Решение № 121 от 17.01.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 121 гр. Бургас, 17.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН АНТ. ПОПОВ при участието на секретаря ЗОЯ Г. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН АНТ. ПОПОВ Гражданско дело № 20252120106141 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по предявена искова молба от К. И. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б., ***, чрез процесуален представител адв. Д. Г., против „КРЕДИТ ИНС” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ***, за признаване на установено, че сключеният между страните договор за потребителски кредит № ***/**** г., е недействителен поради неточно посочване на ГПР в него. Претендират се разноски.

Твърди се, че по силата на договор за потребителски кредит № ***/**** г. на ищеца е предоставена сумата от 2000 лв., която е следвало да върне на 18 месечни вноски, при уговорен ГЛП - 36 % и ГПР – 49,70 %. Общият размер на дължимата сума е 3080 лв. В разпоредбата на чл. 5.3. от договора, е уговорено, че ищецът трябва да предостави до края на деня, следващ сключването на договора, гаранция, която да отговаря на изисквания, изброени в Общите условия, а при неизпълнение на това задължение, се начислява неустойка в размер на 1440 лв. – чл. 7.1. от договора.

Ищецът не е успял да предостави обезпечението, поради което сумата за неустойка е включена в погасителните месечни вноски и така дължимата сума от първоначално уговорената от 3080 лв., се е увеличила значително до 4520 лв. Твърди, че договорът е недействителен, тъй като ГПР е неточно посочен, поради невключване на неустойката в него. Отделно от това излага аргументи в полза на твърдението си и че самата клауза за неустойка е нищожна, тъй като тя не отговаря на присъщите функции на неустойката и цели да заобиколи законовите изисквания и по-точно разпоредбите чл. 19, ал. 4 ЗПК и 1 чл. 33, ал. 1 ЗПК, както обосновава и нейната действителна цел – скрито възнаграждение за ответното дружество, поради което клаузата за неустойка счита за неравноправна и като такава за нищожна.

Твърди, че процесният договор е нищожен, тъй като в ГПР не е включена сумата за неустойка, което води до неточното посочване на ГПР в него, което противоречи на императивните изисквания в разпоредбата на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, ако сумата беше включена в ГПР, то последният щеше да надвишава законоустановения размер. Посочването на по-нисък от действителния размер на ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика, което води до невъзможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Позовава се на съдебна практика на националните съдилища и на СЕС. Моли за уважаване на предявения иск. Представени са писмени доказателствени средства.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответника, с който счита предявения иск за допустим, но неоснователен. Не спори, че между страните са възникнали договорни отношения, породени от процесния договор за потребителски кредит, сключен от разстояние. Твърди, че ищецът е имал възможност да избере да сключи обезпечен или необезпечен кредит, за което е бил надлежно информиран, като доброволно е избрал първия вариант.

Възразява срещу необходимостта неустойката да се включва в ГПР, тъй като ГПР отразява разходите по кредита към момента на неговото сключване, а неустойката е дължима, в случай, че ищецът не изпълни свое задължение по договора като не представи обезпечение след неговото сключване, от което следва, че са изпълнени изискванията на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Отделно от това клаузата за неустойка е индивидуално уговорена между страните, нейният размер е бил конкретно определен, поради което ищецът е бил наясно с последиците от неизпълнението. Сочи, че дори да се приеме, че клаузата за неустойка е нищожна, то по аргумент от разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД това не влече недействителност на целия договор, тъй като тя не е част от същественото му съдържание. Отбелязва, че ищецът е имал право да се откаже от процесния договор в 14-дневен срок от неговото сключване.

Отбелязва, че в закона няма предвидено основание „неточно посочване на ГПР“, водещо до недействителност на процесния договор.

Възразява срещу наличието на предпоставките за предоставяне на безплатна правна помощ от адвокат, а в условията на евентуалност – прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Моли за отхвърлянето на иска. Претендира присъждане на сторените съдебноделоводни разноски.

В съдебно заседание, ищецът чрез процесуалния си представител с писмена молба поддържа предявения иск.

Ответника не се явява в съдебно заседание, с писмена молба оспорва иска.

Предявен е иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК.

2

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че между ищцата и ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит от ****г. с размер на кредита – 2000 лв. Ищецът се е задължила към ответника да върне заетата сума в срок от 18 месеца с годишна лихва в размер на 36 %, като записаната общо дължимата от потребителя сума е 510,47 лв. Посочен е ГПР – 49,70 %. Сумата се дължи на 18 месечни вноски, съобразно представен погасителен план. Записано е, че се дължи общо дължима сума 4520 лв. включваща неустойката по договора в размер на 1440 лв., която се дължи в случай, че кредитополучателят не осигури на следващия ден след сключване на договора банкова гаранция в полза на кредитора. Потребителят заплаща периодично начислена неустойка, заедно с всяка погасителна вноска, което е видно и от погасителният план.

