да се включат в посочения по договора фиксиран лихвен процент, чийто стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри на договора. Чрез уговорената неустойка се въвеждал един сигурен източник на доход за икономически по-силната страна.

Поради изложеното по-горе се иска да бъде постановено решение, с което да бъде обявена нищожността на клаузата от договора, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 330,96 лв. като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК относно същественото съдържание на договорите за потребителски кредит. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който се излагат твърдения за недопустимост на иска поради липса на правен интерес от предявяването му, тъй като неустойка не била начислена, както и за нередовност на исковата молба поради несъответствие между петитума и обстоятелствената част на същата, тъй като ищецът посочил в производен ред няколко основания за нищожност на клаузата, без да посочи дали същите са заявени в условията на евентуалност, както и поредността, в която да бъдат разгледани.

По отношение на основателността се смята, че за кредитора не съществувала забрана заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени, като в процесния случай дори било дадено право на ищеца да предостави обезпечение в зависимост от възможностите му.

Излага се, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се правела за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора и позовавайки се на такова противоречие, ищецът следвало да докаже в какво точно се изразява противоречието в процесния случай, като наведе доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Посочват се твърдения, че с исковата молба, с която настоящият състав е сезиран, нямало каквато и да било обосновка, както и не били ангажирани доказателства в подкрепа на ищцовата теза, като дори и да се приело, че неустойката е прекомерна, това не я правело 2 нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следвало да се намали нейния размер.

Сочи се, че аргументите, че неустойката е загубила присъщата обезщетителна функция, били несъстоятелни, тъй неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение поставяло ответното дружество в риск от неизпълнение на паричното задължение от страна на длъжника. Функцията на неустойката била преди всичко да обезпечи изпълнението, т.е. да стимулира длъжника да бъде изряден в спазването на своите задължения. Длъжникът, знаейки, че следва да предостави обезпечение в 3-дневен срок от сключването на договора, можел да забави сключването му до момента, в който е в състояние да го осигури или изобщо да не встъпва в договорни отношения с ответника.

Сочи се, че той имал право да се откаже от договора в 14-дневен срок, като според ответника по този начин задължението за заплащане на неустойка било условно и възниквало изцяло от действията на потребителя. Непредоставянето на обезпечение поставяло сериозна несигурност пред кредитора дали ще успее да събере сумата по предоставения от него кредит.

Не се споделя тезата, че договорената неустойка следвало да бъде включена в ГПР по кредита, тъй като в ГПР не се включвали разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Неустойката не следвало да се включва в ГПР и поради характера на условно задължение само и единствено в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение по вид и срок, посочен в договора.

С оглед на гореизложеното се иска да бъде отхвърлен иска. Претендира разноски и възразява срещу искането на ищеца за заплащане на адвокатско възнаграждение.

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

Страните не спорят, а и от приетия по делото Договор за потребителски кредит № ****** от 03.11.2023г. се установява, че по силата на същия ищецът е получил в заем сумата от 750 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 40,32 % и ГПР 49,47 %. В разпоредбата на чл.4 от договора е предвидено, че задължението следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство на едно физическо лице, което следва да отговаря на многобройни, подробно описани в т.1 изисквания. Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора, при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 330,96 лева - разсрочено, заедно с погасителната вноска по договора.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за потребителски кредит от 03.11.2023г., ведно с погасителен план към него и справка за начислените суми по договора.

От приложената на л. 21 от делото справка е видно, че предвидената в договора неустойка реално не е начислена към дължимата главница и не фигурира в погасителния план.

Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:

Между страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния договор за паричен кредит, усвояването на сумата от 750 лева от ищеца, както и наличието на клауза предвиждаща неустойка в размер на 330,96 лева при непредоставяне на обезпечението, предвидено в чл. 4 от договора.

С оглед въведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата за неустойка, то съдът следва да изследва наличието, респ. липсата на основания за недействителност на същата.

Съгласно редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се 3 задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по договора са потребител и кредитор, като за потребител се смята всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална и търговска дейност. Предвид изложеното, съдът намира, че възникналото правоотношение между страните попада в приложното поле на ЗПК, като не са налице основанията за изключване на неговото приложение, посочени в чл. 4 на същия закон.

По отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави, съдът намира следното:

В разпоредбата на чл. 4 от договора е предвидено задължение за кредитополучателя в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на кредитора като обезпечение физическо лице поръчител, което да отговарят на изброените в клаузата условия. При неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка в размер на 330,96 лева, която се дължи разсрочена и се включва към всяка погасителна вноска и същата се увеличава в размер на 145,93 лева, вместо посочената в погасителния план вноска- 118,35 лева.