Решение № 262 от 22.12.2021, Административен съд - Кърджали
- Съд
- Административен съд - Кърджали
- Дело
- Административно дело 91/2021
- Вид
- Решение № 262
- Подписан
- 22.12.2021
- В сила
- 22.12.2021
- Състав
- ВИКТОР ДИНЕВ АТАНАСОВ
Цитирани разпоредби
- чл.137, ал.1 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.146 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.146, т.1, т.2 и т.3 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.146, т.1, т.2 и т.3 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.146, т.1, т.2 и т.3 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.149, ал.1 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.163, ал.3 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.168 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.172, ал.1 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.59, ал.2 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.107 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.108, ал.1 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.10, ал.1 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.117, ал.1, т.2, б."е" · Кодекс за социално осигуряване
- чл.117, ал.3 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.117, ал.5 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.118, ал.1 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.119 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.4 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.40, ал.1 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.40, ал.3 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.40, ал.4 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.40, ал.4, т.1 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.46 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.48а · Кодекс за социално осигуряване
- чл.4а, ал.1 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.50 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.50, ал.1 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.50, ал.1 и ал.5 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.51 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.52а · Кодекс за социално осигуряване
- чл.5, ал.4, т.1 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.5, ал.6 · Кодекс за социално осигуряване
- §1, ал.1, т.3 · Кодекс за социално осигуряване
- чл.163 · Кодекс на труда
- чл.164 · Кодекс на труда
- чл.62, ал.5 · Кодекс на труда
- чл.74, ал.3 · Кодекс на труда
- чл.74, ал.5 · Кодекс на труда
- чл.35, ал.1 · Конституция на Република България
- чл.5, ал.4 · Конституция на Република България
- чл.4, т.1 · Наредба за паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване
Р Е Ш Е Н И Е
№ … … … град Кърджали, 22.12.2021 год.
В И М
Е Т О Н А Н А
Р О Д А
Кърджалийският административен съд, ..........… в публично заседание …….…..… на двадесет и трети ноември ...........................................................………………..…….…………… през
2021/две хиляди двадесета и първа/ година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИКТОР АТАНАСОВ при секретаря ……………………………………………….
Мелиха Халил, ………...……………….…….…... като разгледа докладваното от .....……………..…. съдията
Виктор Атанасов ........................ административно дело №91 ...... по описа за ...................... 2021 година ........................ и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е административно, по реда на чл.118, ал.1 от КСО, във вр. с Раздел І/Първи/ на Глава Х/десета - чл.145 и следв./ от Административно-процесуалния кодекс/АПК/.
Образувано е по жалба /наименована
„искова молба”/ от С.Я.М., с посочен адрес ***, в която жалба ръкописно е вписано, че е подадена чрез пълномощник - С. Ш. И., с посочен адрес за призоваване:
***, ***, ***, против Решение №2153-08-30 от
08.03.2021 год., издадено от директора на ТП на НОИ - Кърджали, с което е отхвърлено, като неоснователно, възражението на С.Я.М. от ***, против Разпореждане №О-08-000-00-01444837 от 29.01.2021 год. на ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите в ТП на НОИ - Кърджали, с което й е отказано отпускане на парично обезщетение при бременност и раждане по чл.50 и чл.51 от КСО.
Жалбоподателката заявява в жалбата, че на основание чл.118, ал.1 от КСО и в законоустановения срок, депозира възражение срещу Решение на директора на ТП на НОИ - Кърджали с №2153-08-30 от 08.03.2021 год., като счита същото за незаконосъобразно. Излага съображенията за това, като възпроизвежда разпоредбите на чл.40, ал.1 и на чл.48а от КСО, като сочи, че за да получи исканото парично обезщетение, следва да отговарям на две кумулативно дадени условия - да е осигурено лице и да има 12 месеца осигурителен стаж, като счита, че не е спорен факта, че притежавала този стаж, още повече, че липсвало изискване тези 12 месеца осигурителен стаж да са реализирани непосредствено преди датата на настъпване на осигурения риск, както и при един работодател. Впоследствие цитира разпоредбите на чл.4, ал.1, на чл.5, ал.4, т.1 и т.2 и на чл.5, ал.6 от КСО, като сочи, че за работници и служители се считат лицата, упражняващи трудова дейност по трудово правоотношение и че трудовият договор, сключен между работника или служителя и работодателя преди постъпването на работа, следва да отговаря на изискванията за форма и съдържание, съгласно КТ. Сочи също, че легална дефиниция за понятието „осигурено лице” е дадена в §1, ал.1, т.3 от КСО, като възпроизвежда съдържанието на тази норма, като и на нормата на чл.10., ал.1 