Решение № 1212 от 23.10.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1212 гр. Пловдив, 23.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20245300501545 по описа за 2024 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК във връзка с чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от „****** чрез адв. Е. Ц., против решение №1279/21.03.2024 г. по гр.д. № 14402/2023 г. по описа на ПдРС, ХХV гр. състав, с което е осъдено ********** да заплати на С. П. П., на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, сумата в размер на 1517.44 лева - платена при начална липса на основание сума въз основа на недействителен договор за потребителски кредит №1125129/16.02.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 03.10.2023 г. до окончателното изплащане на вземането; осъдено е „********* да заплати на адв. А. Д. адвокатско възнаграждение за осъществено на С. П. П. безплатно процесуално представителство по делото в размер на 542.09 лева с ДДС, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, да заплати в полза на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Пловдив, сумата от 210.70 лева, представляваща сторените разноски в производството, както и сумата от 5 лева, представляваща държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост, като се излагат подробни 1 съображения в тази насока. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на иска, като се претендират и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор с подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна, следва да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди, като се претендират и разноски в размер на 542.08 лв. с ДДС.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по искове, с които е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението е и правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.

С оглед наведените във въззивната жалба доводи, касаещи постановения съдебен акт, следва да се отбележи следното:

Предявен е иск за връщане на недължимо платени суми по договор за потребителски кредит с правна квалификация чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД.

Производството пред първата инстанция е образувано по искова молба от С. П. П. срещу „**********“ ЕООД.

Ищцата твърди, че на 16.02.2022 г. между нея и ответното дружество бил сключен договор №1125129 за предоставяне на потребителски кредит, в съответствие със Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), като съгласно чл. 1 от договора, ответното дружество предоставило на ищцата сумата от 2500 лв., а съгласно чл. 3 от договора, ищцата трябвало да върне общо сумата от 3375 лв., която представлява сбор от главница в размер на 2500 лева и лихва в размер на 875 лв., при лихвен 2 процент 35%. Сочи се, че съгласно чл. 2 от договора плащанията по него трябвало да бъдат извършвани на 18 вноски съгласно погасителния план, неразделна част от договора, първото плащане трябвало да бъде извършено на 18.03.2022 г. (първа падежна дата на вноска), а последното - на 10.08.2023 г.

(крайна падежна дата на вноска), а в чл. 4 от договора годишният процент на разходите по кредита бил определен в размер на 49.66%. Съгласно чл. 5 от договора, кредитът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от ****** в полза на дружеството, като с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не можело да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Релевира се, че ищцата била принудена да сключи и договор за гаранция с *********, а съгласно т.1.6 от представения към исковата молба договор за гаранция, възнаграждението на гаранта възлизало на 2475 лева. П. погасила предсрочно задълженията си към ответното дружество, като заплатила сума в общ размер на 4017.44 лева. Излага се, че ищцата имала качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, доколкото същата при сключване на договора за потребителски кредит действала извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Излагат се съображения, че договор №1125129 за предоставяне на потребителски кредит бил недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, както и, че не били посочени кои точно разходи формирали ГПР, като не било достатъчно само да бъдат упоменати възнаградителна лихва, такси и т.н.

Твърди се, че възнаграждението за гарант/поръчител не било включено като разход в ГПР и потребителят нямал възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция, защото последното било задължително условие за получаване на кредита. Самият договор за поръчителство бил нищожен, тъй като договарянето, че кредитополучателят щял да заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора, противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл.143, т.1 от ЗЗП. Според ищцата, поставянето на условие за усвояване на кредита чрез осигуряване на поръчителство с високо възнаграждение осъществявало фактическия състав на неравноправността и разкривало недобросъвестността на кредитодателя, тъй като, ако последният бил постъпил справедливо и добросъвестно с кредитополучателя, потребителят не би се съгласил с клауза за толкова високо възнаграждение при индивидуални преговори. Клауза, предвиждаща, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител, била в пряко противоречие с целта на Директива 93/13 и на практика прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

