Решение № 1360 от 27.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1360 гр. София, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20251100500887 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

Образувано е по въззивна жалба от „ЗАД АСЕТ ИНШУРЪНС“ АД, ЕИК 203066057, чрез пълномощника юрисконсулт В.Б., срещу решение №21433/26.11.2024г., постановено по гр.д. №42011/2024г. по описа на СРС, 113 състав, с което са отхвърлени предявените от „ЗАД АСЕТ ИНШУРЪНС“ АД срещу Столична Община осъдителни искове с правно основание чл.410, ал.1, т.2 от КЗ във вр. с чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 2407,17 лева, представляваща регресно вземане по щета №10023006517 за ПТП, настъпило на 10.11.2023г., при което на застрахования при ищеца лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „АМГ 63“ с рег. №**** са причинени щети, вследствие на попадането му в необозначена и необезопасена дупка на пътното платно на територията на гр. София, срещу №10 на ул. „Захари Зограф“, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 15.07.2024г. до плащането, както и за сумата от 87 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 09.04.2024г. до 14.07.2024г., и е осъден ищецът да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се излагат оплаквания, че решението е неправилно, 1 немотивирано и незаконосъобразно, постановено при неправилно прилагане на процесуалния и материалния закон. Ставало въпрос за допусната техническа грешка в исковата молба, тъй като всички представени и събрани по делото доказателства касаели автомобил от същата марка и модел като посочения в исковата молба. Поддържа, че индивидуализиращият белег на един автомобил като уникалност на вещта била неговата рама, а не регистрационният номер, който подлежал на промяна. Ако се приемело, че изложеното в исковата молба касае друг автомобил, първоинстанционният съд следвало да даде указания на ищеца, че не сочи доказателства за сключен договор за застраховка „Каско“ за този автомобил. Такива указания не били дадени с доклада по делото. В доклада никъде не бил посочен регистрационният номер на автомобила, което навеждало на извод, че това обстоятелство не е съществено за съда. Поддържа, че е налице допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, тъй като не били дадени указания на ищеца, че не сочи доказателства за твърдян от него факт. Съдът приложил неправилно и материалния закон относно индивидуализирането на автомобилите като вещ. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Столична община, чрез пълномощника юрисконсулт Т. К., с който жалбата се оспорва изцяло и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя 2 от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Софийски районен съд е сезиран с предявени от „ЗАД АСЕТ ИНШУРЪНС“ АД срещу Столична Община осъдителни искове с правно основание чл.410, ал.1, т.2 от КЗ във вр. с чл.49 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 10.11.2023г. около 11:45 часа в гр. София, на ул.

„Захари Зограф“ срещу №10 Н.Д.Н., управлявайки лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „АМГ 63“ с рег. №****, попада в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно, при което на МПС са нанесени материални щети. Твърди, че собственикът на МПС марка „Мерцедес“, модел „АМГ 63“ с рег. №****, е имал сключен договор за застраховка „Каско” с ищцовото дружество, застрахователна полица №1012310010302, валидна за периода от 01.11.2023г. до 01.11.2024г. Навежда твърдения, че изплатил сумата, необходима за отстраняване на щетите, в размер на 2382,17 лева, с което твърди, че встъпил в правата на застрахования против причинителя на вредата до размера на изплатеното обезщетение. Твърди, че отправил регресна покана до ответника за доброволно възстановяване на платеното обезщетение, но плащане не постъпило. Ето защо, ищцовото дружество моли съда да постанови решение, с което да бъде осъден ответникът да му заплати претендираното вземане в размер на 2407,17 лева с включени ликвидационни разноски, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното му изплащане, както и направените по делото разноски.

Ответникът Столична Община оспорва изцяло предявения иск.

Съгласно чл.410, ал.1, т.2 от КЗ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, срещу възложителя за възложената от него на трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 от Закона за задълженията и договорите. Необходимите предпоставки за предвидената суброгация са: 1) да е бил сключен договор за имуществено застраховане, в изпълнение на който 2) застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение и 3) възлагане на друго лице – изпълнител, извършването на определена работа, осъществен фактически състав по чл. 45 3

ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него.

