Решение № 6 от 07.01.2025, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№6 гр. Варна, 07.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анета Н. Братанова

Членове:

Магдалена Кр. Недева

Даниела Д. Томова като разгледа докладваното от Магдалена Кр. Недева Въззивно търговско дело № 20243001000100 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе пред вид следното :

Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от С. Г. Н. с ЕГН ********** от ***** и В. Г. Н. с ЕГН **********, бивш жител на *****, починал в хода на процеса, срещу решение № 260069/27.10.22г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по т.д. № 717/18г., с което е прието за установено по отношение на „Юробанк България” АД, ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление: гр. София, "Околовръстен път" № 260, че двамата въззивници дължат солидарно следните суми: (1) 57 367.80 лева – главница на основание Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 3015 от 28.07.2005г., и допълнителни споразумения към него от 10.07.2009 г., 29.06.2010 г., 07.07.2011 г., 02.06.2012 г. и 31.03.2014 г., (2) 8 968,15 лева – договорна лихва за периода 02.01.2016 г. - 30.10.2017 г.; (3) 168,00 лева – разноски за връчване на нотариални покани; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.10.2017 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 430, ал. 1 и 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение № 9368/13.11.2017 г. в производството по ч.гр.д. № 17208/2017 г. по описа на 1

Районен съд – гр. Варна въз основа на документ по чл. 417 от ГПК – извлечение от счетоводни книги на банката и с което същите са осъдени да заплатят на банката сумата 1 627,43 лева, представляваща сторени пред Варненски окръжен съд съдебно-деловодни разноски и сумата 3 925,50 лева, представляваща сторени в заповедното производство по ч.гр.д. № 17208/2017 г. по описа на Районен съд – гр. Варна съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съразмерно на уважената част от исковете.

Наследниците на починалия В. Н. – В. В. Г. и Н. В. Г. са направили отказ от наследството на своя баща, поради което производството по делото продължава в лицето единствено на въззивницата С. Г. Н.. Същата счита обжалваното решение за неправилно и незаконосъобразно по подробно изложени аргументи за това, свеждащи се основно до несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че след като клаузата относно промяната на ГЛП е нищожна следва да се заплаща първоначално посочения лихвен процент за целия период на договора. Намира това тълкуване на закона и договора в противоречие с практиката на СЕС съгласно която, процедирайки по този начин съдът превръща ГЛП от променлив във фиксиран такъв. А това от своя страна представлява допълване на договора с цел отстраняване на порока как да се изчислява ГЛП, който е превърнат във фиксиран. Договорът е сключен през 2005г и до погасяването му световната тенденция е трайно намаляване на лихвите по кредитите на потребителите. Тази тенденция в процесния случай не може да бъде приложена, което е неблагоприятно за потребителя и облагодетелства ответника за недобросъвестното му поведение при воденето на преговори и сключването на договора. Тъй като в настоящия случай е прогласена предсрочна изискуемост на кредита прогласяването на целия договор за нищожен не би било в противоречие с Решение от 25.11.20г. на СЕС по С-269/19г. на същия съд. Счита, че поради невъзможност съдът да допълва волята на страните, следва да се приеме, че възнаградителна лихва не е дължима или е дължима само в размера на твърдата надбавка. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него постановено друго, по съществото на спора, с което да бъдат отхвърлени предявените искове в частта, в която са уважени.

Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да я остави без уважение, като потвърди решението в обжалваната му част като правилно, законосъобразно и съобразено с разрешението по преюдициалния 2 спор между страните, обективиран в решение на СГС по в.гр.д. № 4651/18г., с което е изменено решение на СРС по гр.д. № 29032/16г. С посочените съдебни решения са обявени за недействителни клаузите за анатоцизъм и клаузите за правото на банката едностранно за променя размера на лихвения процент от договора за кредит и анексите към него. Действителни са клаузите за първоначално договорения лихвен процент и тъй като договорът за банков кредит като търговска сделка е възмезден, на банката се дължи възнаградителна лихва за предоставения кредитен ресурс. В този смисъл правилно съдът е преценил, че след като клаузата, даваща право на банката едностранно да променя ГЛП е нищожна, приложение следва да намери първоначално договорения лихвен процент въз основа на валидна договорна клауза.

Предмет на настоящото производство е и подадената от С. Н. частна жалба вх.№ 262433/07.04.23г. против определение № 260084/28.02.23г. на ВОС, ТО, постановено по същото дело в частта, в която е оставена без уважение молбата й по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, а именно – искането й за присъждане на адв.възнаграждение за горницата над 1 132лв до 1 530лв и искането за неприсъждане на разноски на ищеца. Моли обжалваното определение да бъде отменено и вместо него – постановено друго, с което искането й по чл.248 ГПК бъде уважено изцяло.

Ответната по частната жалба страна релевира доводи за нейната неоснователност и иска от съда същата да бъде оставена без уважение.

Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното :

Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 430, ал.1 и ал.2 от ТЗ за установяване съществуването на вземане, обективирано в заповед за изпълнение на парично задължение в полза на „Юробанк България“ АД срещу В. Г. Н., починал в хода на процеса и С. Г. Н. от ***** в качеството им на кредитополучатели по договор за банков кредит от 28.07.2005г. и Допълнителни споразумения към него.

От събраните по делото доказателства безспорно се установява от фактическа страна, че между страните по спора е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на сключения между тях Договор за 3 кредит за покупка на недвижим имот № НL3015/28.07.2005 г. в размер на 44 820 евро, обезпечен с договорна ипотека и осем допълнителни споразумения от 10.07.2009 г., 29.06.2010 г., 07.07.2011 г., 02.08.2012 г., 21.03.2014 г., 14.10.2014 г. и 27.05.2015 г. В чл. 3, ал. 1 от договора е уговорена фиксирана годишна лихва за първата година в размер на 5,75 %, а за остатъчния срок – годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент (БЛП) на банката за евро плюс договорена надбавка от 4,8 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП е бил в размер на 3,5 %. Уговорено е кредитът да бъде издължен на месечни анюитетни вноски съгласно погасителен план с краен срок 31.07.2023 г. Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора за всяка следваща година до крайния срок на издължаване на кредита, кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на банката за евро, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 4.8 пункта. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП на банката за жилищни кредити в лева е в размер на 3. 5 %. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за кредит неплатените в срок суми се олихвяват с договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на 10 пункта. А съгласно чл.3,ал.5 действащият Базов лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката има право да променя едностранно условията на договора за банков кредит на основания, които не са предвидени в него, както и да увеличава цената на предоставяната услуга /лихвата/, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е завишена в сравнение с тази, уговорена при сключването на договора. В чл. 18, ал. 2 е предвидено, че при неиздължаване на три последователни месечни погасителни вноски изцяло или частично, целият остатък по кредита се превръща в предсрочно изискуем считано от датата на падежа на последната вноска.

Безспорно е още, че предоставеният кредит е усвоен от кредитополучателите, както и че длъжниците не са заплащали на банката дължимите месечни вноски по кредита, считано от 02.01.2016г., поради което от тази дата са изпаднали в забава. С нотариална покана, връчена на 19.09.2017 година в хипотезата на чл.47, ал.5 от ГПК, всички вземания на банката по договора за кредит били обявени за предсрочно изискуеми. До обявяването на кредита за предсрочно изискуем непогасени са били 22 (двадесет и две) вноски по главницата и лихвата. Независимо от това кредиторът предоставил нова възможност на длъжниците доброволно да 4 погасят задълженията си, като изпратил ново уведомление чрез ЧСИ, което било връчено по реда на чл. 44, ал. 2 от ГПК – по телефона. На 30.10.2017г. банката подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.417, т.2 и чл.418 от ГПК.

С влязло в сила решение № 288217 от 07.12.2017 г. по гр. дело № 29032/2016 г. по описа на СРС по исковете предявени от В. Г. Н. и С. Г. Н. срещу „Юробанк България" АД съдът е признал за нищожни следните договорни клаузи : чл.3 ал.5 от договора, чл.5 ал.4 от Допълнително споразумение от 10.07.2009г, която има идентично съдържание с горната клауза, чл.10 от Допълнителното споразумение от 07.07.2011г. и чл.10 от Допълнително споразумение от 02.06.2012г. С решение по в.гр.д. № 4651/18г.

СГС прогласява за нищожни клаузите и на чл.5 ал.1 от Допълнителните споразумения от 07.07.11г. и 02.06.12г. Решението на въззивната инстанция не е допуснато до касация.

Съгласно чл. 297 и чл. 298 от ГПК решението има задължителна сила за съда и за страните, поради което следва да се приеме за безспорно установено, че за ответниците е възникнало задължение за връщане на предоставената по силата на договора за кредит парична сума ведно с дължимите лихви съобразно признатите за действителни уговорки между страните. В този смисъл дължимите от ответницата сума по договора за банков кредит следва да бъде изчислена при съобразяване на размера на първоначално уговорените възнаградителни лихви в договора за кредит от 28.07.2005 г. и Допълнителното споразумение от 10.07.2009 г., с което дългът е превалутиран, без да се отчита правото на банката впоследствие едностранно да го повишава посредством изменение на БЛП, както и без натрупване върху дълга на начислената, но непогасена през периода на облекчено погасяване лихва, т. нар. „анатоцизъм“, включени в допълнителни споразумения от 07.07.2011 г. и 02.06.2012 г., както и целите допълнителни споразумения от 14.10.2014 г. и 27.05.2015 г., съдържащи такива клаузи.

Съобразявайки горното и отчитайки датата на настъпилата предсрочна изискуемост на кредита – 19.09.2017г. съдът определя дължимите суми по заявената искова претенция посочените в Приложение 5 Б коригирано – л.375, както следва – главница -57 367,80лв; лихва върху редовна главница за периода 02.01.2016г. - 19.09. 2017г. – 8 968,15лв. Извършените от банката разходи за обявяване на предсрочната изискуемост с нотариална покана са в размер на 168,00 5 лева.

Основното оплакване в жалбата се свежда до несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че след като клаузата относно промяната на БЛП е нищожна кредитополучателите дължат първоначално уговорения лихвен процент за целия период на договора. Според въззивната страна подобно тълкуване е в противоречие с практиката на СЕС и по-конкретно с решенията по дела на СЕС – С-269/19г., С-618/10г. и С-125/18г. и по същество означава националният съд да превърне ГЛП от променлив във фиксиран такъв. А това може да навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в чл.7 от Директива 93/13. продавачите и доставчиците да се възпират да прилагат неравноправни клаузи спрямо потребителя. При това разрешение при намаляване на пазарните нива на лихвите, какъвто е и настоящият случай – от 7% - 11% през 2005г.-2009г. до 2,5 % към настоящия момент потребителите, сключили договор през 2005г. – 2009г., са принудени десетилетия да плащат изключително високи лихви. А това е в услуга на банките и води до солидни техни печалби. Ето защо въззивницата счита, че поради невъзможност на съда да допълва волята на страните в случаите, в които приема, че първоначално уговорената възнаградителна лихва ще се прилага за целия срок на договора поради нищожност на клаузата относно промяната на ГЛП, следва да се приеме, че възнаградителна лихва не е дължима въобще или е дължима само в размера на твърдата надбавка.