Твърди се, че бил изпълнен общият фактически състав на чл. 143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка относно клауза за предоставяне на обезпечение - гаранция /клауза гарант/ /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗЗП/ и тази договорка следвало да бъде 3 квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя, като същата следвало да се счита част от договора за потребителски кредит поради тясната свързаност с него. Още повече, че предвид свързаността на тези два договора, възнаграждението за гаранцията било предвидено да се заплаща с вноските по погасителния план по договора за кредит. Релевира се, че поръчителството било недействително, т.к. договорът не можел да съществува без него, поради което и целият договор следва да се обяви за недействителен, а също и поради нищожност на кредитната сделка и акцесорния характер на договора за поръчителство, последният не би произвел правен ефект. Не бил посочен и лихвен процент на ден, съобразно чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК. Счита, че дължи само чистата стойност по кредита в размер на 2500 лв., на основание чл.23 от ЗПК, като, тъй като е заплатила сумата от 4017.44 лева, сумата от 1517.44 лева се явявала получена без основание. Отправя се искане да бъде осъден „********** да заплати на С.

П. П., ЕГН **********, сумата от 1517.44 лева на основание чл. 55, ал.1, предложение първо ЗЗД, ведно със законната лихва за забава от датата на подаването на исковата молба до окончателното и заплащане. Претендират се разноски.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника „*********“ ЕООД, представляван от пълномощника адв.Е. Ц., с който се отправя искане да бъде приет искът за неоснователен. Признава се, че между страните бил сключен договор за кредит при съответните параметри, с предвидено обезпечение чрез поръчителство на „*********“. Релевира се, че в случай на установяване, че били платени сумите от страна на ищеца на посочените от него дати, те не били платени без основание, а с оглед съществуващо задължение, произтичащо от сключения между страните договор за кредит. Намира твърдението на П. за нищожност на процесния договор за неоснователно.

Договорът бил сключен съгласно правилата на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, като ищецът попълнил и подал електронно искане за потребителски кредит под формата на електронен формуляр на интернет страницата на „********** ЕООД с избрани от него параметри на кредита, в това число предпочитаното от него обезпечение. След оценка на кредитоспособността на потребителя съгласно чл. 16 от ЗПК, искането било одобрено и на ищеца бил предоставен на посочения от него имейл адрес преддоговорна информация под формата на Стандартен европейски формуляр („СЕФ“), заедно с проекти на документи за сключване на договор за кредит (договор, погасителен план, общи условия), генерирани въз основа на посоченото от потребителя в електронния формуляр. В част 4.1. на СЕФ и в чл. 9 от договора била предвидена възможност за отказ от кредита. Сочи се, че договорът бил сключен след изпращане от страна на ищеца на кратко текстово съобщение по телефона (есемес), че е съгласен да сключи договор за кредит при предложените условия. Предоставен бил на кредитополучателя и погасителен план, неразделна част от договора за кредит, като дружеството ответник намира, че 4 в договора били включени всички изискуеми в закона реквизити.

Формирането на ГПР било императивно установено, същият се изчислявал съгласно посочената в Приложение № 1 към ЗПК формула, като законът не поставял условие да бъде включена тази формула в договора за кредит, а само изчисленията на ГПР да бъдат съгласно нейните, съответно сумата по договора за кредит, която потребителят се задължавал да заплати.

Кредитополучателят можел да обезпечи допуснатия кредит по различен начин, включително с поръчителство от избрани от него физически лица.

Намира, че сумата, дължима по договора за поръчителство, не следвало да бъде включвана в ГПР по кредита, като съгласно §1 от ДР на ЗПК кредитодателят нямал и право на това. Включване на клаузата за обезпечение чрез ******* в чл. 5 от договора за кредит била следствие от направения от ищеца избор в рамките на преддоговорните отношения между страните и именно след този избор бил изготвен договора, в чиито чл. 5 бил отразен начинът на обезпечаване задължението на ищеца. Твърди се, че необходимостта от обезпечаване на кредитора се явявало следствие на извършената от него оценка на кредитоспособността на потребителя и имала за цел да гарантира финансовия риск. На П. била предоставена цялата преддоговорна информация във връзка с размера и формирането на ГПР.

Посоченият ГПР от 49.11 % в Договора за кредит бил в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, а възнаграждението за предоставената от ********* услуга за гаранция не се включвала в размера на ГПР, тъй като не била задължителна за сключването на договора за кредит, като твърденията на ищеца, че бил принуден да сключи договор за гаранция с ******, не отговаряли на обективната действителност. Отправя се искане за отхвърляне на исковата претенция. Претендират се сторените в производството разноски.