Съдът намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че по делото не се доказаха в съвкупност посочените предпоставки за основателност на иска, доколкото не е установено наличието на сключен договор за застраховка „Каско“ по отношение на автомобила, посочен в исковата молба, нито настъпване на застрахователно събитие с този автомобил.

В исковата молба се твърди, че ПТП е настъпило с лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „АМГ 63“ с рег. №****, за който е сключен договор за застраховка „Каско“, застрахователна полица №1012310010302. Видно от приетия като доказателство по делото заверен от страната препис от застрахователна полица №1012310010302 същата е сключена за друг автомобил, а именно – лек автомобил марка „Мерцедес“ модел „Е 53 АМГ 4М“ с рег. №****. Именно това е и автомобилът, посочен в представения протокол за ПТП №1891093, както и в другите доказателства, събрани по делото.

Неоснователни са поддържаните с въззивната жалба доводи, че първоинстанционният съд следвало да даде указания на ищеца по реда на чл.129, ал.2 от ГПК за отстраняване на нередовности на исковата молба. В случая исковата молба отговаря на изискванията на чл.127 и чл.128 от ГПК, поради което не са били налице основания за даване на указания на ищеца по реда на чл.129, ал.2 от ГПК. Неоснователни са и поддържаните възражения във връзка с индивидуализацията на автомобила. С фактическите твърдения и петитума на исковата молба, ищецът определя вида и обема на търсената защита и в тези рамки съдът има правомощия да разгледа спора и да се произнесе с решението. В случая в съответствие с принципа на диспозитивното начало първоинстанционният съд се е произнесъл съобразно 4 твърденията, изложени в исковата молба, от които ищецът твърди, че произтича претендираното от него право, и формулирания петитум, като процесният автомобил е индивидуализиран от ищеца именно с посочване на марка, модел и регистрационен номер, а не на номер на рама.

На следващо място, противно на изложеното във въззивната жалба, в случая не е допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение на разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ГПК . От тази правна норма възниква задължение за съда да указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, но съдът не е адресат на задължение да се произнася предварително в хода на производството по доказателствената стойност на представени доказателства, съответно какви факти се установяват или не се установяват посредством тях и в тази връзка да дава указания на страната, носеща тежестта на доказване. Преценката на доказателствата се извършва в мотивите към решението на съда /чл. 236, ал. 2 от ГПК/. В конкретния случай правилно е разпределена доказателствената тежест в изготвения от СРС доклад по чл. 146, ал. 2 от ГПК . С оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, съобразно чл. 146 ГПК първоинстанционният съд следва да изготви доклад по делото, в който да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдените факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително да посочат нови доказателства. В настоящия случай първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ГПК – изложил е обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и задължения, дал е правна квалификация на спорното право, обявил е с оглед изразените от страните становища кои обстоятелства са безспорни между тях, както и кои обстоятелства подлежат на доказване, разпределил е доказателствената тежест между страните. При това положение в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване всички факти и обстоятелства, на които основава исковата си претенция. Задължението на съда по чл. 146, ал. 2 от ГПК да указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства е налице само в случаите, в които страната изобщо не сочи доказателство за даден правнорелевантен факт, но не и в случаите, когато страната сочи и представя писмени доказателства, които обаче преценени съобразно доказателствената сила на писмените 5 доказателства по чл. 178 ГПК не установяват в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК факта, за който са ангажирани. Съдът няма вменено по закон задължение да указва на страната какви конкретни доказателства следва да представи, за да установи твърдените от нея факти и обстоятелства, на които основава исковата си претенция. Противното би означавало да бъде нарушено диспозитивното начало в гражданския процес, което би довело до опорочаване на принципа равнопоставеност на страните в съдебното производство. По изложените съображения въззивният съд счита, че няма допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивни процесуалноправни норми при изготвяне на доклада по чл. 146 от ГПК, който правилно е разпределил доказателствената тежест между страните, с оглед правилото на чл. 154 от ГПК и извършените от него процесуални действия не са довели до ограничаване правото на защита на страната.

Предвид изложеното, въззивната инстанция приема, че предявеният иск с правно основание чл.410, ал.1, т.2 от КЗ във вр. с чл.49 от ЗЗД е неоснователен, и решението, с което същият е отхвърлен е правилно. Предвид акцесорния му характер, неоснователен се явява и искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД.