Решение № 156 от 06.07.2022, Окръжен съд - Враца
- Съд
- Окръжен съд - Враца
- Дело
- Въззивно гражданско дело 107/2022
- Вид
- Решение № 156
- Подписан
- 06.07.2022
- В сила
- 06.07.2022
- Състав
- Надя Георгиева Пеловска-Дилкова, Мирослав Данаилов Досов, Росица Иванова Маркова
Цитирани разпоредби
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.154 · Граждански процесуален кодекс
- чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.260 · Граждански процесуален кодекс
- чл.261 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.272 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415, ал.1, т.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 232, ал. 2, предл. първо · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.79, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.19, ал.4 · Закон за защита на потребителите
- чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 4, ал. 1, т. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 342, ал. 2 · Търговски закон
- чл. 345 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 156 гр. Враца, 06.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Надя Г. Пеловска-Дилкова
Членове:
Мирослав Д. Досов
Росица Ив. Маркова при участието на секретаря Христина Т. Цекова като разгледа докладваното от Надя Г. Пеловска-Дилкова Въззивно гражданско дело № 20221400500107 по описа за 2022 година
Въззивното дело е образувано въз основа на подадена въззивна жалба от адв.Л.В., в качеството й на особен представител на В. Ч. М. от гр.Враца, против решение №35/24.01.2022г.на Районен съд-Враца, постановено по гр.дело №1744/2021г., в частта му, с която е признато за установено, че жалбоподателят дължи на „Мого България“ООД сумата от 514,38 лв.договорна лихва за периода 22.02.2019г.09.04.2019г. върху лизингови вноски по Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив №AG0003931.
В жалбата се твърди, че в посочената част решението на районния съд е неправилно. Поддържа се, че неправилно размерът на договорната лихва е бил приет за безспорно установен от заключението на вещото лице и неправилно не са били уважени възраженията за нищожност на договорната клауза на лихва. Развиват се доводи, че договорната лихва е била определена с договора във фиксиран размер от 39,60%, а определеният ГПР е 48,17 %, при което е налице противоречие с нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК, която ограничава ГПР до петкратния размер на законната лихва.
Посочва се също, че начислената главница за периода 22.02.2019г.-09.04.2019г. е в размер на 111,48 лв., а договорната лихва е 514,38 лв., което сочи нищожност на клаузата за възнаградителна лихва. Иска се отмяна на решението в обжалваната му част.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от въззиваемата страна „Мого България“ООД, 1 чрез упълномощения му ю.к.К.К., е постъпил писмен отговор, с който жалбата се оспорва като неоснователна. развиват се доводи, че посредством приетото по делото експертно заключение е установено, че лизинговите вноски се формират по анюитетен метод, т.е уговорената годишна възнаградителна лихва е изчислена за срока на договора и е дистрибутирана във вноските в определено съотношение с главницата, което се отнася и до начина на погасяване и не противоречи на ЗПК. Посочва се, че в периода 22.02.2019г.-09.04.2019г. има падежирали вноски №7, №8 и частично №9 от погасителния план, които се състоят от главница и лихва в определено съотношение и не е вярно, че лихвата е начислена върху главница от 111,48 лв.
С въззивната жалба и с отговора страните не представят доказателства и не правят доказателствени искания.
При извършената проверка на редовността и допустимостта на въззивната жалба, настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и отговаря на изискванията по чл.260 и чл.261 ГПК. При констатираната редовност на жалбата, съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с исковата молба на ищеца.
Относно правилността на атакуваното решение, съдът намира, че същото е правилно, а въззивната жалба е неоснователна, по следните фактически и правни съображения:
Районен съд-Враца е бил сезиран с обективно съединени искове от „Мого България“ООД-гр.Враца против В. Ч. М. от гр.Враца, както следва:
- установителен иск с правно основание по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 342, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 232, ал. 2, предл. първо ЗЗД за признаване за установено, че ответникът В. Ч. М. дължи на „Мого България” ООД сумата от 125,86 лв., представляваща главница по лизингови вноски по Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив №AG0003931, дължима за период от 22.02.2019 г. до 19.04.2019 г.;
- установителен иск с правно основание по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 342, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 232, ал. 2, предл. първо ЗЗД за признаване за установено, че ответникът В. Ч. М. дължи на „Мого България” ООД сумата от 577,12 лв., представляваща лихва по лизингови вноски по Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив №AG0003931, дължима за период от 22.02.2019 г. до 19.04.2019 г.;
- установителен иск с правно основание по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 92, ал. 1 2
ЗЗД за признаване за установено, че ответникът В. Ч. М. дължи на „Мого България” ООД сумата от 0,97 лв., представляваща неустойка за забавени плащания на лизингови вноски, дължима за период от 22.02.2019 г. до 19.04.2019 г.;
- установителен иск с правно основание по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът В. Ч. М. дължи на „МогоБългария” ООД сумата от 727,38 лв., представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя;
- установителен иск с правно основание по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 342, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 232, ал. 2, предл. второ ЗЗД за признаване за установено, че ответникът В. Ч. М. дължи на „Мого България” ООД сумата от 299,93 лв., представляваща заплатена от лизингодателя застрахователна премия.
Ищецът твърди, че за така претендираните суми е издадена Заповед №260533/01.12.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №3146/2020г.на Рс-Враца, но поради наличие на основанията по чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, заповедния съд е дал указания за предявяване на иска за установяване на вземанията.