от КСО и следователно, изискването на законовата разпоредба, съдържаща определението за „осигурено лице” по смисъла на КСО, е лицето реално да осъществява трудова дейност въз основа на трудово правоотношение. Жалбоподателката счита, че в настоящия случай, с предоставянето на сключения трудов договор, подписаната от нея длъжностна характеристика, проведен първоначален инструктаж, подписани от нея ведомости за получени трудови възнаграждения, както и дадени писмени обяснения, е доказала по безспорен начин, че трудовото правоотношение между „***” ЕООД и нея е възникнало и съществува, поради което изводът на административния орган, че не е упражнявана трудова дейност, е в разрез с тези доказателства. На следващо място сочи, че контролният орган на ТП на НОИ - Кърджали не е изпълнил задължението си по чл.74, ал.3 от КТ и без да се съобрази с правилото на чл.74, ал.5 от КТ, не е признал действието на сключения между страните трудов договор, като й дал предписание да коригира подадената информация за Регистъра на осигурените лица и че при липса на влязъл в сила съдебен акт, който е обявил недействителност на всеки сключен и редовен от външна страна трудов договор, издаденото решение е незаконосъобразно и че едва след произнасянето на районния съд по реда на ГПК би било налице основание за издаване на оспореното решение по реда на КСО. Развива доводи в тази насока, като счита, че доколкото по административната преписка няма доказателства за проведено производство за обявяване на недействителност на трудовия й договор, се налага изводът, че при липсата на влязъл в сила съдебен акт, подадените от осигурителя, т.е. от „***” ЕООД, данни по чл.5, ал.4, т.1 от КСО в Регистъра на осигурените лица, за лица и периоди с Декларация - обр.1, не се явяват некоректни, поради което, счита, че неправилно е издадено процесното решение от директора на НОИ - Кърджали за заличаване на основни данни декларация - обр.1 „Данни за осигурено лице” за жалбоподателката С.Я.М., с ЕГН **********. На следващо място жалбоподателката счита, че работодателят й - „***” ЕООД, няма право й да откаже разрешение за ползване на отпуск при бременност и раждане и е длъжен да го предостави от момента на неговото поискване от правоимащия работник, като сочи, че ползването на платен отпуск по чл.163 от КТ е законово предвидена възможност, която не зависи от продължителността на трудовия стаж на работника и за използването на която не са установени никакви ограничения и че законът не поставя условие да е започнало реално изпълнение на задълженията по трудовото правоотношение, дори то да е продължило само един ден, за да възникне правото на платен отпуск по чл.163 от КТ за отглеждане на малко дете и при това положение, за „***” ЕООД, в качеството му на осигурител, съществува задължение, съгласно чл.2, ал.1, във вр. с чл.3, ал.1, т.1 от Наредба №Н-8 от 29.12.2005 год. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица, да подаде в компетентната териториална дирекция на Националната агенция за приходите декларация-образец №1 „Данни за осигуреното лице”, за всеки календарен месец, по отношение на нея и именно в изпълнение на това свое задължение, в периода от месец 01 до настоящия момент, работодателят й е подавал данни с декларации-образец №1, които данни, като съответни на действителното фактическо положение, счита, че са били коректни. На следващо място жалбоподателката сочи, че в процесното решение било посочено, че следва да се откаже отпускането на парично обезщетение при бременност и раждане по чл.50 и чл. 51 от КСО, само защото е извършена проверка и при изискана информация от ОД на МВР - Кърджали, те уведомили контролиращия орган с писмо с Вх.№Ц9101-08-952#1/04.01.2021 год., че 10 дена след възникване на трудовото правоотношение, на 24.01.2020 год,. С.М. е напуснала пределите на Република България през ГКПП „***” и още същия ден се е върнала в Република България през същия граничен пункт и че на 27.01.2020 год. е напуснала пределите на Република България през ГКПП „***”, без да е уточнено, че всъщност е пътувала до страна - членка на Европейския съюз - ***/***/. Жалбоподателката на първо място напомня, че в чл.13, т.2 от Всеобщата декларация за правата на човека, приета и провъзгласена с Резолюция 217 A (III) на ОС на ООН от 10.12.1948 год. и чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, ратифицирана със закон и обнародвана в ДВ, бр.66/14.08.1992 год. (част от вътрешното право на Република България - арг.чл.5, ал.4 от КРБ) е въздигната като основно право на човека възможността да напуска всяка страна, включително и своята и да се връща в страната си, като това естествено, основно човешко право може да бъде ограничавано от административните или съдебните органи на съответната държава само по изключение и то ако тези правни основания са уредени в закон (в тесния смисъл на този термин) и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Сочи, че това основно човешко право е обявено в КРБ като основно право и на гражданина в разпоредбата на чл.35, ал.1 от КРБ, като неговото ограничаване е допустимо, само ако е предвидено в закон - за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани. На следващо място твърди, че напускането на територията на Република България през ГКПП „***” било във връзка с неотложно пътуване до ***, но контролният орган при провеждане на разследването е допуснал грешка, като не е съобразил факта, че при пътуване с моторно превозно средство, преминавайки през граничните контролно-пропусквателни пунктове, не винаги се регистрира преминаването на последните и че всъщност е възможно, но не и задължително, да се извърши само на граничните пунктове на страни, които са извън Шенгенското пространство, а такива наши съседи били само Република Сърбия и Република Румъния. Жалбоподателката твърди също, че обстоятелство, че е била в РБългария, може да се докаже и със свидетелски показания, а освен това, в случай, че не е била в страната през последната година, не би могла да получи и удостоверение за раждане на детето й, издадено от община *** с peг.№*** от *** год. На следващо място, дори и да било доказано по безспорен начин твърдението, че не е била в Република България, жалбоподателката напомня, че в разпоредбата на чл.46 от КСО не е предвидено изискване лицето, на което е издаден болничен лист с причина „Майчинство”, с предписан „домашен режим”, да пребивава на постоянния си адрес и че режимът на лечение, който се предписва, е съобразен със здравословното състояние на лицето и с необходимостта от провеждане на съответно лечение и възстановяване на работоспособността му, а и когато се касае до временна неработоспособност поради бременност и раждане, предписаният домашен режим имал за цел да осигури на жената, която е родила дете, да възстанови работоспособността си, както и да полага през този период необходимите грижи за детето си и че за постигането на тази цел е без всякакво значение, дали лицето пребивава на постоянния си адрес в Република България. Сочи, че спазването на „домашен режим” е възможно, на който и да е друг адрес както на територията на Република България, така и в чужбина, като е достатъчно лицето да се възстановява в домашни условия. Освен това, намира за нужно да отбележи, че в случая болничните листи са издадени при условията на чл.48 от Наредбата за медицинската експертиза - за раждане, станало в чужбина и тези болнични листи удостоверявали временната й неработоспособност поради бременност и раждане, която от своя страна била една от предпоставките за изплащане на обезщетение по чл.40, ал.1 от КСО. Сочи също, че раждането в чужбина не е предвидено като основание, което изключва изплащането на обезщетение по чл.40, ал.1 от КСО и че такова основание не може да бъде изведено и по тълкувателен път, тъй като не следва нито от текста на посочената разпоредба, нито от разпоредбите на чл.46 от КСО, които предвиждали основанията, при които на осигуреното лице не се изплаща обезщетение за временна неработоспособност. На следващо място, жалбоподателката твърди, че процесното разпореждане, послужило за издаване на незаконосъобразно решение, не отговаря на изискванията на закона за действителност, т.е. в процесното разпореждане не било посочено правното основание, на което е спряно административното производство по изплащане на обезщетение за временна неработоспособност, доколкото разпоредбата на чл.40, ал.4 от КСО визирала три основания за спиране, поради което била препятствана възможността за ефективен административен, а и както щял да се убеди и съда - на съдебен контрол. Жалбоподателката предполага, че от изложените в разпореждането и в решението фактически обстоятелства, че се касае за разпоредбата на чл.40, ал.4, т.1 от КСО, но пък хипотезата на чл.40, ал.4, т.1 от КСО изисквала наличие на висящо производство по обжалване на акта на органа на медицинската експертиза, доколкото неговият изход има преюдициално значение за производството по изплащане на обезщетение по същия акт на органа на медицинската експертиза, а висящо производство е налице от постъпване на жалбата пред компетентния да се произнесе административен орган, в случая - ТЕЛК. Счита, че непосочването на правното основание за издаване на индивидуалния административния акт представлява нарушение на изискванията за форма по чл.59, т.4 от АПК и е равнозначно на липса на мотиви, което води до незаконосъобразност на акта и че това се отнася и за актовете по чл.40, ал.4 от КСО. И на последно място, жалбоподателката счита процесното решение на директора на ТП на НОИ за незаконосъобразно, тъй като основанията за издаването на разпореждане, с което се спира изплащането на парично обезщетение, били изчерпателно изброени в чл.40, ал.4, като в хипотезата на чл.40, ал.4, т.1 било предвидено да се издаде разпореждане в случай, че са обжалвани актове на медицинската експертиза, а както било видно от административната преписка, решението на ТЕЛК било постановено на 10.03.2021 год., т.е. след постановяване на решението на директора на ТП на НОИ - Кърджали. Жалбоподателката счита, че от всичко изложено до тук следва, че тя – С.М., е била осигурено лице по смисъла на §1, ал.1, т.3, изр.2 от ДР на КСО по време на ползване на платения отпуск за отглеждане на малко дете, разрешен й на основание чл.164 от КТ от „***” ЕООД, като отново сочи, че при действащата нормативна уредба не е необходимо осигуреното лице да „е престарало труд по трудово правоотношение” поне един ден при новия работодател и да е получавало трудово възнаграждение. Счита, че като осигурено лице по смисъла на КСО с придобит осигурителен стаж за всички осигурени рискове с продължителност повече от 12 месеца към датата на настъпване на осигурения риск, съгласно изискването на чл.52а от КСО, е имала право на парично обезщетение за ползвания отпуск за отглеждане на малко дете.
Разпечатката съдържа 16 от 81 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c822b690-c776-4c73-86be-5b9a1478cd0c