Решение № 326 от 22.07.2022, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 326 гр. Плевен, 21.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВАПАНОВА

Членове:

МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ

ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря ЖЕНИ Н. СТОЙЧЕВА като разгледа докладваното от ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-ПАНОВА Въззивно гражданско дело № 20224400500356 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. От ГПК .

С решение № 3 от 7.01.2022г по гр. дело № 403/2021 г по описа на РС – Н. състав на същия съд е ПРИЗНАЛ за нищожни , по предявения от М.

ЦВ. К. от с.***, общ.Г., обл.Плевен, чрез пълномощника адв.Д.М. АК-Плевен против „***” ЕООД гр.С., представлявано от управителите С.Н., Ц.С. и Я.Ч., ЕИК *** иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит *** Стандарт № *** от 10.04.2019г. клаузите на чл.VІ касателно уговорената възнаградителна лихва за размера над 30% до 38.30 % годишно и за закупен пакет от допълнителни услуги в общ размер на 3712.80 лв.

ОСЪДИЛ Е „***” ЕООД гр.С., представлявано от управителите С.Н., Ц.С. и Я.Ч., ЕИК ***, да заплати на М. ЦВ. К. от с.***, общ.Г., обл.Плевен, ЕГН: **********, сумата от 1423.70 лв. лв., представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит *** Стандарт № *** от 10.04.2019г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба КАТО Е ОТХВЪРЛИЛ ИСКА в останалата част до 3712.80 лв., като неоснователен и недоказан.

1

Съдът се е произнесъл и по въпроса за разноските.Постановеното решение в тази му част е изменено с определение № 94 от 25.03.2022г.

Въззивна жалба срещу решението е постъпила от *** ЕООД.

Възразява се, че решението е незаконосъобразно и неправилно. Възразява се, че процесният договор отговаря на всички императивни законови изисквания.

Възразява се, че в договора ясно е посочено как се изчислява ГПР, уговорката за лихва в размер на 38,3% не противоречи на добрите нрави, тъй като е резултат на свободно договаряне. Възразява се, че при налагането на таван на ГПР от пет пъти размера на основния лихвен процент, то ограничаването на лихвения процент по договорите до 30% би намалило веднага ГПР на 35 – 40%, което е незаконосъобразно. Възразява се, че уговарянето на този размер на лихвата и ГПР не противоречи на добрите нрави като се касае за небанкова институция, висок риск за издължаването. Възразява се, че сключването на договор за пакет „допълнителни услуги“ не е задължително при договора за кредит и е по преценка на кредитополучателя. В този смисъл, според въззивника, разходите за този пакет не следва да се включват в ГПР.

Претендира се отмяна на постановеното решение вобжалваната част и постановяване на друго, с което да се отхвърли иска.

Въззиваемата страна оспорва жалбата като неоснователна и възразява, че ПлРС е обсъдил всички обстоятелства по делото и е постановил правилно и законосъобразно решение. Претендира се потвърждаване на решението на РС в обжалваната част.

Постъпила е и частна жалба от М.К. чрез адв. М. срещу определение № 94/25.03.2022г по гр. дело № 403/21г на РС – Н. за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Възразява се, че не може да се извършва компенсация между възнаграждението по чл. 38 ал.1 т.2 от ЗА и и дължими разноски от страна на М.К. към *** ЕООД. Претендира се отмяна на атакуваното определение и осъждане на ответника по първоинстанционното дело да заплати възнаграждение на осн. Чл. 38 ал.1 т. 2 от ЗА в размер на 675,72 лв.

Въззивният съд, като обсъди оплакванията в жалбата,взе предвид направените доводи, прецени събраните доказателства и се съобрази със законовите изисквания, намира за установено следното:

СПОРНИТЕ ВЪПРОСИ касаят действителността на клаузи от 2 договора за кредит между страните поради нарушение на добрите нрави,наличието на платени без основание суми, както и определянето на дължимите разноски

РС е приел, че основната претенция на ищеца намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД. Касае се за вземане за връщане на суми, дадени при начална липса на основание /по- конкретно дадени по нищожен договор/. По делото е било безспорно между страните,че са били сключени два договора за паричен заем с номера N ***/10.04.20219г. и N ***/11.10.2019г. Видно от договор с номер N ***/10.04.20219г. на ищеца е бил предоставен заем в размер на 3000 лв., който е следвало да върне на 24 месечни погасителни вноски от 178.96 лв., или общо п о кредита се дължи сумата от 4294.87 лв. Видно е било , че лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 38.30 %, а годишният процент на разходите е в размер на 44.97 %. В договора е уговорено,че разсрочено ще се заплащат и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услиги в общ размер от 3712.87 лв., който ще се заплаща на 24 вноски по 154.70 лв. Или общото задължение по кредита със възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги възлиза на 8007.67 лв. или 24 вноски по 333.66 лв., които следвало да се заплащат на всеки 5 ден от месеца. От представения по делото договор N ***/11.10.2019г., е видно, че на ищеца е бил предоставен заем в размер на 5000 лв., от която предооставена сума е приспадната сумата от 2466.38 лв. за рефинансиране на заем отпуснат с договор с номера N ***/10.04.20219г. РС е приел, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о.). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

Безспорно е било по делото, че между страните е възникнало облигационно правоотношение въз основа на сключен договор за потребителски кредит, намиращ своята правна регламентация в ЗПК. В чл. 9 от ЗПК е дадена легална 3 дефиниция на договора за потребителски кредит, съгласно която той е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, срещу задължение на длъжника - потребител да заплати стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма - чл.

10, ал. 1 от ЗПК. За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК – „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не са 3 спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. В конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа информацията, посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент – 38,30 %, описани са условията за прилагането му – чл. 4 от Общите условия към договора, посочен е ГПР – 44,97 % и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора, а взетите предвид допускания са описани в чл. 5 от Общите условия. Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Действително с Постановление на МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) е определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане на МС № 1238 от 4

1951г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр.

Съгласно установена съдебна практика, която се възприема от настоящия съдебен състав, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека, залог), противно на добрите нрави е нейният размер да надвишаваща двукратния размер на законната лихва (в този смисъл Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.). Уговорената в процесния договор (необезпечен) възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Договорът за потребителски кредит е нормативно уреден като възмезден, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка. Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК предвижда, че за договора за потребителски кредит се прилагат и разпоредбите на чл. 143-148 от ЗЗП.

Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на 5 изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. По аргумент от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО неравноправните клаузи не обвързват потребителя. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП тежестта за установяване на обстоятелството, че договорна клауза е индивидуално уговорена, е върху кредитора. В процесния случай ответникът не е ангажирал никакви доказателства в тази насока, поради което съдът е ограничен в преценката си от представените такива. При този извод следва да се откаже зачитане на последици на клаузата за възнаградителна лихва в процесния договор за кредит. По наведеното с исковата молба оплакване за нарушение на разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т.10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото уговореното възнаграждение от 3712.80лв. в раздел VI от процесния договор за кредит за пакета от допълнителни услуги съставлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като такова следва да бъде включено в годишния процент на разходите, съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК, съдът споделя изцяло.