Решение № 62 от 04.03.2025, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 62 гр. Смолян, 04.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Райна Русева при участието на секретаря Татяна Кишанова като разгледа докладваното от Райна Русева Гражданско дело № 20245440101052 по описа за 2024 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове от ищеца Н. Н. В. с правното основание на чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД, с който се иска да бъде осъден ответника „**" АД да заплати на Н. Н. В., сумата от 600,00 лева, представляваща недължимо заплатена възнаградителна лихва по Договор за паричен заем № 3551710/13.06.2019 г.

В исковата молба се твърди, че на 13.06.2019 година Н. Н. В. е сключил Договор за паричен заем № 3551710 с първия ответник, по силата на който „**" АД като заемодател му е предоставил заем в размер на 1000,00 (хиляда) лева. Заемателят се е задължил да върне заемната сума на Заемодателя, като заплата 15 двуседмични погасителни вноски, всяко от които в размер на 108,86 лева. Общата подлежаща на връщане сума е 1632,90 лева. Други посочени в договора за заем условия на кредита ищецът не може да посочи, тъй като не разполага с екземпляр от сключения договор.

Посредством изчисления с онлайн кредитен калкулатор при зададени параметри отпуснат кредит: 1000,00 лева, срок за връщане - 7,5 месеца, обща сума за връщане в размер на 1632,90 лева, се установява, че годишният процент на разходите /ГПР/ възлиза на 305,86 %, а годишният лихвен процент /ГЛП/ е в размер на 148,59 %.

Договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. При сключването му е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат 1 взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

При сключването на договора за кредит, ищецът е трябвало да сключи и договор за предоставяне на гаранция с втория ответник, с който се е задължил да му заплаща възнаграждение за предоставената гаранция. В разглежданата хипотеза ищецът-потребител е бил поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано със заемодателя лице, посочено от самия него. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен в деня на отпускане на кредита, с юридическо лице-търговец, което по занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника.

В случая договореното в полза на гаранта възнаграждение всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит. Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа, тъй като само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна поема само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е за самия него. Единствена правна последица е нарастване в размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под формата на скрит разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. Поради това сключеният между ищеца и „Файненшьл България" ЕООД договор за предоставяне на гаранция от 13.06.2019г. е нищожен поради противоречието му с добрите нрави - чл. 26, ал.1, предл. III ЗЗД.

Нищожност поради противоречие с добрите нрави е налице при съществена нееквивалентност на престациите, каквато е налице в случая. Потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят 2 изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна база от стойността на кредита. Дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. Действителният размер на ГПР надвишава 50%, което води и до недействителност на договора.

Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки. Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране на търговска печалба, а не към ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита.

Действително договорът за потребителски кредит и този за предоставяне на гаранция формално са оформени като самостоятелни договори. Те обаче са функционално свързани, защото договорът за гаранция е във връзка с договора за кредит, обезпечава вземането на кредитодателя, сключен е в негова полза и с лице, одобрено от него, според текста на самия договор.

Затова договорът за гаранция има акцесорен характер. От тук не само няма пречка, но и при необходимост съдът трябва да вземе отношение по договора за кредит и неговите пороци, ако и заемодателят да е трето за делото лице, тъй като действието на този договор за кредит има съществено значение и за договора за гаранция. В тази връзка следва да се обърне внимание, че възнаграждението по договора за гаранция е платимо на кредитора по договора за заем и се изплаща на последния ведно с вноските по кредита.

Отчитайки свързаността между заемодателя и дружеството-гарант се налага извод, че това е сторено, за да бъде заобиколена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗЗП, като формално бъде посочен ГПР под 50%. Той обаче не е действителен, тъй като в него не е отчетено възнаграждението по гаранционната сделка: Това възнаграждение съставлява част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр, поради което реалният ГПР по договора многократно надхвърля позволения от закона процент. Така освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПК.

Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като се касае 3 за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита.

Така създадената обща конструкция от два договора с потребителя - за кредит и за гаранция, като на насрещната на потребителя страна и по двата от тях стоят две свързани лица, на практика съставлява разделяне на приходите от кредита чрез тези два свързани стопански субекта с цел да се заобиколят законовите норми за защита на потребителите и да се натовари заемополучателят с допълнителни плащания. При факта, че учредяването на обезпечението е предвидено изначално като последващо договора за кредит, то е ясно, че неговата единствена цел е да изиска от потребителя още едно плащане, при това в немалък размер, съпоставен с главницата по кредита.

Така биват нарушени и принципите на добросъвестността и справедливостта, като се стига до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Затова и договора за предоставяне на гаранция № 3551710/13.06.2019г. е сключен в условията на неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗП, което го прави и нищожен поради заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на добрите нрави, на основание чл.

146, ал. 1 ЗЗПотр, чл. 24 ЗПК и чл. 26 ЗЗД.

В изпълнение на договор за паричен заем № 3551710/13.06.2019г. ищецът е заплатил на „**" АД, ЕИК 131576434 сумата от 1180,71 лева. Поради недействителността на договора за кредит за него е възникнало задължение за връщане само на чистата стойност на кредита, а именно - главницата от 1000,00 лева. Поради това разликата в размер на 180,71 лева се явява платена при липса на основание и подлежи на връщане от заемодателя на заемополучателя.

С Определение от проведеното съдебно заседание на 29.01.2025г. производството по делото е прекратено в частта по предявения иск срещу ответника ** ЕООД за заплащане на сумата в размер на 500,00 лева, представляваща недължимо платено възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция №3551710 от 13.06.2019г., поради оттегляне на иска от ищеца на основание чл.232 от ГПК.

Предвид прекратителното Определение в посочената част, производството по делото е само за предявената претенция срещу ответника „**“ АД.

Съдът, след преценка на изложеното в исковата молба, и като обсъди събраните по делото писмени доказателства, установи следното от фактическа и правна страна:

Между страните няма спор, че на 13.06.2019г. Н. Н. В. и „**" АД е сключен Договор за паричен заем №3551710, по силата на който „**" АД като заемодател му е предоставил заем в размер на 1000,00 (хиляда) лева.

Заемателят се е задължил да върне заемната сума на Заемодателя, като заплата 15 двуседмични погасителни вноски, всяко от които в размер на 74,07 лева.

Общата сума, подлежаща на връщане, е 1 111,05 лева според чл.7 от договора за паричен заем.

Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора Заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата па сключване па настоящия договор да предостави на Заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица 4 Поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на получаваното от него трудово възнаграждение да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем; сключен с ,,**“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус „Редовен“. Поръчителите подписва договор за поръчителство, 2. Банкова гаранция с бенефициер Заемодателя, за сумата по чл.2, т. 7, със срок на валидност- 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора.