Решение № 3473 от 07.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3473 гр. Пловдив, 07.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330115708 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът Т. Р. В., ЕГН: ***, от ***, чрез пълномощник адв. Р. Р., е предявил против „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: 175330437, със седалище и адрес на управление: град София, бул.

„Витоша” № 146, Сграда „А“, ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от С. Я. и против „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК: 203508899, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Витоша” № 146, Сграда „А“, ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от у. И. Ш., искове за осъждане на първия ответник да й заплати сумата от 100 лева, като частична от 194, 20 лева- недължимо платена по недействителен договор за потребителски кредит № ***, както и за осъждане на втория ответник да заплати сумата от 500 лева, като частична от 1 014, 08 лева- недължимо платена по недействителен договор за предоставяне на поръчителство от ***, ведно със законната лихва върху сумите от предявяване на иска04.11.2025 г., до окончателното им изплащане.

В исковата молба се твърди, че по договор за паричен заем № ***, сключен с първия ответник, на ищеца се отпуснала сумата от 1 063, 57 лева, при ГЛП- 20 % и ГПР- 21, 93 %, за срок от 13 месеца, платима на вноски, като в общата сума била включена и застрахователна премия от 63, 57 лева, поради което реално потребителят получил в заем само 1 000 лева. В договора се предвиждало и предоставяне на обезпечение от клиента под формата на банкова гаранция или поръчителство на дружество- гарант, в която връзка бил сключен и договор с втория ответник, по който обаче се дължало възнаграждение за услугата от 1 014, 08 лева.

1

На 13.10.2022 г. ищецът погасил предсрочно задълженията си и по двата договора, като на първия ответник заплатил сумата от общо 1 194, 20 лева, а на втория- 1 014, 08 лев. Посочва обаче, че двата договора били нищожни по смисъла на ЗПК и платеното над главниците се явявало недължимо, като подлежало на връщане. Не били спазени разпоредбите на чл. 11 ал.

1 точки 7 и 9 от ЗПК, защото на клиента била предоставена по- малка от посочената сума, заради включената в главницата застрахователна премия. Отделно, не била спазена и нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото възнаграждението за поръчителство не се включвало в ГПР и по този начин размерът на разходите бил посочен неправилно.

Доколкото кредитната сделка се явявала нищожна, уговорката за заплащане на възнаграждение на поръчителя не произвеждала действие, предвид акцесорния характер на втория договор. Моли да се върнат неоснователните платените суми по двата договора.

Претендира и разноски. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на първия ответник, който признава сключването на двата договора- за кредит и за поръчителство, с поръчителя, при съответните условия по тях. По отношение на застрахователната премия се посочва, че в тази част договорът имал характер на стоково финансиране и дължимото за услугата възнаграждение се заплащало директно към доставчика на услугата- застрахователя, от името и за сметка на клиента. Тази част от кредита се предоставяла с конкретна цел, тя се покривала със средства от кредита и представлявала част от дължимата главница. Ищецът разполагал с необходимата преддоговорна информация и бил наясно с условието за застраховката. Оспорва се твърдението на ищеца за размера на погасените по договора суми, като се представя счетоводна справка, видно от която била платена сума от общо 1 567, 08 лева. Твърди се, че ГПР отговарял на законовите изисквания, като в него действително не било включено възнаграждението на поръчителя, но това било така, защото поръчителството не било задължително условие за получаване на кредита. Отделно, потребителят можел да представи и друго обезпечение- банкова гаранция, или пък въобще да не представи обезпечение. Нещо повече, вторият договор се сключвал след първия и предварително кредиторът не знаел какво възнаграждение се уговори по него, за да се включи то в ГПР. Описана е процедурата по онлайн кандидатстване за отпускането на кредита. Вторият договор имал характеристиките на договор за поръчка и възнаграждението по него не възниквало за кредитора. Освен това, дори и при нищожност на клаузата за поръчителство, това не водело до недействителност на целия договор за кредит, защото всеки договор бил самостоятелен. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от пълномощника на втория ответник, в който също не се оспорва сключването на двата договора с потребителя.

Договорът с втория ответник бил договор за поръчка, по който се дължало възнаграждение.

Твърди се, че били извършени плащания само в размер на 438, 46 лева. Също се описва 2 механизмът на кандидатстване за кредита на интернет страницата на кредитора. Клиентът знаел за условията за предоставяне на обезпечение. Възнаграждението за поръчителя не следвало да се включва в ГПР, защото това било допълнителна услуга, а не задължително условие за отпускане на кредита. Тези разходи не били известни предварително на кредитора, защото договорът с поръчителя се сключвал след отпускане на кредита. В случая нямало заблуждаваща търговска практика, защото клиентът бил предварително информиран за размера на разходите, а това, че ответниците били „свързани лица“ само по себе си не водело до скрито оскъпяване на кредита. Получаването на възнаграждението чрез кредитора не правело последния титуляр на вземането, а било за удобство на потребителя. Платените по договорите суми били дължими и не подлежали на връщане. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: 175330437, е бил сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 063, 57 лева, от която: заем- 1 000 лева и застрахователна премия- 63, 57 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 13 месечни вноски, с краен падеж- 10.07.2023 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 20 %, при ГПР21, 93 % и общ размер на всички плащания- 1 194, 20 лева.

Между ищеца и „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК: 203508899, пък е сключен договор за предоставяне на поръчителство от ***, с който вторият ответник се задължава да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от общо 1 014, 08 лева, дължима за срока на договора, платима с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция, както и погасителни планове към договорите, ОУ за предоставяне на кредити и СЕФ.

По делото е представена справка от „Кредисимо” ЕАД за платените по договора за кредит суми, видно от която по кредита са платени, както следва: главница- 1 063, 57 лева, договорна лихва- 65, 05 лева и вноска за поръчителство- 438, 46 лева, или общо- 1 567, 08 лева.

Представена е и справка- извлечение от системата на „Ай Тръст” ЕООД, според която на втория ответник е преведена сума от първия ответник във връзка с поръчителството в размер на 438, 46 лева.

Във връзка с представената справка от първия ответник е увеличен размерът на осъдителния иск спрямо него на сумата по кредита от 65, 76 евро, вместо първоначално предявения такъв от 100 лева, като окончателен размер, а не частична претенция.

Представен е и застрахователен сертификат от ЗД „Евроинс Живот“ ЕАД, ЕИК:

175436411, касаещ ищеца и договора му за кредит, за обща премия от 63, 57 лева, получена 3 от застрахователя и преведена от финансовата институция като застраховка по кредита.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Кредисимо” ЕАД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Кредисимо” ЕАД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В приложение № 1 към договора макар да е записана в т. 9 общата дължима сума, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1 194, 20 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или дружество- гарант, одобрено от кредитора.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в кратък срок, без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото 4 дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 21, 93 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.