Решение № 6111 от 07.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6111 гр. София, 07.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-11 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Т. Стоянова Владимирова при участието на секретаря Диана Ст. Борисова като разгледа докладваното от Петя Т. Стоянова Владимирова Гражданско дело № 20241100110586 по описа за 2024 година

Предмет на разглеждане са предявени от „Ц.Б.С.-2009“ ООД срещу Народното събрание на Република България искове с правна квалификация чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1, вр. чл. 84, ал. 3 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че е организатор на хазартни игри, притежаващ 53 лиценза по Закона за хазарта, сред които и лиценз за организиране на хазартни игри с игрални автомати с адрес: гр. Силистра, ул. ********. Преди издаването на лиценза, дружеството надлежно заплатило, съгласно приложимата редакция на чл. 30, ал. 6 от ЗХ, еднократна държавна такса, дължима за неговото издаване и поддържане през целия му срок до 10.10.2033 г.

Народното събрание на Република България приело Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г., който влязъл в сила на 01.01.2024 г. С § 18 - § 22 на ЗДБ във вр. с чл. 30 от ЗХ се въвели разпоредби, които били в противоречие с приложимите норми на европейското законодателство. С §18 от ЗДБ били въведени изменения в чл. 30 от ЗХ, съгласно които размерът на еднократните държавни такси за издаване и поддържане на лиценз за организиране на игри с игрални автомати бил увеличен от 100 000 лв. на 150 000 лв., когато игрите били организирани в населени места до 500 000 жители, и в размер на 300 000 лв., когато игрите били организирани в населени места над 500 000 жители.

Разпоредбите на § 19 - § 22 на ЗДБ придавали обратно действие на приетите изменения на чл. 30 от ЗХ, като § 22 се отнасял до чл. 30, ал. 6 от ЗХ. Съгласно предвиденото в посочените параграфи, увеличените размери на еднократните държавни такси за издаване и поддържане на лицензи били приложими и за организаторите на хазартни игри с лицензи, издадени преди 01.01.2024 г. (сред които било и ищцовото дружество). Това наложило организаторите на хазартни игри да доплатят разликата между размера на платеното и новоприетия увеличен размер на базата на формула, предвидена в приложимата разпоредба, като това трябвало да стане в изключително кратък срок от 2 месеца - до 28.02.2024 г., за да бъде запазено действието на лицензите. За да не понесе санкции и за да запази дейността си по лиценза, на 21.02.2024 г. ищцовото дружество заплатило увеличените с обратна сила допълнителните държавни такси, дължими по силата на § 18 и § 22 от ЗДБ, вр. с чл. 30, ал. 6 от ЗХ, възлизащи на 146250 лв. По тази причина ищецът счита, че следва да бъде ангажирана отговорността на държавата за понесените от дружеството имуществени вреди в размер 146250 лв. от нарушаване на правото на Европейския съюз, състоящо се в приемането от Народното събрание на Република България на правни норми, 1 противоречащи на чл. 56 от ДФЕС.

В тази връзка ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди Народното събрание на Република България да заплати на „Ц.Б.С.-2009“ ООД, ЕИК 200855503, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Гоце Делчев“ № 6, представлявано от В.

М. Б., сумата от 146250 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на нарушение на правото на Европейския съюз; сумата от 11492,49 лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода от 21.02.2024 г. до 13.09.2024 г., ведно със законна лихва за забава върху главницата от датата на завеждане на исковата молба - 13.09.2024 г., до окончателното плащане на задължението. Претендира разноски.

