Определение № 132 от 28.02.2025, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 132 гр. П, 28.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – П, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Ил. Д.а

Членове:

Албена Г. Палова

И.ина Игн. И.ова като разгледа докладваното от И.ина Игн. И.ова Въззивно частно гражданско дело № 20255200500058 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, вр. с чл. 130 от ГПК.

Образувано по частна жалба, подадена от ищците И. М. Д., Е. Д.а Д. и М.

Д. Д., чрез пълномощника адв. Ч., срещу Определение № 1034 от 22.11.2024г., постановено по гр. д. № 577/2024г. по описа на Районен съд – Велинград, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното преграждащо определение с искане до въззивния съд за неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд с указания за продължаване на процесуалните действия по предявения иск.

В законоустановения срок не е подаден отговор на частната жалба от насрещната по спора страна.

Съдът, като прецени събраните доказателства и обсъди изложените доводи в частната жалба, съобразно правомощията си по чл. 278, ал. 1 ГПК, намира следното:

Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт.

Разгледана по същество, настоящият състав намира жалбата за основателна по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба, подадена от И. М. Д., Е. Д.а Д. и М. Д. Д. срещу А. Н. Д. и К. А. Д. с искане до съда на основание чл. 32, ал. 2 от ЗС да бъде определен начин на 1 реално ползване на съсобствения между страните поземлен имот с идентификатор *****.*.*** по КККР на с.Д., общ. Р., обл. П. За да обосноват претенцията си, ищците са изложили съображения, че са собственици по наследство от общия им наследодател Д. Н. Д. на ¼ ид.част от поземления имот, а той, от своя страна, придобил собствеността върху посочената ид.част от имота по силата на постигната съдебна спогодба, обективирана в протокол от 15.03.1994г. по гр.д. № 214/1994г. по описа на РС – Велинград, вписан с акт № 14/30.03.1994г., том 63, ср. 259 в РС – Велинград. По силата на същата спогодба ответникът А. Н. Д. придобил собствеността върху другата ¼ ид.част от поземления имот, а останалата ½ ид. част от имота била придобита от И. А.

Д., чиито наследници впоследствие я прехвърлили на другия ответник К. А. Д. с нотариален акт за покупко-продажба № 81/16.03.2016г., вписан с акт № 36, дв.вх.рег.№ 413/16.03.2016г. на СВ – Велинград. Ищците твърдят, че с постигнатата съдебна спогодба бил определен и начинът на реално ползване на процесното дворно място, като за наследодателя на ищците и за ответника А. Н. Д. било отредено да ползват съвместно западната половина от дворното място, а за праводателя на ответника К. А. Д. - И. А. Д., била определена за ползване източната половина. Изложени са твърдения, че към настоящия момент, след смъртта на наследодателя на ищците, отношенията между съсобствениците били изключително влошени и нямали възможност да постигнат съгласие за начина на ползване на процесния имот, като, освен това, в имота било извършено и ново строителство.

В депозирания по делото отговор на исковата молба, ответниците са изложили становище, че доколкото в постигнатата съдебна спогодба от 1994г. не се съдържали конкретни уговорки при какви граници, съседи и обем ще се ползва дворното място, то съдът следвало да ги определи, съобразно притежаваните от страните ид.части от дворното място, като общо за ищците бъде определен начин на реално ползване на имота, съответстващ на притежаваната от тях ¼ ид.част от него, а за ответниците бъде определен начин на реално ползване на имота съвместно от двамата, съответстващ на притежаваните от тях общо 3/4 ид.части от дворното място. Предложени са алтернативни начини, при които да бъде разпределено ползването на имота.

В указания им от съда срок ищците са изложили становище, в което са изразили несъгласието си с предложените от ответниците варианти за определяне на начин на ползване на имота.

За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд приел, че предявеният иск е недопустим, тъй като спорното правоотношение било уредено по общо съгласие на страните, обективирано в представената по делото съдебна спогодба, която имала правните последици на влязло в сила решение, поради което и за страните не бил налице правен интерес от предявяването на иска. Наред с това съдът е посочил и че ищците не били надлежно процесуално легитимирани да сезират съда с искане за разпределение ползването на имота, доколкото притежават само ¼ ид.част от 2 него.

С оглед така изложената фактическа обстановка, настоящият състав намира, че изложените от първоинстанционния съд в мотивите на обжалваното определение правни аргументи за недопустимост на предявения от ищците иск, са неправилни. Изводът за незаконосъобразност на обжалвания акт следва от постановяването на същия в пряко противоречие с Тълкувателно решение № 13/10.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 13/2012 г., ОСГК, което е задължително за съдилищата съобразно чл. 130, ал. 2 ЗСВ и което дава различен отговор и по двата въпроса, мотивирали първоинстанционния съд да прекрати производството.

На първо място, производството по чл. 32, ал. 2 ЗС не е исково, а е производство по спорна съдебна администрация на гражданските правоотношения между съсобствениците по повод ползването и управлението на общата вещ. Характерът на това производство е изяснен както в правната теория, така и в съдебната практика, като същото становище е застъпено и от ВКС в мотивите по т.1 от горепосочения тълкувателен акт. Независимо с какъв тип съдебен акт /дали решение или съдебна спогодба/ приключва това производство, този акт има само изпълнителна сила, но същият не формира сила на пресъдено нещо по въпросите, с които се замества липсващото решение на мнозинството по чл. 32, ал. 1 ЗС или такова негово решение, което е вредно за общата вещ. Макар и действително съгласно чл. 234, ал. 3 ГПК на съдебната спогодба да е придадено значението на влязло в сила решение, което не подлежи на обжалване пред по-горен съд, следва да се държи сметка за въпросите, които се решават с постигането й. В настоящия случай, с постигнатата между наследодателя на ищците, ответника А. Н. Д. и праводателя на ответника К. А. Д. съдебна спогодба, обективирана в протокол от 15.03.1994г. по гр.д. № 214/1994г. по описа на РС – Велинград, вписан с акт № 14/30.03.1994г., том 63, ср. 259 в РС – Велинград, е решен по общо съгласие на съсобствениците въпросът за начина на реално ползване на процесното дворно място. По това тяхно решение, взето през 1994 година, обаче, не е формирана сила на пресъдено нещо и този въпрос може да бъде решен по различен начин във всеки един момент, както по единодушно взето решение от съсобствениците, така и по решение на мнозинството от тях /по чл. 32, ал. 1 ЗС/, а ако такова не може да се сформира – по съдебен ред /по чл. 32, ал. 2 ЗС/.

Още повече, че и ищите, и ответниците са изложили твърдения пред съда, че към настоящия момент обстоятелствата във връзка с ползването на съсобствената им вещ са значително променени и такова решение не може да бъде взето между тях, което налага провеждането на производство по чл. 32, ал.2 ЗС. Наред с това, отново в мотивите по т.1 от посоченото тълкувателно решение е застъпено, че самото сезиране на съда по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС сочи невъзможността да се образува мнозинство и прави допустимо във всички случаи искането за разпределение ползването по съдебен ред.

Настоящият състав намира за неправилен и втория довод на 3 първоинстанционния съд за недопустимост на иска, доколкото пак там /в ТР № 13/10.04.2013 г. по тълк. д. № 13/2012 г./ ВКС е дал разяснението, че разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗС не въвежда ограничение кои съсобственици могат надлежно да сезират съда с искане за разпределение ползването на съсобствената вещ, а напротив - процесуалната възможност за това има „който и да е от съсобствениците“, дори и тези, които могат да вземат самостоятелно решение по чл. 32, ал. 1 ЗС /доколкото притежават повече от половината от общата вещ/. Следователно, на още по-голямо основание такова право да сезират съда притежават тези от съсобствениците, които не могат сами да формират мнозинство, с оглед притежаваните от тях дялове в съсобствеността, за да вземат самостоятелно решение по чл. 32, ал. 1 ЗС.

Такъв именно е настоящият случай, предвид обстоятелството, че ищците твърдят да са собственици общо на ¼ ид.част от процесния имот, поради което и същите са активно процесуално легитимирани да сезират съда с искането да реши въпроса за разпределение ползването на съсобствения им с ответниците поземлен имот.

С оглед на изложеното обжалваното определение се явява незаконосъобразно и като такова следва да се отмени, а делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Предвид изложеното и на основание чл. 278, ал. 2 и ал. 3, съдът ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение № 1034 от 22.11.2024г., постановено по гр. д. № 577/2024г. по описа на Районен съд – Велинград.

ВРЪЩА делото на същия състав на Районен съд – Велинград за продължаване на съдопроизводствените действия.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4