Решение № 990 от 28.07.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 990 гр. София, 28.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлин Михайлов

Членове:

Даниела Христова

Цветомира П. Кордоловска Дачева при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Даниела Христова Въззивно гражданско дело № 20251000503327 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 ГПК.

Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба с вх. рег. № 132381 от 07.11.2025 г. подадена от ищеца в исковото производство, а именно М. А. А. срещу Решение № 6183 от 15.10.2025 г. постановено по гр.д. № 20251100102474 по опис на СГС, в частта, в която съдът е отхвърлил осъдителен иск предявен срещу Прокуратурата на Р България за разликата над присъдената сума от 1000 лева до претендираните 120 000 лева. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт, постановено при съществени нарушения на процесуалните права и в противоречие с материалния закон.

Твърди се още, че присъденото обезщетение от първоинстанционният съд е крайно занижено и несправедливо, че съдът не е обсъдил подробно всички събрани по делото доказателства. Наведени са и още конкретни оплаквания в тази посока. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени в пълният им предявен размер.

Постъпил е отговор на въззивната жалба от ответника в исковото 1 производство, а именно Прокуратура на Република България, с който жалбата се оспорва като неоснователна.

Решението, в частта, в която предявеният иск е уважен за сумата от 1000 лева като необжалвано от страните е влязло в сила.

Софийският Апелативен съд, като взе предвид изложените от страните твърдения, доводите и възраженията и след преценка на доказателствата по делото съобразно разпоредбата на чл. 235, ал.2 ГПК приема от фактическа и правна страна следното:

Исковото производство е образувано по предявен от М. А. А., срещу Прокуратурата на Република България, осъдителен иск за присъждане на сумата 120 000 лева, претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780II/1998 г. на ВОП – гр. София, а към момента ДП № II-048/1999 г. на ВОП – гр. София, за периода от образуване на делото от м. януари 1991 г. до датата на предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата от 04.03.2022 г. до окончателното и изплащане.

По делото няма спор относно фактите, а и при съвкупна преценка на събраните доказателства се установява, че ищецът е сред българските граждани, върху които е била упражнена държавна принуда, изразяваща се в насилствена промяна на рождените му имена и принудително установяване в с.Дреновец. Безпротиворечиво е и обстоятелството, че по повод на тези действия на държавата е образувано на 30.01.1991г., сл. дело № 1/1991г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (последствие преобразувано в сл. дело № 781- Н/98 на СВОП, а понастоящем с № II-048-99 по описа на ВОП).

По посоченото следствено дело са повдигнати обвинения на пет лица за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, за това, че през периода 1984 – 1985 г., при условията на продължавано престъпление, всеки един, в съучастие с другите лица, са проповядвА. и подбуждА. към национална вражда и омраза. С постановление от 14.01.1993 г. на двама от обвиняемите е било повдигнато обвинение по чл. 387, ал. 2 вр. с ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК – за това, че през периода 1984 – 1985 г. при условията на продължавано престъпление и в съучастие, са злоупотребили и превишили властта си с цел постигане консолидация на българската нация чрез 2 насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. ПоследвА. са изготвяне и внасяне от ответната прокуратура на обвинителни актове в съда, който двукратно е прекратявал съдебното производство по делото и го е връщал на прокурора. Наказателното производство е било преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП –София и поради смъртта на част от обвиняемите е последвало частичното му прекратяване, а с постановление от 31.05.2022 г. на прокурор при посочената прокуратура то е прекратено напълно - поради настъпилата смърт на последния от тях. Постановлението е отменено, а делото – върнато на прокуратурата, като към датата на предявяване на настоящата искова молба, както и към датата на приключване на устните състезания пред настоящата инстанция, горепосоченото производство е все още в своята досъдебна фаза.

Ищецът е встъпил в производството в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП – София въз основа на подадена на молба от 27.12.2024г., с която е поискал да участва в производството на основание чл. 75 от НПК в качеството на пострадал от деянията, предмет на ДП. С постановление от 07.01.2025г. молбата е уважена, а на 28.01.2025г., ищецът е разпитан и като свидетел.

Продължаващото вече 30 години наказателно производство по сл. дело № 1/1991г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили и то в неговата досъдебна фаза, което на 31-та година е прекратено поради смъртта на всички обвиняеми (настъпила от естествените процеси на остаряването) изпълва със съдържание понятието неразумен срок.

За установяване на конкретно претърпените от ищеца неимуществени вреди са събрани гласни доказателства чрез разпит на св. Н. Ю.-съпруга на ищеца, от чиито показания се установява, че ищецът, макар и след толкова години все още е разстроен, рухнал психически, плачел през нощта, разочарован е тъй като е очаквал с приключване на делото за т.нар "Възродителен процес" да получи морално възмездие на преживените репресии,което не е удовлетворено към настоящия момент.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

3

Съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Отговорността има деликтен характер, ангажирането на която се осъществява чрез отделен иск, с който ищецът може да установи пред националния съд нА.чие на нарушение по чл. 6, §1 от Конвенцията и да претендира обезщетение.

Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дА. е допуснато нарушение по чл. 6, §1 от Конвенцията са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. Допустимостта на иска по чл. 2б ЗОДОВ по висящо производство не е обусловена от изискванията на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ - да е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение (в този смисъл решение № 153 от 13.06.2018г. по гр. д. № 4658/2017 г., ІV Г.О. на ВКС и решение № 210 от 15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г., ІІІ Г. О. на ВКС).

Разпоредбата на чл. 6, §1 ЕКЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дА. едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното такова, т.е. и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно разпоредбата на чл. 76 НПК има частният обвинител /чл. 6 от Конвенцията може да се приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение - достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното "гражданско право".

Нормата на чл. 2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реА.зиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дА. е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по 4 правата на човека. Решаващия фактор за приложимостта на чл. 6, § 1, КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект е дА. висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право, с титуляр жертвата от престъплението. ДА. дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, §1 КЗПЧОС трябва да се определи не само с оглед правната му квА.фикация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат пред вид предметът и целта на Конвенцията.

Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. При преценката дА. е нА.це гражданско "право" отправната точка следва да бъдат разпоредбите на приложимия национален закон и тълкуването им от вътрешните съдилища. Разпоредбата на чл. 6, §1 не гарантира обаче каквото и да било съдържание на тези граждански "права" в материалното право на договарящата държава и по пътя на тълкуването съдът не може да създаде материално право, което няма законово основание в конкретната държава.

Ищецът претендира обезщетение въз основа на твърдения както за вреди, настъпили от самото престъпление (страх и тревожност, засягане на честта и достойнството му и др., които е изпитвал след преживяното), така и от бавното производство довело до ненаказване на извършителите. По реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. Съгласно чл. 6, §1 КЗПЧОС всяко лице "при определянето на неговите граждански права и задължения", има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта. В случая продължителността на наказателното производство значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, а фактическата сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което е нА.це нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.

Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и 5 възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадА.те. Разумността на времетраене на производството трябва да бъде преценена в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда, и по-специално сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи.

По наведените в жалбата оплаквания относно справедливостта на присъденият размер на обезщетението съдът намира следното:

По приложението на правния въпрос, какво е съдържанието на понятието справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди има многобройна, еднопосочна и последователна съдебна практика, вкл. и задължителна такава (изразена в ППВС № 4/1968 г. - т. II, както и в решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 3 по гр. д. № 637/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 51 по гр. д. № 465/2011 г. на ВКС, ІV г. о. и др.). Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имА. за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.