Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 2456 от 03.10.2025, Окръжен съд - Бургас

Съд
Окръжен съд - Бургас
Дело
Въззивно частно гражданско дело 963/2025
Вид
Определение № 2456
Подписан
03.10.2025
В сила
03.10.2025
Състав
Росен Димитров Парашкевов, Таня Ташкова Русева Маркова, Елеонора Симеонова Кралева

Цитирани разпоредби

  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 3, б. "ж" · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл. 26, ал. 1, пр. 3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • §1, т. 1 · Закон за потребителския кредит

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2456 гр. Бургас, 03.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Таня Т. Русева Маркова Въззивно частно гражданско дело № 20252100500963 по описа за 2025 година Производството по делото е образувано по повод частна жалба с вх. № 20172/09.05.2025г. по описа на Районен съд – Бургас от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД със седалище гр. София, ЕИК 131134023 и адрес на управление гр.

София, Район Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52 – 54 чрез юрисконсулт Свилен Стоянов против Разпореждане № 4477 от 15.04.2025г., постановено по частно гр. дело № 2683/2025г. по описа на Районен съд – Бургас, в частта, в която е отхвърлено заявлението на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД против М. Т. Д. за следните суми: разликата над присъдената сума за главница по Договора до пълния претендиран размер на това вземане от 7 303, 31 лева, 800, 20 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.08.2024г. до 03.02.2025г., 204, 79 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 15.08.2024г. до 13.03.2025г., както и разноски над присъдената сума със заповедта за изпълнение до пълния претендиран размер от 216, 17 лева.

Депозираната частна жалба е против съдебен акт, който подлежи на обжалване и от лице, което има правен интерес да го атакува. Дължимата държавна такса е заплатена и жалбата е депозирана в срок – съобщение за постановеното разпореждане е връчено на страната на 30.04.2025г., а частната жалбата е изпратена в съда чрез куриер на дата – 07.05.2025г. При тези данни, 1 съдът намира, че депозираната частна жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

В частната жалбата се претендира атакуваното разпореждане да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново разпореждане, с което да бъде уважено депозираното заявление за издаване на заповед за изпълнение изцяло.

В частната жалба се посочва, че липсва посочената от страна на първоинстанционния съд неяснота относно начина на формиране на ГПР, а процесният договор отговаря на всички нормативни изисквания. Посочва се, че ГПР е в рамките на законовия лимит от пет пъти размера на законовата лихва по просрочени задължения, установен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Заявява се, че в съответствие с разпоредбата на чл. 10 от Договора с думи и цифри е посочена и общо дължимата сума от потребителя и изразена по този начин потребителят може лесно да предвиди икономическите условия по договора – каква сума общо следва да върне на кредитодателя.

Окръжен съд – Бургас, като взе предвид исканията и твърденията на страните, разпоредбите на закона и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред Районен съд – Бургас е образувано въз основа на депозирано Заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл.

410 от ГПК от „Ти Би Ай Банк“ ЕООД против М. Т. Д. от с. ***********, ул.

******** № **, с което се претендира да бъде издадена заповед за изпълнение, по силата на която да бъде разпоредено М. Т. Д. да заплати следните суми, дължими въз основа на сключен между страните Договор за потребителски кредит № 7053561239 от 12.02.2024г.:

- 7 303, 31 лева, представляваща главница;

- 800, 20 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 15.08.2024г. до 03.02.2025г.,

- 204, 79 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 15.08.2024г. до 13.03.2025г., както и

- законна лихва от подаване на заявлението – 26.03.2025г. до изплащане на вземането.

В заявлението се посочва, че сумите се претендират въз основа на 2 сключен между страните Договорът за потребителски кредит № 7053561239 от 12.02.2024г., по силата на който заявителят е одобрил отпускането на кредит съгласно заявените от М. Т. Д. параметри, изпълнил е точно и в срок задължението си и е превел по посочената от длъжника банкова сметка заемната сума, но М. Т. Д. не е изпълнил задълженията си, вследствие на което е изпаднал в забава и вземането е станало предсрочно изискуемо.

В отговор на депозираното заявление, Районен съд – Бургас е постановил Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 1256 от 15.04.2025г., по силата на която е постановено М. Т. Д. да заплати сума в размер на 6 300 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 7053561239 от 12.02.2024г., ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 26.03.2025г. до окончателното й изплащане, както и деловодни разноски в общ размер от 163, 92 лева (заплатена държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт).

