Решение № 115 от 27.02.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 115 гр. София, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Румен Петров

Членове:

Деница Вълкова

Светла Букова при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова в присъствието на прокурора Б. Г. Д. като разгледа докладваното от Деница Вълкова Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200999 по описа за 2025 година

Производството е образувано по касационна жалба на адвокат Т. Д. от АК-Бургас –защитник на подсъдимия Х. Я. И. срещу въззивна присъда № 25 от 13.06.2025г., постановена по ВНОХД № 20252100600124 по описа за 2025 г. на Окръжен съд - Бургас.

В жалбата са заявени всички касационни основания по чл.348, ал.1 т.1, 2 и 3 НПК. Оспорват се аналитичната доказателствена дейност на въззивната инстанция и крайният извод за извършена измама с доводи за игнориране на обстоятелствата, изводими от показания на разпитани по делото свидетели, че подсъдимият е фактическият собственик на процесния имот и за ролята му той да бъде придобит от формалния собственик – свидетелят М.. Това изключвало изначално намерение подсъдимият да получи нещо, което не му се следва и елиминира обективните и субективните признаци на престъплението измама. Касаторът се позовава също на знанието на частния обвинител Г., че подсъдимият не е формалният собственик на имота и на липсата на договорен точен срок за приключване на сделката. Въпреки предложението на подсъдимия да се прехвърли собствеността, частният обвинител Г. отказал, защото искал единствено връщане на платеното.

Според жалбоподателя, непрехвърлянето на имота не е достатъчно, за да се дефинира наличието на измама, тъй като са събрани доказателства за причините, поради които сделката не е била приключена. Като такива се изтъкват липсата на цялата договорена цена и на уговорен срок, непълна документация и лични причини на подсъдимия. Сочат се конкретни противоречия в мотивите към обжалваната присъда. Поддържайки основното оплакване за недоказаност на обвинението, защитникът прави искане ВКС да оправдае подсъдимия.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция подсъдимият Х. Я. И. и защитникът се явяват лично и поддържат касационната жалба и писменото допълнение към нея. В съдебните прения защитникът сочи допълнителни доводи, между които нередовност в обвинителния акт във връзка с противоречиви хипотези относно инкриминираното заблуждение на частния обвинител и акцентира, че същият е знаел кой е формалният собственик на имота още преди първото плащане по сделката, което компрометира обвинението за неверни представи относно това обстоятелство.

Наред с главното искане за оправдаване на подсъдимия, алтернативно се моли за отмяна на 1 присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В последната си дума подсъдимият моли да бъде оправдан.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че въззивният съд е направил много подробен анализ, относно съставомерността на деянията, като е установил правната им квалификация съобразно закона и съдебната практика. Споделя доказателствения анализ в мотивите на обжалваната присъда и се съгласява с въззивната инстанция, че не се касае за договорни отношения, а за извършено престъпление измама, тъй като подсъдимият не е собственик на имота и не е бил упълномощен да го продава, което изключва изобщо възможността да се разпорежда с него. Обективната съставомерност прокурорът обвързва с категорично формирани неверни представи от страна на подсъдимия в продължение на повече от година, че ще прехвърли имота, демонстрирайки пред частния обвинител наличие на правомощия за това, без да са налице такива, правил отстъпка в цената, допускал огледи, имал ключ и т.н. Впоследствие затвърдил и поддържал у пострадалия неверните представи, като комуникирал постоянно с него, настоявал да заплаща регулярно сумите за продажбата на имота, уверявал го, че подготвя документи, че ще се сключи сделка при нотариус, разрешавал му да почиства и да наема работници и до момента платените от пострадалия суми не били върнати от подсъдимия. По тези съображения и като счита за установено по несъмнен начин, че подсъдимият е извършил измама и не са налице сочените касационни основания, прокурорът предлага ВКС да остави в сила въззивната присъда.

Частният обвинител Ж. Д. Г. и повереникът му адвокат Г. К. от АК - Бургас не се явяват пред ВКС, редовно призовани. Явява се преупълномощеният от последната повереник – адвокат К. З. от АК – Бургас, който оспорва касационната жалба, поддържа изцяло подробното писмено възражение срещу нея и излага допълнителни аргументи за нейната неоснователност, като акцентира на времетраенето на деятелността на подсъдимия, неуведомяването на действителния собственик на процесния имот, че е намерил купувач, че извършва огледи и взема парични суми за неговото закупуване. Тези обстоятелства, според повереника, сочат, че подсъдимият не е имал намерение да изпълни поетото задължение, а единствено да се облагодетелства вследствие на имуществено разпореждане от страна на пострадалия. Претендира за присъждане на разноските, които частният обвинител е направил за процесуалното представителство от повереник пред ВКС, за което представя договор за правна защита и съдействие.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и материалите по делото, в пределите на своята компетентност по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:

Бургаският окръжен съд е отменил присъда № 181 от 01.11.2024г. по НОХД № 20232120204197/2023г., постановена от Бургаския районен съд, с която подсъдимият Х. Я. И. е бил признат за невиновен и оправдан изцяло по обвинението за квалифицирана измама по чл.210, ал.1, т.5, вр. чл.209, ал.1, вр. чл.26 ал.1 от НК и вместо това е постановил нова въззивна присъда № 25 от 13.06.2025 г. по ВНОХД № 20252100600124 по описа за 2025 г., предмет на настоящата първа по ред касационна проверка, с която :

Подсъдимият Х. Я. И. е признат за виновен в това, че в периода от неустановена дата през месец май 2017г. до 06.11.2018г., в гр.Бургас, при условията на продължавано престъпление – с шест отделни деяния, подробно описани във въззивната присъда, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение у Ж. Д. Г., че ще му прехвърли правото на собственост върху недвижим имот - къща в гр.Бургас, ул.”Цар Асен” №26 срещу заплащане на сумата от 35 000 евро и с това му причинил имотна вреда в големи размери, възлизаща в общ размер на сумата от 67 475 лева, поради което и на основание чл.210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 и чл.54 от НК му е наложено наказание две години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване.

С присъдата е постановено да се приведе в изпълнение, на основание чл. 68, ал. 1 НК, наказанието две години и осем месеца лишаване от свобода, наложено на подсъдимия Х. Я. И. по НОХД № 2389/2012 г. на РС-Бургас, при първоначален общ режим за изтърпяване.

С въззивната присъда съдът се е произнесъл за веществените доказателства и е присъдил деловодните разноски в тежест на подсъдимия.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна (упълномощен защитник на подсъдимия И.), в законоустановения срок и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл.346, т.1 от НПК, които подлежат на касационен контрол.

2

Разгледана на плоскостта на наведеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, ВКС намира касационната жалба за основателна, макар не по всички изложени в нея доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Както сочи защитникът, обвинителният акт съдържа някои неясноти и противоречия при описание на обстоятелствата, свързани с основанието и условията за направените имуществени разпореждания от пострадалия и по-конкретно по какъв начин подсъдимият е създал неверните му представи, за да го мотивира да се разпореди с имуществото си до размера на инкриминираните суми. На стр.2 от обвинителния акт прокурорът твърди, че Г. решил да закупи къщата, защото бил заблуден от подсъдимия, че е собственик (вж. л.4 от първоинтанционното дело). По-нататък обаче неверните представи на пострадалия многократно са обвързани в обвинителния акт с възбудено и поддържано от подсъдимия заблуждение, че „ще му продаде недвижим имот“ и „че ще му прехвърли правото на собственост върху недвижим имот“, без да се уточнява дали подсъдимият е продължил да се договаря като „собственик“ или в друго качество, например като формален или неформален пълномощник, брокер и т.н. (вж. л.7-10 от първоинстанционното дело). На стр.3 от обвинителния акт се сочи, че първото от шестте плащания пострадалият направил поради създадените неверни представи от подсъдимия, които първоначално прокурорът твърди, че са свързани с представянето на подсъдимия като собственик на къщата. Паралелно с това уточнява, че още преди първото плащане подсъдимият предоставил на пострадалия нотариален акт, от който последният видял, че подсъдимият е пълномощник на собственика т.е. не е собственик, но не обърнал внимание какво било точно съдържанието на нотариалния акт. В крайна сметка, според ВКС, става ясно, че обвинението обвързва заблудата с очакването на Г. за бъдещо прехвърляне на собственост върху въпросната къща. Твърденията в тази насока освен, че са многократно повторени в обстоятелствената част на обвинителния акт, безпротиворечиво са посочени и в диспозитива му при описанието на всяко от шестте деяния, рамкиращи продължаваната престъпна дейност. Следователно, преценен цялостно, обвинителният акт е годен да изпълни процесуалното си предназначение - да очертае предмета на доказване и да позволи ефективно упражняване на правото на защита на подсъдимия, което изключва отменително основание поради неясно обвинение.

Въззивният съд правилно е разграничил „гражданската“ измама от измамата като престъпление по НК и е посочил напълно вярно правните характеристики на последната съобразно доктрината и съдебната практика. Същевременно съдът е концентрирал усилията си да аргументира субективно съставомерно поведение на подсъдимия като е пропуснал да обсъди някои доказателствени източници, съдържащи значими за процеса данни. За да приеме, че подсъдимият И. изначално е нямал намерение, нито възможност да изпълни обещанието си към пострадалия Г. да му продаде недвижимия имот, въззивният съд се е позовал на обстоятелството, че той не е бил собственик, а такъв е бил свидетелят А. М., който не го е упълномощил за това. Вярно е, че по делото не е документирано собственикът М. да е упълномощил подсъдимият да се разпорежда с имота. Писмено пълномощно или друго писмено доказателство в тази насока не е представено по делото и страните не спорят, че документ, който да удостоверява представителна власт на подсъдимия за разпоредителни действия няма. В първоинстанционното съдебно следствие обаче са събрани гласни доказателства, че подсъдимият действително е имал собственическо отношение към имота не само преди, но през целия инкриминиран период, както и че е започнал да го предлага за продажба след съгласуване с действителния собственик – свидетелят М., каквато е последователно поддържаната и незадълбочено обсъдена в мотивите на обжалваната присъда защитна теза. В тази насока свидетелят М. (собственик съгласно приложения нотариален акт № 66/04.03.2013 г. – л.14-16, т.1 от ДП) е потвърдил пред Районен съд – Бургас, че се е уговорил с подсъдимия да продават имота, поради което пуснали обява в „Ало Бургас“. Точно оттам съпругата на Г. е разбрала, че къщата се продава. Свидетелят М. е заявил, че двамата с подсъдимия правили огледи, включително поотделно, а подсъдимият му е казал, че има клиенти. Свидетелят е потвърдил също, че е придобил имота чрез продажба, в която продавачът бил представляван от подсъдимия като пълномощник, а причината да го купи била молбата на подсъдимия да му прехвърли частта от къщата, защото бил в процес на развод със съпругата си. Двамата се договорили, че ако стигнат до следваща продажба, свидетелят М. ще получи „комисионна“ (вж. л.73-74 от първоинстанционното дело) т.е. не продажната цена, което е индиция, че свидетелят М. е бил привиден собственик, както твърди подсъдимият, а не действителен такъв. Следователно, измамното поведение на И., аргументирано с фактите, че не е уведомил М. за водените преговори с Г. и че получава суми от него за продажба на имота, не е убедително при липса на съображения в 3 мотивите на въззивната присъда относно (не)достоверността на коментираните данни от показанията на посочения свидетел. Именно изясняването на правдивостта им ще допринесе за преценката имал ли е подсъдимият намерение да изпълни поетото задължение и могъл ли е обективно да изпълни обещанието си към пострадалия да му прехвърли собствеността върху къщата.