Решение № 3968 от 25.11.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3968 гр. Пловдив, 25.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20225330107115 по описа за 2022 година

С исковата молба ищецът А. П. И. е предявила против „Вива Кредит“ ООД кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД за заплащане на сумата от 542, 09 лв. – недължимо заплатена и получена от ответника при начална липса на правно основание по клауза за неустойка по договор за паричен заем от *****г., сумата от 1 887 лв. – недължимо заплатена и получена от ответника при начална липса на правно основание по клауза за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявка за отпускане на паричен заем по договор за паричен заем от ***** г. и сумата от 501, 02 лв. – недължимо заплатена и получена от ответника при начална липса на правно основание по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем от *** г., ведно със законна лихва върху главниците от датата на депозиране на исковата молба в съда – **** г., до окончателното изплащане на задълженията.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Вива Кредит“ ООД е сключен договор за паричен заем №*** от ****г. По силата на така сключения договор в полза на ищеца бил отпуснат кредит в размер на сумата от 3 000 лв. В договора било установено, че годишният лихвен процент е 40, 32 %, а годишният процент на разходите – 49, 37 %. Сочи, че с клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договора е установено задължение за заплащане на такса от 1 887 лв. за допълнителна услуга по експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем. С клаузата на чл. 4 Договора било установено задължение за заплащане на неустойка в размер на сумата от 1 257, 90 лв., ако в тридневен срок от подписването му не осигури обезпечение на задължението чрез поръчител или банкова гаранция. Сочи, че 1 следвало да погаси задължението си на 30 двуседмични погасителни вноски, за период от 07.03.2019 г. до 16.04.2020 г., като твърди, че заемната сума т 3 000 лв. била погасена изцяло, ведно с възнаградителна лихва в размер на 501, 02 лв., неустойка в размер на 542, 09 лв. и таксата за експресно разглеждане в размер на 1 887 лв. Поддържа, че процесният договор бил недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърди, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗЗП, тъй като възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва е недействителна, поради противоречието й с добрите нрави, в който смисъл тази клауза следва да се счита несъществуваща и водеща до липса на посочен размер на възнаградителната лихва в договора за кредит. Счита, че при сключване на договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите, след включване в последния и на задължението за заплащане на неустойка, представляваща скрито възнаграждение по договора, е установен в разрез с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че клаузата за неустойка е недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави и поради нейната прекомерност. Твърди, че клаузата за неустойка противоречи на материалния закон, в точност на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, установяваща, че при непредставяне на обезпечение длъжникът губи преимуществата на срока, като в случая било установено непредставянето на обезпечение да е свързано с допълнителни разходи за кредитополучателя – длъжник. Счита, че клаузата за неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, което води до нейната недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Излага съображения за недействителност на клаузата, установяваща задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане, тъй като последната е предвидена в нарушение на чл. 10 а ЗПК. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявените искове.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Вива Кредит“ ООД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем № **** от **** г. Сочи, че срокът на договора е изтекъл и е предсрочно погасен от страна на ищеца.

Твърди, че не е налице соченото нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ГПК, тъй като в договора е посочен фиксиран лихвен процент, в който случай съгласно съдебната практика, на която се позовава, не следва да се посочват условията за прилагането му. Сочи, че клаузата за възнаградителна лихва не е установена в противоречие с добрите нрави, тъй като последната представлява цената на предоставената услуга и е свободно договорена между страните, като годишният лихвен процент е съобразен със законоустановения максимум на разходите по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че в договора е посочен годишният процент на разходите по кредита съобразно с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че тъй като таксата за експресно разглеждане представлява допълнителна услуга, годишният процент на разходите се формира единствено от възнаградителната лихва и установените в т. 8 допускания. Счита, че задължението за заплащане на неустойка не следва да се включва в годишния процент на разходите, в който смисъл се позовава на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК. Позовава се на практиката на СЕС, съгласно която годишният процент на разходите се 2 определя в момента, в който договора за кредит е сключен, а в случая задължението възниква в тридневен срок от сключване на договора и е разсрочено, за да бъде икономически по-поносимо за потребителя. Счита, че клаузата за неустойка не противоречи на добрите нрави, тъй като задължението за заплащането й не би възникнало при добросъвестно изпълнение на задълженията от страна на потребителя. Счита, че неустойката е уговорена при съобразяване с основните й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Твърди, че услугата за експресно разглеждане на документи е доброволна услуга, която не представлява такса за отпускане на кредита. Експресното разглеждане на документи не представлявало услуга по усвояване или управление на кредита, тъй като ги предхожда времево. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

От събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца А. П. и „Вива Кредит“ ООД е сключен договор за паричен заем “Вивакредит ПЛАН”№ **** г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 3 000 лв. С клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договора е установено, че за извършена от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем длъжникът дължи такса в размер на 1 887 лв.

Установен е годишен лихвен процент от 40, 32 % и годишен процент на разходите от 49, 37 %.

С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че заемополучателят следва в тридневен срок от сключване на договора да обезпечи задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: поръчител физическо лице, което да представи бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на предоставяне и да отговаря на следните изисквания: навършена 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател от 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер от 1 000 лв., през последните 5 години да няма кредитната история в ЦКР към БНБ, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; или банкова гаранция в размер на цялото задължение, валидна за целия срок на договора.

С клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 1 257, 90 лв. Установено е, че неустойката се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, като размерът на последната в този случай е от 230 лв.

По делото е представена справка от ответника за осъществените плащания по договора за заем, от която се установява, че длъжникът е заплатил сумата от 3 000 лв. за главница, 501, 02 лв. за договорна лихва, 542, 09 лв. за неустойка и 1 887 лв. за такса за експресно разглеждане на документи.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 3 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.

С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.

Настоящият състав намира, че изискванията, които чл. 4, ал. 1 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 37 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 5 661, 60 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата по чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка” в размер от 1 257, 90 лв. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

Разпечатката съдържа 22 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c7e12114-5f46-412e-94ce-0290ede535ce