Ответникът Народно събрание на Република България оспорва предявения иск, като недопустим, евентуално неоснователен. На първо място заявява, че искът е недопустим, тъй като НС не е пасивно легитимирана страна и не следва да отговаря по предявената искова претенция, тъй като единственият орган имащ правомощия да се произнася по актове на Народното събрание, е Конституционният съд. Счита, че с приемане на § 18 и § 22 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г., Народното събрание не е извършило нарушение на нормата на чл. 56 от ДФЕС. Според ответника, така оспорената регламентация е част от съгласувана държавна политика на контрол и защита на цели като защита на обществения и социален ред, включително ограничаване на прекомерната хазартна зависимост, предотвратяването на измамите и защита на уязвимите от хазартните дейности лица. На следващо място счита, че не е налице увреждащо поведение от страна на Народното събрание, представляващо конкретни противоправни действия, от което за ищеца да са произтекли вреди. Заявява, че спора касае само българската държава, поради което извъндоговорната отговорност на държавата за вреди вследствие нарушение правото на ЕС е неприложима. В случай, че съдът приеме, че е налице нарушение, то намира, че същото не може да се квалифицира като съществено. Релевира доводи, че не е налице и пряка причинно-следствена връзка между евентуалното и недоказано нарушение и твърдяната вреда от ищеца. Поради неоснователност на главния иск, счита и акцесорните такива - за мораторни лихви и за заплащане на законна лихва за забава върху главницата от датата на завеждане на настоящото производство до момента на изплащането й, за изцяло неоснователни и недоказани. Претендира разноски.

Контролиращата страна Прокуратура на Република България, чрез своя процесуален представител заявява становище за неоснователност на претенцията.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съдът намира за неоснователни доводите на ответника за недопустимост на предявените искове, тъй като според твърденията на ищеца причинените му вреди са нанесени от законодателната дейност, упражнявана от ответника.

Във връзка с търсенето на отговорност на държавата за вреди е постановено решение № 72/2021 г по гр. д. № 2377/2019 г на ВКС, IV ГО, съгласно което иск за вреди срещу държавата може да се предяви както срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, така и срещу съответния орган, пряко причинил вредите, в качеството му на процесуален субституент, като изрично е отречена възможността искът да бъде предявен едновременно срещу държавата и процесуалния й субституент. В обстоятелствената част на решението е посочено, че в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица то отговорността за тях се носи от държавата, доколкото държавния орган не може да съществува без държавата и държавата действа чрез своите органи. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент.

На следващо място съгласно тълкувателната практика на СЕС - решение по делото Francovich and others v. Italian State, C-6/90, C9/90, пар. 42-43, решение от 04.10.2018г. по дело С-571/16 е посочено, че при съобразяване на принципите на равностойност и 2 ефективност, материалните и процесуалните условия на установения от националното право ред за реализиране отговорността на Държавата за вреди от нарушения на правото на ЕС не могат да бъдат по-неблагоприятни, отколкото при подобни искове, засягащи само националното право и не могат да бъдат така нормирани, че да направят практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезщетение, посоченото изискване следва да бъде приложено в случая и към приложението на чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ.

С оглед изложеното следва да се приеме, че в производството за реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на ЕС ответник по исковете може да е държавният орган, причинил вредите /в случая Народното събрание/ или държавата, чрез министъра на финансите, но не и двамата ответници едновременно.

Ето защо следва да се приеме, че предявяването и разглеждането на иск за обезщетяване на вреди причинени от държавата, чрез дейността на Народното събрание, поради нарушаване на нормите на ЕС против самото Народно събрание е допустим за разглеждане. Народното събрание действа като процесуален субституент на държавата.

Държавата не участва в производството като страна, но е обвързана от постановеното против нейния субституент решение.

От ангажираните по делото доказателства се установява, че на 18.12.2023г. в полза на „Ц.Б.С.-2009“ ООД е издаден лиценз за организиране на хазартни игри за игри с игрални автомати, със срок на действие 10 години и валидност до 10.10.2033г., с адрес на обекта, в който се организират игрите: гр.Силистра, ул. „********“ № 33 А . Не е спорно, че при издаването на лиценза дружеството-праводател е заплатило дължимите съгласно Закона за хазарта държавни такси еднократно за целия срок на валидност. Съгласно чл. 30, ал. 6 от ЗХ (в редакцията към датата на издаване на лиценза) таксата е възлизала на 100 000 лв. Със Закона за държавния бюджет за 2024 г. (§ 18 и § 22) е предвидено, че организаторите на хазартни игри с лицензи, издадени преди 01.01.2024 г., дължат таксата по чл. 30, ал. 6 от ЗХ в увеличен размер, изчислен по определена формула, като дължимата еднократна част се декларира и внася в срок до 28.02.2024 г. Не се спори, а се установява и от Платежно нареждане от 21.02.2024г., че „Ц.Б.С.-2009“ ООД е превело в полза на ТД на НАП ТТЗХ сума в размер на 146250лв., с основание за плащане „такса по чл.30 от ЗХ“ за обект на адрес: гр.Силистра, ул. „********“ № 33А.

По силата на принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в член 4, §3 от ДЕС всяка държава членка дължи да създаде ред, който да гарантира спазването на нормите на правото на Съюза, като при нарушаване на нормите на правото на ЕС, от което частно правни субекти търпят вреди, дължи уреждане на процедура за обезщетение на тези вреди и установените от националните законодателства изисквания във връзка с поправянето на вредите не трябва да бъдат по-неблагоприятни от изисквания, отнасящи се до подобни вътрешноправни искове.

В изпълнение на така дадените разяснения в ЗОДОВ е уреден специалния ред за ангажиране на обезпечително-гаранционната отговорност на държавата за причинени имуществени и неимуществени вреди на физически и юридически лица от правораздавателна дейност на съдилища, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз - чл. 2в /ДВ, бр. 94/2019/. Тази разпоредба дава възможност на засегнатите лица да предявят иск за ангажиране обезпечително-гаранционната отговорност на държавата за причинените вреди от правораздавателна дейност на съда. За да се ангажира тази отговорност на държавата ищецът следва да твърди и да докаже нарушена правна норма на общностното право, която предоставя права на частноправни субекти, нарушението да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно- следствена връзка между това нарушение и претърпяната вреда.

Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ държавата отговаря за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз. Фактическият състав на отговорността, съгласно чл. 4, § 3, ал.

2 от ДЕС и принципите, установени в практиката на СЕС (решение по съединени дела С6/90 и С-9/90; решение по съединени дела С-46/93 и С-48/93 и др.), предполага установяване на: (1) достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС; (2) претърпяна вреда; (3) пряка причинна връзка между нарушението и вредата.

Видно от исковата молба, ищецът поддържа, че с приемането на § 18 - § 22 от ЗДБ за 3

2024 г., с които е изменен чл. 30 от Закона за хазарта, е нарушен чл. 56 ДФЕС и е накърнено правото на свободно предоставяне на услуги. На основание мотивите на Определение от 3 юли 2025 г. по съединени дела С-687/2024 г. и С-688/2024 г., по преюдициалните запитвания, отправени от АССГ по алм. д. № 5085/2024 г. и адм. д. №5112/2024 г., настоящия състав намира, че чл. 56 ДФЕС не е приложим в настоящия спор. В случая изменение на национална правна уредба, водещо до повишаването на таксите за издаден лиценз за хазартни игри с автомати, намиращи се в гр.Силистра, употребявани от лица клиенти на дружеството, за които няма данни да са различни от местни жители и гости на града, не сочи на наличие на трансгранично положение, което може да попада в приложното поле на чл. 56 ДФЕС, който забранява всякакви ограничения върху свободното предоставяне на услуги в рамките на Европейския съюз по отношение на граждани на държави членки, които са установени в държава от Съюза, различна от тази на получателя на услугата. В случая не може да се приеме, че завишаване на таксите за вече издадени лицензи може да ограничи свободното предоставяне на хазартна услуга, а това, че няма данни тази услуга да се предлага на преимуществено на граждани, установили се в държава извън страната, изключва приложението на чл. 56 ДФЕС. Съдът на Европейския съюз (СЕС) е постановил, че относно материята за хазарта, Република България не е предоставила компетентност на Европейския съюз (ЕС), а е налице „изцяло вътрешна ситуация“, както и че спорът видимо се отнася до положение, което във всичките си аспекти е свързано само с една държавачленка, поради което чл. 56 ДФЕС е неприложим.