С атакуваното Разпореждане № 4477 от 15.04.2025г., постановено по частно гр. дело № 2683/2025г. по описа на Районен съд – Бургас е оставено без уважение заявлението на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД със седалище гр. София против М. Т. Д. за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК за плащане на основание сключен между страните Договор за потребителски кредит № 7053561239 от 12.02.2024г., по отношение на всички останали претендирани суми.

В своите мотиви, съдът е посочил, че от клаузите на Договора следва, че в ГПР не се включват разходите за застрахователна премия, а единствено възнаградителната лихва, поради което съдът е приел, че дължимата от потребителя застрахователна премия представлява „общ разход по кредита“ по смисъла на §1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като сключването на договор за застраховка е посочено в т. 7 от Договора като условие за усвояване на кредита. Съдът е приел, че на основание чл. 19, ал. 1 от ЗПК застрахователната премия следва да бъде включена при изчисляване размера на ГПР, а в случая това не е направено. Съдът е приел, че така посоченият в Договора размер на ГПР от 23, 86% не е действителен, съответно е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като макар и формално да е посочен ГПР в предвидения в закона размер, в него не са включени всички разходи за потребителя, тоест – ГПР не е изчислен законосъобразно.

3

Съгласно чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета на ЕС от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, „общи разходи по кредита за потребителя“ представляват всички разходи, включително лихва, комисионни, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи. Разходитe за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Чл. 3, б. „и“ от Директивата отчита „годишния процент на разходите“ като общите разходи по кредита за потребителя, изразени в годишен процент от общия размер на кредита и когато е приложимо, включително разходите, посочени в чл. 19, § 2 от Директивата. Транспонирани в нашето законодателство, горните понятия, намират израз в § 1 т. 1 от ДР на ЗПК (общи разходи по кредита със същото съдържание) и в чл. 19 от ЗПК. ал. 1 и ал. 3 от ЗПК , сочеща, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Те не включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; разходите, които са различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; разходите за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит; разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.

От друга страна – чл. 10 и чл. 11 от ЗПК поставят изискванията за форма и съдържание на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 11, 4 ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по начина, посочен в приложение № 1. Чл. 19, ал. 4 от закона изрично постановява, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а на основание чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7 – 9 от закона. Последицата от тази недействителност е разписана в чл. 23 – когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В конкретния случай е безспорно установено, че се касае до сключване на договор за потребителски кредит, при който длъжникът се е присъединил към застрахователна програма на кредитора, „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с оглед което е следвало да заплати и застрахователна премия в размер на 1 655, 63 лева и по този начин общия размер на кредита е нараснал на 7 955, 63 лева. В този смисъл, съдът намира, че в застрахователното правоотношение кредиторът действа като застрахователен посредник срещу комисионна, която обаче не е ясно посочена и не е включена в общите разходи по застрахователния договор, респективно в ГПР. Мотивиран от изложеното, съдът намира, че разходите по застраховката би следвало да се включат в ГПР, т. к. прикриват действителния му размер, оставащ неясен, непълен и реално надхвърлящ по размер обявения, както и че самата клауза на застраховката (застрахователната полица) се явява недействителна, поради нееквивалентност на стойността на застрахованото правно благо и цената на самата застраховка, съпоставката между които величини обосновава извод за противоречие с добрите нрави по смисъла н а чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД , но също и поради неравноправност, т. к. злепоставя интересите на икономически по-слабата страна в правоотношението по кредитирането, в полза на търговеца.

5

Мотивиран от изложеното, настоящата инстанция намира, че ГПР е неясен и не отразява всички разходи по кредитирането, което е достатъчно да определи договора за кредит като недействителен, предвид изразеното в §55 от Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С-714/22 становище, че когато кредиторът посочи в договора ГПР, който не включва всички разходи, понася санкция, която го лишава от правото му на лихви и разноски. Тази санкция отразява тежестта на нарушението и има възпиращ и пропорционален характер. В § 56 от същото решение е посочено, че когато в договора за потребителски кредит е посочен ГПР, който не включва всички разходи, предвидени в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, разпоредбите на чл. 10, § 2, б. „ж“ и на чл. 23 от Директивата допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така, че обявяваното на неговата нищожност да води единствено до връщане на предоставената в заем главница.

При това положение настоящата инстанция намира, че длъжникът на основание чл. 23 от ЗПК дължи само чистата стойност на получения кредит, което налага обжалваното разпореждане като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено.