Решение № 142 от 15.12.2021, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 142 гр. Бургас, 15.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Илияна Т. Балтова

Христина З. Марева при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно гражданско дело № 20212000500428 по описа за 2021 година

Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 252 от 4.08.2021 г., постановено по гр.д. 2559/ 2020 г., Окръжен съд Бургас е отхвърлил исковите претенции на Г. В. К. , ЕГН **********, Н. В. К., ЕГН **********, и П.С. К., ЕГН 1***, действащи чрез тяхната майка и законен представител В. К. В., ЕГН **********, всички с адрес: сВ. община К., с адрес за връчване: гр. Б. ул. „В.А.“ № *, ет. * – адв.

П.В., против „З.с“ АД, ЕИК 1*** със седалище и адрес на управление: гр. С., район С., бул. „С.“ № *, представлявано от М.С.М. – Г., П.В.Д., С.Н.А. В.В.И.

– заедно от двама от четиримата изпълнителните директори, за осъждане на ответното дружество да заплати на всеки един от ищците сумата от по 60 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, изразяващи се в болка и страдание от загубата на Г.С. К., с адрес сВ. община К., област Бургас, настъпила на 28.02.2017 г., вследствие на пътнотранспортно произшествие (ПТП), причинено при управление на лек автомобил марка „Мерцедес Ц-180“, с рег. № *** от страна на С. Г. К., ведно със законната лихва върху всеки един от претендираните размери главница, считано от датата на настъпване на непозволеното увреждане - 28.02.2017 г.

1 до тяхното окончателно изплащане.

Постъпила е въззивна жалба от Г. В. К. , Н. В. К. и П.С. К., действащи чрез тяхната майка и законен представител В. К. В., чрез адв. П.В., срещу постановеното решение, в която същото се оспорва, като неправилно, в частта, с която предявените искове са отхвърлени до размера на 7000 лв., като се въвежда искане за неговата отмяна, с постановяване на ново решение за присъждане на горната сума на всеки от ищците, ведно със законната лихва от датата на деликта до окончателното изплащане.

Подчертава се, че въззивниците са внуци на загиналия при ПТП пътник Г.С. К., които са живели в едно домакинство с дядо си и са поддържали ежедневен и непрекъснат контакт с него, като бащата на същите дълготрайно е отсъствал от дома им и всички грижи по отглеждането и възпитанието им са се осъществявали от майка им, баба им и загиналия им дядо. Предвид горното, се сочи, че между тях трайно са се установили отношения като между родител и дете, привързаността им помежду им е била много силна.

Излагат се доводи, че между децата и дядо им са съществували житейски отношения, напълно сходни с отношенията между биологичен родител и дете, налице е била заместваща грижа, като загубата на дядото за децата е неизмерима и неповторима по сила и интензитет. Налице е позоваване на съдебна практика по аналогични случаи.

В жалбата се развиват съображения, че пред съда от първа инстанция по безспорен начин е установен механизмът на ПТП, а възражението за съпричиняване е било прието за недоказано.

Обосновава се, че е доказано наличието на дълбока житейска и емоционална връзка между децата и техния дядо, като вследствие на неговата смърт те са претърпели морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщи за връзката дядо - внуци.

Подчертава се, че в конкретния случай е налице дезинтересиране на родителя, бащата не присъства в живота на децата си и грижата на бащата към децата е била изцяло заместена от грижата на техния дядо.

В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от „З.с“ АД, чрез юрисконсулт А.С., в който същата се оспорва, като се въвежда искане за оставянето й без уважение, с потвърждаване на 2 първоинстанционното решение.

Поддържа се в отговора, че първоинстанционният съд в цялост е обсъдил всички събрани и приети по делото доказателства, въз основа на които е формирал законосъобразни фактически и правни изводи, поради което правилно е отхвърлил исковете, възприемайки че същите са неоснователни.

Претендират се разноски.

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирани да обжалват страни, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е допустима за разглеждане по същество.

При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предмет на разглеждане пред настоящата инстанция са субективно съединени претенции за неимуществени вреди, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 ЗЗД, претендирани от въззивниците, като настъпили за тях болки и страдания от загубата на дядо им при пътен инцидент, против застрахователя на прекия причинител на увреждането.

Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като нормата на чл.51, ал.1 ЗЗД постановява, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Основанието за ангажиране на имуществената отговорност на делинквента е налице при такова негово действие, което стои в причинна връзка и е довело до намаляване /или пропуск да се увеличи/ имуществото на увредения, или е причинило вреди от морално естество, при вина, която се предполага.

При определяне естеството и характера на страданията, които следва да бъдат възмездени, както и размера на обезщетението за произлезлите от увреждането неимуществени вреди, съдът следва да се ръководи от общите схващания за справедливост – чл.52 от ЗЗД.

3

Не се оспорва наличието на застрахователно правоотношение, покриващо фактическия състав на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен с дружеството – въззиваем, като застраховател, по повод автомобила, управляван от прекия причинител на увреждането – С. Г. К..

Разпоредбата на чл.432, ал.1 КЗ предоставя на разположение на увреденото лице от пътно-транспортно произшествие – чл.478, ал.2, вр.чл.477, ал.1 КЗ, възможността да търси репариране на претърпените вреди директно от застрахователя на причинителя на увреждането, като отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на делинквента за престъпване на забраната да се вреди другиму.

Установено е в производството, че въззивниците са отправили до застрахователното дружество писмена застрахователна претенция по чл.498, ал.1, вр. чл.380 КЗ за изплащане на застрахователно обезщетение, по повод настъпилото застрахователно събитие, и поради отказ на застрахователя за изплащане на обезщетение са инициирали настоящото исково производство – чл.498, ал.3 КЗ, и искът им е допустим за разглеждане по същество.

Видно от данните по делото, на 18.01.2017 г. дядото на въззивниците – Г.С. К., е претърпял пътнотранспортно произшествие, като пътник в лек автомобил марка „Мерцедес Ц180“, рег. № *** управляван от С. Г. К., при движение по главен път I-6, км 438 в посока от гр.С. към гр. К., като, в резултат на претърпените телесни увреждания, е починал в болнично заведение на 28.02.2017 г.

Пред настоящата инстанция фактическата установеност, възприета пред първостепенния съд относно обстоятелствата по настъпването на увреждането не се оспорва. Настоящият състав възприема констатациите за механизма на пътния инцидент, направени от вещите лица по изпълнената пред първата инстанция комплексна съдебно – медицинската и автотехническа експертиза, категорично сочещи на виновно противоправно поведение на водача на застрахования автомобил, в причинна връзка с което са установените при пострадалия травми, довели до неговата смърт.

Фактическият състав на деликта, като основа за ангажиране гаранционно – обезпечителната отговорност на застрахователя, е установен по делото.

4

Съгласно разбирането, утвърдено с Тълкувателно Решение № 1/ 2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.

Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Дадени са разяснения, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. Когато са налице конкретни житейски обстоятелства, поради които привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия душевни болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи, за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо, вследствие смъртта на близкия човек, преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен създават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в цитираните постановления на Пленума на ВС, предвиждащи право на обезщетение само за най-близките на починалия.

В съобразителната част на тълкувателния акт се подчертава, че отричането правото на обезщетение, при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък в подобни случаи, е в противоречие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и гарантираното с чл.6, ал.2 от Конституцията на Република България и чл.20, и чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всички пред закона.

В решението е специално акцентирано на нуждата от обезвреда във връзка с нереализираните оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие. Настоящият състав отбелязва, че подобни оправдани очаквания са налични винаги, когато се установи, че отношенията 5 на трайна и дълбока привързаност не са били накърнени към датата на деликта и обратно, при недобри отношения и отчужденост, няма как да съществуват оправдани очаквания, че в бъдеще отношенията биха били подобрени и, оттам, да се заключи, че са били понесени вреди от загубата.

Горните обстоятелства, като предпоставки за ангажиране на отговорността, подлежат на установяване във всеки конкретен случай, като доказателствената тежест за установяването им се носи от претендиращия обезщетение.

По разума на цитираното тълкувателно решение и създадената на негова база съдебна практика, обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете горепосочени постановления на Пленума на ВС, се присъжда само по изключение, когато е създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението, и действително са претърпени неимуществени вреди, надхвърлящи по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Първата предпоставка - особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка, е налице, когато се установят конкретни житейски факти и обстоятелства, довели до особено силна привързаност между починалия и претендиращия обезщетението, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно постановленията. Като примери за житейски обстоятелства, които биха обусловили възникване на по-задълбочена близост от тази, считана за нормална и обичайна за съответната родствена връзка, относими към връзката между прародителите и внуците, се сочат отглеждането на внуците от бабата и дядото, поради различни причини, например заболяване или смърт на родителя или родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителя или родителите – Решение № 92 от 17.11.2020 г. по т.д.№1275/2019 г. на ВКС.