Решение № 967 от 14.02.2018, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София, 14.02.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 11-ти с-в, в открито заседание на дванадесети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:

Съдия Вергиния Мичева-Русева при секретаря Диана Борисова, като разгледа докладваното от съдията гр. д.

№ 7384 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.

2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът

В.Ц.А. твърди, че на 08.03.2012 г. бил привлечен като обвиняем по ДП ЗМ № 5571/2010 г. на СДВР, пр.пр. № 9332/2010 г. на СГП, за престъпление по чл.

219, ал. 3 вр. с ал. 1 НК. Сочи, че му била взета мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 500 лв., която след обжалване била отменена, като му била наложена мярка за неотклонение „подписка“. Наблюдаващият прокурор от СГП изготвил и внесъл в СГС на 17.07.2012 г. обвинителен акт, като било образувано н.о.х.д. № 3580/2012 г. на СГС, НО, 34 състав. Ищецът излага, че на 28.02.2013 г. била постановена оправдателна присъда № 71/2013 г. по цитираното наказателно дело. Същата била потвърдена с Решение № 188 от 15.07.2013 г. на САС, НО, 5 състав по в.н.о.х.д. № 343/2013 г. В последствие след протест на прокурор от САП било образувано н.д. № 1704/2013 г. на ВКС. Окончателният съдебен акт бил произнесен от касационната инстанция на 26.05.2014 г., с който се потвърждавало решението на САС. В исковата молба се твърди, че през почти 5 - годишния период от образуване на наказателното производство до приключването му с окончателен съдебен акт, ищецът бил претърпял описаните неимуществени вреди – силно психическо и нервно напрежение, страх, безпокойство, влошило се здравословното му състояние, като в края на 2014 г. получил инфаркт, а на 28.05.2015 г. бил освидетелстван от ТЕЛК, с определена 80% намалена работоспособност. Излага твърдения, че се ограничили социалните му контакти, влошили се семейните му отношения. Ищецът твърди да е претърпял и имуществени вреди в общ размер на 2900 лв., представляващи разходи за заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство, които съставлявали присъщ разход за обезпечаване на успешен изход от делото и стояли в пряка причинна връзка с незаконно повдигнатото му обвинение. Съобразно с изложеното моли съда да постанови решение, с което да осъди П.та на РБ да заплати на ищеца сума в размер на 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на незаконно повдигното обвинение, по което в последствие бил оправдан, ведно с обезщетение за забавата в размер на законната лихва, считано от 26.05.2014 г. – датата на постановяване на окончателен съдебен акт, до окончателното изплащане, и сума в размер на 2900 лв., представляваща обезщетение за понесени имуществени вреди – адвокатско възнаграждение в наказателното производство. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство.

Ответникът П. на РБ оспорва иска по основание и размер. Поддържа, че няма причинно – следствена връзка между твърдените в исковата молба неимуществени вреди и незаконно повдигнатото обвинение. Изтъква, че ищецът бил привлечен като обвиняем на 08.03.2012 г., която дата била началната дата на увреждането, а оправдателната присъда била влязла в сила на 26.05.2014 г., следователно наказателното производство било продължило само 1 г. и 9 м. Оспорва размера на иска за неимуществени вреди като прекомерен с оглед принципа на справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД, несъответстващ на константната съдебна практика и претърпените вреди. Заявява възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, претендиран за настоящото производство на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, установи следното от фактическа страна:

Между страните не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че ищецът бил привлечен като обвиняем с Постановление за привличане на обвиняем от 08.03.2012 г. по ДП ЗМ № 5571/2010 г. на СДВР, пр.пр. № 9332/2010 г. на СГП, за това, че в качеството си на длъжностно лице – контрольор в дирекция Столично управление „социално осигуряване“ – отдел „Пенсии“, умишлено не положил грижи за възложената му работа и от това последвало значително разпиляване на имущество на „Националния осигурителен институт“ в размер на 9114.90 лв. – престъпление по чл. 219, ал. 3 вр. с ал. 1 НК. Спрямо обвиняемия В.Ц.А., видно от същото постановление, била взета мярка за неотклонение „Гаранция в пари“ в размер на 500 лв. Обвинителният акт ( л. 8 от делото ) бил внесен в СГС, като било образувано н.о.х.д. № 3580/2012 г. на СГС, НО, 34 състав. Пред първата инстанция са проведени три открити съдебни заседания с лично явяване на подсъдимия В.А., като на 28.02.2013 г. била постановена Присъда № 71 по н.о.х.д. № 3580/2012 г. на СГС, НО, 34 състав, с която настоящият ищец В.Ц.А. бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 219, ал. 3 вр. с ал. 1 НК. С определение по чл. 309 НПК съдът потвърдил взетата спрямо подсъдимия мярка за неотклонение „подписка“. С решение № 188 от 15.07.2013 г. по в.н.о.х.д. № 343/2013 г. на САС, НО, 5 състав оправдателната присъда била потвърдена. Въззивното решение било протестирано от Апелативна П.