Не се спори, а и видно от представената sms кореспонденция, договорът е сключен от разстояние.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

Съдът намира, че по делото е безспорно установено, че страните са сключили договор за потребителски кредит. Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския кредит. Това е така поради обстоятелствата, че ответникът е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е действал в качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Установено е по делото за сделката е сключена съобразно ЗПФУР.

Съдът намира, че клаузата, която предвижда заплащането на неустойка, уговорена в т.7.1 от сключеният между страните договор, противоречи на изискванията на закона, като същата е нищожна на основание чл. 145 ЗЗП, чл.21 и чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като противоречи на закона защото е неравноправна и заобикаля императивни ограничения на закона.

Също така предвиждането на така формулираната от търговеца неустоечна клауза води пълна нищожност на договора. Съгласно Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, член 3, когато търговецът кредитодател предвиди в договора конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, съдът е длъжен да съобрази действителния ГПР съобразно всички предвидени за кредитополучателят разходи.

В настоящия случай, след анализ на уговореното от страните в договора за потребителски кредит, може да се направи извод, че начисляването на 3 сумата в общ размер на 1440 лв., на практика представлява скрито възнаграждение на кредитора. Това е така, доколкото по този начин от страна на потребителя не се изисква доказването на доход към момента на отпускане на заемната сума, което безспорно му дава възможността да получи търсената от кредитора сума, срещу заплащането на съответното за това възнаграждение, което резонно впоследствие се включва в погасителния план.

Видно е, че сумата е включена в общо дължимата сума, посочена в погасителния план. Установява се, че на практика договорът за потребителски кредит не би бил сключен без начисляване на посочената сума. Аргумент за това са и изключително кратките срокове за предоставяне на уговореното „обезпечение“ – един ден от сключването на договора. Предвид изложеното е видно, че за да бъде отпуснат процесния потребителски кредит, без изискване доказването на наличие на доход, кредиторът обичайно и по принцип събира допълнително възнаграждение или неустойка /без значение от наименованието/. Това е така и защото не се установява какви ежемесечни вреди цели да репарира кредитодателя, които биха настъпили при непредставяне на обезпечение и то именно в този срок. Вместо неустойка, уговорката представлява премия за носенето на риска от неплатежоспособността на кредитополучателя. За да се квалифицира дадена уговорка като неустойка тя трябва да притежава обезщетителна функция.

Тоест тази уговорка представлява конструкция, която цели да прикрие действителните разходи по този кредит. По тези причини, същата сума следва да се включи в ГПР при неговото изчисляване, съгласно чл.19, ал.3 ЗПК.

Не е приложим чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като не може да се предположи, че търговецът би бил сключил договорът без тази уговорка за неустойка.

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В ал. 5 е посочено, че Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. По тези съображения и предвид изводите, че клаузата, предвиждаща неустойка следва да бъде съобразена при определяне на ГПР, се установява, че посоченият в договора размер на ГПР не отговаря на изискванията на закона, поради което и на основание чл. 22 ЗПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД договорът е изцяло нищожен и предявеният установителен иск следва да бъде уважен.

Прието е в т. 2 от Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 година по дело C 714/22, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски. С оглед дадените от СЕС разяснения посочването на неправилен размер на ГПР следва да се приравни по правни последици на непосочването му. Следователно кредиторът не е изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което е предвидено като основание по чл. 22 ЗПК за обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен.

4

Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сторените от нея разноски за държавна такса на основание чл. 78,ал. 1 ГПК.

На основание чл.38, ал. 1, т. 3 ЗАдв, в полза на процесуалният представител на ищцата следва да бъде заплатено възнаграждение в претендирания размер от 205 евро, което отговаря да фактическата и правна сложност по делото, пазарните условия и действителния адвокатски труд претворен в процесуални действия. Неоснователно е възражението на ответника, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение, тъй като не били налице предпоставките на чл. 38 ЗАдв. По делото е представен договор между адв. Г. и ищцата, видно от който безплатната правна помощ е предоставена по чл. 38, ал. 1 т. 3 Адв – на роднина или близък.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К. И. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б., ***, и „КРЕДИТ ИНС” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ***, че сключеният между тях Договор за кредит № ***/**** г. е нищожен поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пред първо ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл.