Решение № 713 от 01.07.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 713 гр. Варна, 26.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова при участието на секретаря Нели П. Катрикова Добрева като разгледа докладваното от Мила Й. Колева Въззивно гражданско дело № 20243100500956 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано по въззивна жалба с вх. № 19817/11.03.2024 г., подадена от Х. Р. Г., ЕГН **********, гр. Варна, действащ чрез назначения особен представител адв. П. Т. - ВАК, срещу Решение № 444/13.02.2024 г., постановено по гр. д. № 2901/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, 39 състав, в частта, с която е прието за установено на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК в отношенията между страните, че в полза на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК:000694749, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, съществуват вземания против Х. Р. Г., ЕГН:**********, адрес: *****, за сумата от 8750,60 лв., представляваща главница за периода 11.01.2021 г. до 24.02.2022 г., по Договор за потребителски кредит № FL930015/09.08.2018 г., сключен между „Юробанк България“ АД, кредитор и Х. Р. Г., ЕГН:**********, кредитополучател, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 10.03.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, както и за сумата от 446,11 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 09.02.2021 г. до 24.02.2022 г., за които е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 3110/2022 г. на ВРС.

Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и 1 незаконосъобразност на обжалваното решение. Въззивникът, чрез назначения особен представител, навежда доводи, че съгласно чл. 3, ал. 1 от Договора е уговорено, че за първите 9 месеца се прилагала променлива годишна лихва, която ще се определя като сбор от референтния лихвен процент „Прайм“ плюс фиксирана договорна надбавка в размер на 1,15 %. В ал. 2 било посочено, че референтен лихвен процент „Прайм“ на „Юробанк България“ АД за необезпечени кредити се определял от Комитета по управление на активите и пасивите съгласно Методология на Банката за определяне на референтен лихвен процент „Прайм“ по потребителски жилищно - ипотечни кредити, публикувана на интернет страницата на Банката и представляваща Приложение № 1 към договора. Посочено е че „Прайм“ подлежал на преразглеждане на тримесечна база, при спазване на условията, описани в методологията.

В допълнение, въззивникът излага, че от изготвената по делото експертиза се установило, че за периода от 27.03.2018 г. До 23.03.2020 г. е следвало да се прилага лихва в размер на 2,3%, а за периода кредиторът е прилагал лихва от 5%, 14% и 13,50 %. Поради изложеното, счита, че заложените в методологията критерии - вид, количествени изражения и относителна тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори били неясни, поради което следвало да се приеме, че доставчикът на конкретната финансова услуга е недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП. В представената методология липсвала точна формула, по която отчитаните от банката компоненти като пазарни измерители наред с фиксираната надбавка за абсорбиране на пазарни сътресения, са повлиявали в конкретния момент за определяне на конкретната стойност. В случая, клаузите, определящи стойността на банковата услуга като възнаграждение, получавано от кредитора за ползване на заетите средства (възнаградителна лихва), са обявени само в първоначални размери, без да е било пояснено изобщо какви са основанията за промяната им и по какъв начин, разбираем за потребителя, ще се формират новите им размери. Сочи, че подобно бланкетно договаряне осуетявало възможността на кредитополучателя да прецени бъдещата финансова тежест по задължението си за връщане на кредита и позволявало на кредитора да увеличава възнаграждението си изцяло по своя преценка и то дори при обективно обратни пазарни тенденции. Типична за кредитния продукт за дългосрочно кредитиране е възможността да се съобрази прогнозируема динамика на лихвените равнища, поради което и принципното уговаряне на плаващ лихвен процент позволявало и на двете страни да минимизират рисковете от дългосрочното обвързване, като прилагат стойности, следващи измененията на пазара. В случая, посочва въззивникът, на кредитополучателя е предложен фиксиран размер и изобщо не било договаряно как пазарните колебания ще повлияят на този съществен за интереса на потребителя елемент от сделката. Кредиторът бил употребил бланкетно уговореното право и прилагал към клиентите си методика, 2 гарантираща на банката компенсиране на неблагоприятни за нея динамики с буферни надбавки, с което равнопоставеността между страните била нарушена. Дори и тази методика да би била оповестена, показателите, съобразявани според нея са изисквали специални знания, без които била налице невъзможност да се изведе точна формула като обосновка на решенията на кредитния комитет, по която да може да се определи точно с колко пункта и кога ще бъде извършена промяна към увеличение. Това несъмнено означавало, според въззивника, че средният потребител дори не би могъл да достигне сам до извод за приложимия лихвен процент. Както и да е използвано правото на банката, доколкото липсвало предварително пояснение как точно динамиката на показателите ще влияе на новия лихвен процент и каква би била относителната тежест на всеки от отделните индикатори, сами по себе си тези уговорки били опорочени от наложените от кредитора в негова полза овластителни клаузи. Въззивникът счита, че не може да се приеме за добросъвестно подобно договаряне, без съответна гаранция и за потребителя за начина, по който той ще може да се освободи от негативни за него последици.

В допълнение на изложеното, жалбоподателят сочи, че между страните било договорено ползване на предложен от банката типизиран кредитен продукт, като невъзможността на клиента да се отклонява от условията изрично била изключена със самото му задължаване да приема безусловно и неотменимо автоматично действие на определяни само от банката параметри. В този смисъл, сделката била сключена при условия, едностранно унифицирани от доставчика за всички потенциални негови клиенти и клаузите, касаещи размера на възнаградителната лихва, не били индивидуално уговорени по см. на чл. 146, ал. 1 ЗЗП и поради това действителни. За индивидуално договорено може да се приеме само съдържанието на първата част от кредитния договор, в която били посочени конкретни параметри по размера на поискана сума за главница, срока и начина на погасяване на анюитетни вноски, определени според индивидуалните особености на клиента и продукта. Останалата част от съдържанието на този договор и по-конкретно правото за определяна на ново съдържание на приложимия „фиксиран" лихвен процент и допълнителни разходи по такси и комисиони не било уговаряно по начин, отразяващ индивидуален интерес на клиента. Именно в тази част от съдържанието на сделката остават и съмнителните клаузи, чието прилагане определя размерите на текущите задължения за погасителни вноски и допълнително начислени такси и застрахователни премии.

Правилно било установено, че в чл. 1, ал. 4 от Допълнителното споразумение от 11.06.2020 г. и 14.01.2021 г. страните са уговорили, че след изтичане на периода на отсрочване, непогасената лихва се разпределя на равни части, които се добавят към всяха вноска на кредита. Преоформянето е извършено като просрочените задължения са били натрупвани към редовната главница. Уговорката в допълнителното споразумения към договор за кредит 3 за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлявало анатоцизъм по см. на чл.10, ал.З ЗЗД, който е допустим, на основание чл.294, ал. 1 ТЗ, само при уговорка между търговци, каквото качеството въззивникът не притежавал. Обстоятелството, че към момента на сключване на процесното споразумение не е бил налице подзаконов нормативен акт на БНБ (Наредба), която да предвижда възможност за олихвяване на изтекли лихви, означавало, че уговорената в споразумението договорна клауза, създаваща такава възможност е нищожна на основание чл. 26, ал. 4 във вр. с чл. 10, ал. З ЗЗД и чл. 146, ал. 5 ЗЗП.

Неправилно обаче съдът бил приел, че уговорките на допълнителните споразумения, както и увеличенията на лихвите, които са били заплатени от въззивника не са се отразили на крайно дължите суми. В случаят кредиторът не бил ангажирал доказателства за размера на дължимите суми без да бъдат приспаднати заплатените суми за неправомерните увеличения и без да бъдат съобразени нищожните уговорки на Допълнителните споразумения, поради което и исковата претенция е останала недоказана като размер.

На изложените във въззивната жалба доводи и основания е отправено искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и за постановяване на ново, с което предявените срещу жалбоподателя искове да бъдат отхвърлени.

В срока за отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД депозира писмен отговор, в който се застъпва становище за правилност и законосъобразност на постановеното решение.

Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендират се сторените разноски по делото.

В съдебно заседание въззивникът Х. Р. Г., чрез назначения особен представител адв. П. Т., моли съда да уважи подадената въззивна жалба, като отмени решение на Варненския районен съд в обжалваната му част.

В съдебно заседание въззиваемата страна „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД не изпраща представител.

За да се произнесе по спора, Варненският окръжен съд съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по предявени от „Юробанк България” АД, ЕИК:000694749, със седалище и адрес на управление: гр.

София, ул. „Околовръстен път” № 260 срещу Х. Р. Г., ЕГН:**********, адрес:

*****, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 8750,60 лв., представляваща главница за периода 11.01.2021 г. до 24.02.2022 г., по Договор за потребителски кредит № FL930015/09.08.2018 г., сключен между „Юробанк България” АД, кредитор и Х. Р. Г., ЕГН:**********, 4 кредитополучател, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 10.03.2022 г. до окончателното изплащане на задължението; 1874,5 2 лв. - възнаградителна лихва за периода от 09.02.2021 г. до 20.10.2021 г.; 446,11 лв. - мораторна лихва за периода от 09.02.2021 г. до 24.02.2022 г.; 60,00 лв. - такси, за периода от 09.02.2021 г. до 24.02.2022 г.

В исковата молба се твърди, че между страните на 09.08.2018 г. е сключен Договор за потребителски кредит № 930015 за сумата в размер на 9181 лв. Кредитът бил усвоен от кредитополучателя. Кредитът следвало да се погаси на 120 месечни вноски съгласно погасителен план неразделна част към договора /чл. 6, ал. 1/. Крайният падеж на задълженията по договора е 09.05.2029 г. В чл. 3 от договора страните договорили възнаградителна лихва за отпуснатия кредит. На 11.06.2020 г. между страните е сключено Допълнително споразумение, по силата на което плащането на дължимите вноски за главница и лихви по договора се отсрочват за срок от 6 месеца, а срокът на договора за кредит се удължава с продължителността на гратисния период. На 11.01.2021 г. кредитополучателят преустановил плащанията на дължимите вноски за главница, а на 09.02.2021 г. и на тези за лихва, като е изпаднал в забава, което било основание банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, на основание чл.14 от договора. Ответникът бил надлежно уведомен на дата 20.10.2021 г. На основание чл. 8 от договора ответникът дължи обезщетение за забава. За уведомяване на длъжника, че банката е упражнила правото си за обявяване на кредита за предсрочно изискуем са извършени разходи в общ размер на 60 лв., които следва да бъдат възстановени от кредитополучателя. Предвид неизпълнение на поетите от последния задължения, по негова инициатива е учредено заповедно производство по образуваното ч.гр.д. № 3110/2022 г. по описа на ВРС, по което в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК. Издадената в негова полза заповед за изпълнение била връчена при условията на чл. 47, ал.5 ГПК, като му е указано да предяви иск на основание чл. 415, ал.1, т.2 ГПК, поради което за него е налице правен интерес от провеждане на избраната форма на искова защита. Моли за постановяване на положително решение по предявените искове.