– София, като с Решение № 478 от 26.05.2014 г. по н.д.№ 1704/2013 г. на ВКС, НК, I отделение, решението било оставено в сила. Следователно на посочената дата – 26.05.2014 г. оправдателната присъда, постановена по н.о.х.д. № 3580/2012 г. на СГС, НО, 34 състав, влязла в законна сила.

Представени са 5 бр. разписки на л. 32 - л.

36 от делото, съдържащи волеизявление на адвокат В.Ц., че последният е получил от ищеца В.Ц.А. сумите посочени в цитираните документи, както следва: на 08.03.2012 г. – 600 лв. – адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие по ДП ЗМ № 5571/2010 г. на СДВР, пр.пр. № 9332/2010 г. на СГП.; на 05.09.2012 г. сумата от 900 лв. - адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие по н.о.х.д. № 3580/2012 г. на СГС, НО, 34 състав; на 03.05.2013 г. сумата от 600 лв. - адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие по в.н.о.х.д. № 343/2013 г. на САС, НО, 5 състав; на 01.10.2013 г. сумата от 600 лв. - адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие по н.д.№ 1704/2013 г. на ВКС, НК, I отделение и 26.08.2015 г. сума в размер на 200 лв. - адвокатско възнаграждение за изготвяне на мотивирано искане до Директора на СДВР за снемане на полицейската регистрация на лицето. В тази връзка на ищеца А. с разпореждане от 02.06.2016 г. е указано съобразно с чл. 154, ал. 1 ГПК да индивидуализира договорите за правна защита и съдействие, по които са издадени цитираните по – горе разписки във връзка с претенцията си за репариране на имуществени вреди, понесени в наказателното производство, като уточни номера, датата, уговореното адвокатско възнаграждение, начина на плащане. Доказателства съобразно с указанията не са ангажирани – или процесните договори за правна защита и съдействие не са представени по делото, с изключение на договора за оказване на правна защита и съдействие от 16.03.2012 г. по ДП ЗМ № 5571/2010 г. на

СДВР, в който липсват попълнени реквизити досежно договорено възнаграждение, начин и срок на плащане, платена сума.

Епикриза на Отделение по Кардиология към МБАЛ

„Христо Ботев“ – гр. Враца, установява, че ищецът А. бил хоспитализиран на 18.12.2014 г. и е изписан на 25.12.2014 г. с диагноза: „ИБС.ОМИ със СТ елевация преден с венозна тромболиза . ПКИ и МИС на ЛАД при ендоклонова болест. Остро кървене от ГИТ – мелена и хематемеза“. С Експертно решение на ТЕЛК при МБАЛ „ Света Петка“ АД гр. Видин, № 1543 от 28.05.2015 г., влязло в сила на 11.06.2015 г., на В.Ц.А. била определена пожизнена степен на загуба на работоспособност за общо заболяване в размер на 80% . В ЕР на ТЕЛК е отбелязано, че водещата диагноза е „остър инфаркт на миокарда“.

Събраните по делото гласни доказателства, чрез разпит на свидетеля Владимир Т., установяват, че в полицията ищецът бил викан още 2010 г., като първия път му взели отпечатъци. В.А. бил уплашен и стресиран, преживявал го много тежко. Криел от семейството и децата си – казал им едва през 2012 г. когато започнали делата. Жена му се уплашила и започнали домашните кавги - отношенията между ищеца и съпругата му станали тягостни, а имали 30 години брак. Живели заедно до пенсионирането на В.А.. Св. Т. сочи, че в службата се разбрало. И колегите започнали да странят от ищеца. Той продължил да работил в НОИ до пенсионирането си. Шефовете искали да го оставят на работа и след пенсионна възраст да работи, но той не пожелал. Св. Т. излага, на следващо място, че на делото викали и началник - отдела. Имало към 8 - 9 човека свидетели да дават показания. Според свидетелските показания колегите реагирали нормално, тъй като били убедени, че В.А. не бил извършил никакво престъпление; че изобщо не бил виновен за тези неща, които са се случвали служебно. Свидетелят установява, че наказателното дело се отразило на здравословното състояние на ищеца – отпаднал психически. От жизнерадостен и весел човек станал съвсем различен – нервен, а преди бил спокоен, играел футбол след работа, тичал по кросове. Според свидетеля ищецът В.А. влязъл в болница преди да излезе последното решение на съда. Получил инфаркт и 10 дни лежал в интензивното отделение във Враца. Бил се притеснил много, защото това била последната инстанция и от това зависел неговия живот. Страхувал се как ще се развие делото и че можело да го осъдят.

Към настоящото производство са присъединени по искане на ищцовата страна и с оглед правилата за разпределение на доказателствена тежест – последната изрично указана на ищеца с определение от 06.06.2017 г., копия от документи, находящи се в кориците на н.о.х.д. № 3580/2012 г. на СГС, НО, 34 състав, което е приложено към друго висящо гр.д.№ 14559/2012 г. на СРС, ГО, 51 състав и поради това не е присъединено в цялост.

От протокол от 09.12.2011 г. и протокол от 06.02.2012 г. за разпит на свидетел, е видно, че ищецът В.А. в периода преди да бъде привлечен като обвиняем е бил разпитван по ДП ЗМ № 5571/201 г. на

СДВР, като свидетел. Протоколите от провежданите открити съдебни заседания и пред трите инстанции по наказателното дело, установяват, че подсъдимият – ищец в настоящото производство, се е явявал лично.

По делото не са ангажирани други допустими и относими доказателства.

Въз основа на така възприетата фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно чл. 2 ал. 1 т. 3, предл. първо ЗОДОВ държавата отговоря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, П.та и съда при обвинение в престъпление, ако лицето бъде оправдано.

В конкретния случай, по делото безспорно е установено, че ищецът А. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.

219, ал. 3 вр. с чл. 1 НК, по което в последствие е бил оправдан (Постановление за привличане на обвиняем от 08.03.2012 г. по ДП ЗМ № 5571/2010 г. на СДВР, пр.пр. № 9332/2010 г. на СГП; Присъда № 71 по н.о.х.д. № 3580/2012 г. на СГС, НО, 34 състав; решение № 188 от 15.07.2013 г. по в.н.о.х.д. № 343/2013 г. на САС, НО, 5 състав и Решение № 478 от 26.05.2014 г. по н.д.№ 1704/2013 г. на ВКС, НК, I отделение). Наказателното производство е преминало през двете си фази – досъдебна и съдебна – на три инстанции, като на досъдебната фаза прокурорът е осъществявал функциите по ръководство и контрол, а в съдебната е поддържал незаконното обвинение, включително и подавайки протест срещу оправдателната присъда. Отговорността на Държавата чрез нейния процесуален субституент П. на РБ е обективна – безвиновна и се носи независимо от това дали даденият прокурор е действал виновно или не. П.та носи риска от повдигане и поддържане на незаконно обвинение, поради което е надлежен ответник по иска.

На основание чл. 4 ЗОДОВ Държавата, чрез процесуалните си субституенти отговаря за всички вреди – имуществени и неимуществени, които са пряка и непосредствена последица от специалния деликт по ЗОДОВ, в случая – поради обвинение в престъпление, за което ищецът В.А. е бил оправдан. Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД, като обхваща всички установени морални вреди до постановяване на оправдателната присъда, включително по повод наложените мерки за неотклонение. Настоящият състав намира, че е нормално, обичайно по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано да изпитва неудобства, да се чувства унизено, притеснено и несигурно. Накърнени са моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. В тази връзка събраните по делото гласни доказателства, които съдът кредитира частично ( по съображения, които ще изложи по – долу ), установяват, че наказателното дело се отразило на здравословното състояние на ищеца, който отпаднал психически, преживявал го много тежко. От жизнерадостен и весел човек станал съвсем различен – нервен, спрял да играе футбол след работа и да тича по кросове. Страхувал се как ще се развие делото и дали няма да бъде осъден. Ето защо съдът намира, че по делото категорично е установено, че ищецът В.А. е претърпял обичайните за такива случаи болки и страдания – несигурност, притеснения за изхода на делото, неприятни чувства, психическо напрежение и др., които безспорно стоят в пряка причинно – следствена връзка с незаконното обвинение. Константната съдебна практика – например Решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр.д.№ 85/2012 г. на IV г.о., Решение № 6 от 08.02.2017 г. по гр.д.№ 2666/2016 г. на IV г.о. на ВКС, приема, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, същите следва да бъдат изрично посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска.