Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 3570 от 08.07.2025, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 1936/2024
Вид
Определение № 3570
Подписан
08.07.2025
В сила
08.07.2025
Състав
Владимир Йорданов, Димитър Димитров, Хрипсиме Мъгърдичян

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3570 гр. София, 08.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20248002101936 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3251/28.03.2024 година, подадена от КОНПИ гр. София, срещу решение № 33/20.02.2024 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 354/2023 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Апелативен съд Бургас е потвърдил първоинстанционното решение № 275/14.06.2023 година на Окръжен съд Ямбол, V-ти състав, постановено по гр. д. № 382/2022 година, с което са отхвърлени предявените от КОНПИ гр. София срещу К. А. Г. и Л. Г.

Л. искове за отнемане в полза на Държавата на незаконно придобито имущество на обща стойност 168 213.84 лева.

В подадената от КОНПИ гр. София касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея срещу К. А. Г. и Л. Г.

Л., искове да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл.

284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас по чл. 280, ал.

1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

1

Ответниците по подадената касационна жалба К. А. Г. и Л. Г. Л. са подали отговор с вх. № 4759/13.05.2024 година, с който са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване решение № 33/20.02.2024 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 354/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

КОНПИ гр. София е била уведомена за обжалваното решение на 29.02.2024 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх.

№ 3251/28.03.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Апелативен съд Бургас е посочил, че по делото не било спорно, че поради неподадена в срок декларация по чл. 35, ал. 1, т. 2 от ЗОНПИ, в редакцията му преди изменението му, което е в сила от 06.10.2023 година, от К. А. Г., задължено лице по чл. 6, ал. 1, т. 32 от ЗОНПИ, в редакцията му преди посоченото изменение, в качеството й на общински съветник в Общински съвет Ямбол, избрана за общински съветник през октомври 2019 година и встъпила в длъжност, считано от 01.12.2019 г одина, съгласно решение № ПР‑2/24.03.2021 година на КПКОНПИ гр. София била предприета проверка на установяване на незаконно придобито имущество от Г.. Установено било, че същата следвало да подаде встъпителна декларация за имущество и интереси до 02.01.2020 година, а тя била сторила това след законоустановения срок-на 05.03.2020 година, като обяснила, че закъснението се дължи на небрежност. Заради нарушението на чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗОНПИ, в редакцията преди цитираното изменение, на К. А. Г. било издадено наказателно постановление № НП‑00085/27.08.2020 година, с което й било наложено наказание „глоба“ в размер 1000.00 лева. С протокол за възлагане изх. № 395/1.04.2021 година била разпредена проверка за установяване на 2 обстоятелствата по чл. 107, ал. 2 от ЗОНПИ, започната с решение № ПР2/24.03.2021 година срещу Г., която да се извършела от инспектор в ТО, като периодът на проверката бил от 24.03.2011 година до 24.03.2021 година.

Предвид установено при проверката наличие на значително несъответствие между имуществото и нетния доход на проверяваното лице в размер на 213 450.0 6 лева, при придобито имущество на стойност 222 509 .3 2 леваи нетен доход от 9059.26 лева, било взето решение за внасяне в съда на искова молба по чл. 153 от ЗОНПИ против К. А. Г. и нейния съпруг Л. Г. Л. . Съгласно чл. 153 от ЗОНПИ, комисията предявявала иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, като в производството пред съда представяла доказателства за вида и стойността на придобитото през проверявания период имущество, обстоятелствата по надлежно започнала проверка, наличието на значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице и други обстоятелства, които имали значение за спора. В случая образуваното пред Комисията производство било обосновано с разпоредбата на чл. 108, ал. 6 от ЗОНПИ, в редакцията й преди 06.10.2023 година, съгласно която проверката започвала и при неподаване в срок на декларация по чл. 35, ал. 1, т. 2 или т. 4, освен ако неподаването се дължало на причини, за които лицето не отговаряло. К. А. Г. не оспорвала, че в качеството си на лице, заемащо висша публична длъжност по смисъла на чл. 6, ал. 1, т. 32 ЗПКОНПИ (отм. ДВ, бр. 84 от 2023 година, в сила от 6.10.2023 година)общински съветник в Общински съвет Ямбол, била подала декларация по чл.

35, ал. 1, т. 2 от ЗОНПИ за имущество и интереси през 2020 година пред комисията извън предвидения в закона срок. То в а следвало да стане до 02.01.2020 година, а било направено на 05.03.2020 година. Въззивният съд споделял становището на първоинстанционния съд за неприложимост на чл.

108, ал. 6 от ЗОНПИ в хипотезата на подадена декларация извън законовия срок, какъвто бил конкретния случай. Въззивният съдебен състав поддържал застъпеното от него становище и в други аналогични на този случаи, че предвидената в чл. 108, ал. 5, във връзка с чл. 46, ал. 4 от ЗОНПИ проверка по глава Х от закона при установяване на несъответствие на декларираните обстоятелства в размер на не по-малко от 20 000.00 лева и по ал. 6, с оглед целта на специалния закон, сочела на основание за започване на проверка при липса на подадена декларация, но не и при подаване на декларация след изтичане на срока. Ако била налице просрочена такава, законът предвиждал 3 административно наказание „глоба“, като комисията дължала проверка за съответствие на декларираното и едва при установяване условията по чл. 108, ал. 5 от ЗОНПИ започване на проверка в производство по установяване на незаконно придобито имущество. На второ място въззивният съобразявал съобразява практиката на ЕСПЧ, съгласно която националните съдилища следвало да посочат в решенията си подробности относно престъпното поведение, от което се твърдяло, че било придобито имуществото, за което се искало отнемане в полза на държавата, и да обосноват, че това имущество можело да бъде доход от такова престъпно поведение. ЕСПЧ бил приел, че липсата на обосноваване на такава причинно-следствена връзка и постановяване отнемане в полза на държавата на имущество, позовавайки се единствено на презумпцията, съдържаща се в закона и на несъответствие между разходите на жалбоподателите и техните „законни“ доходи през съответните периоди, представлявало нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Съобразявайки тази практика на ЕСПЧ, въззивният съдебен състав намирал, че само по себе си неподаването в законовия срок по чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗОНПИ (отм. ДВ, бр. 84 от 2023 година, в сила от 6.10.2023 година) на декларация по чл. 35, ал. 1, т. 2 или т. 4 от същия закон, не представлявало престъпно поведение на К. А. Г., от което да било придобито имуществото, отнемането на което се претендирало в производството. Налагал се изводът за липса на основание за проведеното срещу проверяваното лице производство по глава Х от ЗОНПИ, поради което съдебният състав намирал за неоснователни както предявения иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, така и първото оплакване във въззивната жалба-за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за липса на основание за образуване на проверка по чл. 107, ал. 2 от ЗОНПИ.

Освен това съставът на Апелативен съд Бургас е посочил, че независимо от вече изложените мотиви, в случая намирал иска за неоснователен и поради това, че по делото не било доказано от комисията значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице, съгласно изискването на чл. 156, ал. 4, т. 3 о т ЗОНПИ, от което да се направело обосновано предположение, че имуществото било незаконно придобито, съгласно предвиденото в чл. 107 от ЗОНПИ, като в този смисъл намирал за неоснователно и оплакването на Комисията за липса на установено 4 значително несъответствие в имуществото на К. А. Г. и Л. Г. Л.. В икономическия анализ било посочено, че в края на проверявания период Г. и Л. притежавали имущество (пари, движими вещи, ограничени вещни права и нематериални активи) общо в размер на 222 509.3 2 лева както следвало: дружествени дялове в размер на 10.00 лева, допълнителни вноски в дружеството в размер на 73 500.00 лева, вноски на каса в размер на 104 581 .63 лева, погасителни вноски в размер на 39 035.84 лева, получени от трети лица в размер на 4345.00 лева, трансферирани към ФГВБ в размер на 1036 .8 5 лева.

Съгласно § 1, т. 4. от ДРЗОНПИ, „имущество“ било всякакъв вид собственост, материална или нематериална, движима или недвижима, ограничени вещни права, както и юридически документи, доказващи правото на собственост или други права върху него. Съобразно така дадената в закона дефиниция на понятието „имущество“, вноските на каса и погасителните вноски не следвало да се включват в имуществото на проверяваното лице. Сумите от вноските на каса, ако тези внесени суми в края на проверявания период били налични по съответните сметки, следвало да се включат в имуществото на проверяваното лице като вземания от съответната банка. Ако сумите от вноските на каса впоследствие били изтеглени в брой или чрез извършени преводи, те можели да бъдат включени в имуществото на проверяваното лице като суми в брой, а ко били налични в края на проверявания период, или като вземания, ако такива били възникнали в резултат на извършените преводи, или като движима или недвижима собственост, ограничени вещни права и други, ако се установяло, че тези суми били вложени в придобиването на тази собственост.

Ако сумите от вноските на каса в края на проверявания период не били налични, съгласно разрешението, дадено по т. 1 от ТР № 4/18.05.2023 година, постановено по тълк. д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, те не представлявали „имущество“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДР ЗОНПИ. Затова въззивният съд намирал, че в притежаваното от К. А. Г. и Л. Г. Л. имущество в края на проверявания период не следвало да бъдат включени посочените от Комисията вноски на каса в общ размер от 104 581.6 3 лева. Въззивният съд намирал, че с оглед законоустановения механизъм на оценяване на материалните активи, подлежащи на отнемане, било неправилно твърдението на Комисията, че в имуществото на Г. и Л. следвало да се включат и допълнителните вноски в „Ел Ка Груп“ ООД гр. П.‑73 500.00 л е в а и погасителни вноски в размер на 39 035.8 4 лева. По отношение на 5 погасителните вноски въззивният съд намирал, че те не следвало да бъдат включени в имуществото на проверяваните лица в края на проверявания период, тъй като по съществото си те представлявали разходи (намаляващи размера на приходите за установяване на нетния доход) на проверяваните лица, още повече, че по делото нямало твърдения от Комисията за имущество, което да било придобито с кредитите, за които се претендирали погасителните вноски, налично или отчуждено в периода. Допълнителните вноски, направени от Л. Г. Л. в „Ел Ка Груп“ ООД гр. П. не следвало да бъдат включвани в имуществото му към края на проверявания период, тъй като представлявали също разходи на лицето. По своята същност допълнителните парични вноски, уредени в чл. 134 о т Т З , представлявали способ за кредитиране на търговското дружество и наподобявали договор за заем, като с е различавали от паричните вноски в капитала на дружеството. Тези допълнителни вноски имали за цел временно финансово подпомагане на съответното дружество за определен срок и подлежали на връщане.