Решение № 4405 от 15.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4405 гр. Пловдив, 15.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселин Пл. Атанасов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело № 20255330100527 по описа за 2025 година

Предмет на делото са предявени искове при условията на обективно кумулативно съединяване: главен положителен установителен иск с правно основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с чл. 19, ал. 4 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД във връзка с прогласяване за нищожен на договора за потребителски кредит, както и главен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за връщане на дадено без основание – сума в размер на 109,35 лева.

Производството е образувано по искова молба, подадена от Ц. А. М., ЕГН **********, с адрес: ***, против „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК 202250289, със седалище и адрес на управление: гp. Ботевград, бул. „3-ти март“ №83, ет. 7, с която се иска да бъде признато за установено в отношенията между страните, че Договор за кредит от ***/ 30.05.2023 г. е нищожен, както и да се осъди ответника да заплати на ищеца сума в размер на 109,35 лв., представляваща недължимо платена сума по процесния договор, ведно със законна лихва за забава от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2025 г., до окончателното плащане.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили договор за паричен заем, по силата на които ответникът е отпуснал заем на ищеца в размер на 500 лв. при месечен лихвен процент по заем 40% и годишен процент на разходите – 48,75%.

Сочи се, че съгласно чл. 4 от Договора същият следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени условия в договора.

Навеждат се твърдения, че съгласно чл. 4, ал. 2 от Договора в случай на непредставяне на соченото обезпечение, потребителят дължи неустойка в размер на 240,57 лв., която се престира разсрочено заедно с погасителната вноска. Изразява становище, че 1 неустойката е загубила присъщата си обезщетителна функция, понеже не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, а и представлява 50% на заетата сума, като не се зависи от вредите от неизпълнението и не кореспондира с последиците от неизпълнението. Сочи се, че неустойката се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се стига до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което е в противоречие с добрите нрави.

Твърди се, че недобросъвестно небанкова институция е поставила неизпълними условия към потребителя, за да обоснове получаването на допълнителна печалба. Ищецът излага, че неустойката е излязла и извън присъщата й обезпечителна функция, понеже обезпечението следва да се получи преди сключване на договора, за да се гарантира срещу евентуално неизпълнение на договора. Наведени са твърдения, че поради невключването на неустойката в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. С уговорката за неустойка се сочи, че се стигало до скрита допълнителна печалба и заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Иска се връщане на определена сума пари. Отправено е искане за присъждане на разноски.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът сочи, че исковата молба е неоснователна. Не спори, че между страните е сключен договора за кредит. Възразява се, че неустойката не е нищожна, като се сочи, че същата е съответна на неизпълнението, под размера на кредита е и е индивидуално договорена по съгласие на страните. Твърди се, че в ГПР не се включват разходите, които са дължими при неточно изпълнение на задължението на потребителя. В обобщение, ответникът моли искът да бъде отхвърлен.

От писмените доказателства по делото се установява, че на 30.05.2023 г. страните са сключили договор за паричен заем № ***, по който ответникът, в качеството му на кредитор, е предоставил на ищеца сумата от 500 лева, която е следвало да бъде върната в срок до 31.10.2023г. на 11 седмични вноски.

В чл. 4 е уговорено, че заемополучателят се задължава да обезпечи кредита с банкова гаранция или две физически лица поръчители. При неизпълнение на това задължение в деня на подписването на договора, в чл. 4, ал. 2 е уговорена неустойка от 240,57 лева, дължима разсрочено с всяка вноска. Съдът намира, че предвидената в договора клауза за неустойка противоречи на добрите нрави, поради следното:

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да 2 изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора, като при неизпълнение е предвидена неустойка от 240,57. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на паричния заем, съобразно договореното. От съдържанието на клаузата по договора е видно, че размерът на уговорената неустойка представлява над 40% от заемната сума, при срок за връщане от около 3 месеца (около 150% за 1 година), като още при самото сключване е включена в месечните вноски. Такава клауза противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т. е. и санкционната функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Единствената функция на така уговорената неустойка е да дoведе до увеличаване на подлежаща на връщане сума, което е в контраст с добрите нрави и не се толерира от закона.

Неустойката не е включена в ГПР поради което и договорът е недействителен. Ето защо претенцията е основателна и следва да бъде уважена.

Видно от справка рекапитулация на л. 41 от делото сумата от 109,35 лева е заплатена по процесната неустойка и тъй като се установи нищожност на договора потребителя дължи чистата главница, но не и неустойки и лихви, поради което сумата е платена при изначална липса на основание и следва да бъде присъдена в полза на ищеца.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата 100 лева за платена държавна такса.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, в полза на ЕАД „***“ следва да бъде присъдена сумата от 480 лева минимално адвокатско възнаграждение като няма основание за изменението му под минимума.

Така мотивиран съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Ц. А. М., ЕГН **********, с адрес: *** и „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК 202250289, със седалище и адрес на управление: гp. Ботевград, бул. „3-ти март“ №83, ет. 7, че договор за паричен заем № *** от 30.05.2023г. е недействителен на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с чл. 19, ал. 4 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал.1, предл.1 „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК 202250289 ДА ЗАПЛАТИ в полза на Ц. А. М., ЕГН ********** сумата от 109,35 лева, която е заплатена по нищожния договор ведно със законната лихва за забава върху главницата считано от датата 3 на подаването на исковата молба – 09.01.2025г. до окончателното й изплащане както и разноските по делото в размер на сумата от 100 лева за държавна такса;

ОСЪЖДА „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК 202250289, със седалище и адрес на управление: гp. Ботевград, бул. „3-ти март“ №83, ет. 7 да заплати сумата от 480 лева адвокатско възнаграждение с ДДС в полза на ЕАД „***“ с ЕИК *** със съдебен адрес: *** на основание чл. 38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4