Твърди също, че на 01.08.2018 г. между „Мого България" ЕООД (с вписана впоследствие промяна в правната форма в ООД), ЕИК: *** в качеството на лизингодател и ответникът В. Ч. М. в качеството на лизингополучател е сключен Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността №AG0003931. Посочва, че в изпълнение на задълженията си по договора лизингодателят придобил собствеността върху посочения от лизингополучателя лек автомобил марка „Mercedes-benz”, модел „Е 220”, идентификационен номер на рама WDB2110061A054456, peг.№ВР *** СА и е предоставил ползването му на лизингополучателя, за което бил съставен приемо-предавателен протокол от 01.08.2018г. Твърди, че ответникът заплатил авансова вноска и първоначални разходи по смисъла на приложимите Общи условия, като размерът на финансирането е 6 300,00 лв. Поддържа, че лизингополучателят поел задължение за заплащане на месечни вноски, както и да използва вещта лично, по предназначение и с грижата на добър стопанин. Договорен бил срок от 60 месеца, изтичащ на 22.07.2023 г. съгласно приложения погасителен план – неразделна част от договора за финансов лизинг.
Договорен бил фиксиран лихвен процент в размер на 39,60 %, съответно размер на месечни анюитетни вноски от 242,46 лв. Твърди, че ответникът преустановил плащания по договорения погасителен план, като последното плащане постъпило на 26.02.2019 г. Сочи че предвид допуснатото неизпълнение от страна на лизингополучателя, на 09.04.2019 г. му било връчено нарочно уведомление за разваляне на договора, като на същата дата лизинговият актив бил иззет от владението му, за което бил съставен приемо- предавателен протокол. Твърди, че към 09.04.2019 г. неплатени били вноска № 7 по погасителен план с падеж 22.02.2019 г. и вноска № 8 по 3 погасителен план с падеж 22.03.2019 г. Поддържа, че ответникът продължил да ползва лизинговия актив до 09.04.2019 г., на която дата лизинговият актив бил върнат във владение на собственика – лизингодател.
Изтъква, че на основание чл. 345 ТЗ, във вр. с чл. 8.1 от приложимите към договора Общи условия за периода през който лизинговият актив е ползван от лизингополучателя, последният дължи заплащането на договорените месечни вноски по погасителен план от седма (с падеж 22.02.2019 г.) до осма (с падеж 22.03.2019 г.), включително и част от девета вноска (пропорционално на дните ползване) в общ размер от 702,98 лв., от която сума главница в размер на 125,86 лв. и възнаградителна лихва в размер на 577,12 лв.
В исковата молба се излагат и твърдения, свързани с претендираните неустойки и направените от лигингодателя разходи за застрахователни премии.
С подадения по реда и в срока по чл.131 от ГПК отговор ответникът чрез назначения му особен представител, оспорва предявените искове. Счита, че претендираната неустойка в размер на 727,38 лв. е прекомерна с оглед обстоятелството, че ответникът не е търговец, а физическо лице, поради което претендира същата да бъде намалена от съда по справедливост. Поддържа, че с оглед твърденията на ищеца, че ответникът не е заплатил главница по лизинговите вноски с настъпил падеж от 22.02.2019 г. до 19.04.2019 г. в общ размер на 125,86 лв., претенция над тази сума е неоснователна, поради което искът следва да бъде отхвърлен за сумата над 125,86 лв. до предявения размер от 727,38 лв., в хипотезата, в която съдът приеме, че е налице виновно поведение на ответника, довело до прекратяване на лизинговия договор.
На следващо място счита, че договорът за финансов лизинг не попада в приложното поле и не се регулира от нормите на Закона за потребителския кредит, тъй като съгласно чл. 4, ал. 1, т. 4 ЗПК разпоредбите на закона не се прилагат по отношение на договори за лизинг, при които не се предвижда задължение за закупуване на стоката, предмет на договора. Твърди, че в процесния лизингов договор придобиването на лизинговия актив не е задължително, а представлява възможност/опция за лизингополучателя, поради което клаузите на лизинговия договор не следва да се разглеждат в контекста на ЗПК. Поддържа, че уговореният в чл. 5 от договора размер на лихвения процент от 39.60% е прекомерно висок и противоречи на закона и добрите нрави, което влече нищожност на тази клауза.
Изтъква, че размерът на възнаградителната лихва, изразен като паричен еквивалент за периода на договора, е 8 185,23 лв., като надвишава многократно параметрите на „пазарната“ и „законната“ лихви и размера на дължимата главница – 6 300,00 лв. Сочи, че нищожността на клаузата на възнаграждение се обуславя и от начина на определянето му, тъй като в договора не са посочени конкретните параметри, при които е остойностен във времето ликвидния капитал, лихвата не 4 корелира със стойността на лизинговата вещ и противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост, създава условия за неоснователно обогатяване и излиза извън възнаградителната и обезщетителна функция на задължението за заплащане на лихва.
По делото е представен договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив № AG0003931 на 01.08.2018 г. , сключен между „Мого България“ ЕООД, в качеството на лизингодател, и В. Ч. М. в качеството на лизингополучател, по силата на който „Мого България“ ЕООД е предоставило на ответника ползването на лек автомобил марка „Mercedes-Benz“, модел „Е 220 cdi“, идентификационен № на МПС WDB2110061A054456, peг. № ВР *** СА срещу поето от лизингополучателя задължение да заплати възнаграждение в размер общо на 14 585,23 лв., от които 6 300,00 лв. – главница, 8 185,23 лв. – възнаградителна лихва и 100,00 лв. – такса ангажимент, платимо както следва: 3 500,00 лв. – първоначална вноска, а останалата част – в срок от 60 месеца съобразно погасителен план, предвиждащ заплащането на 60 погасителни вноски, първата от които в размер на 180,09 лв., а следващите – в размер на 242,46 лв. всяка.
С договора е уговорен лихвен процент в размер на 39,60%, фиксиран за целия период на договора, а годишният процент на разходите е посочен в размер на 48,17 % /чл. 5 и чл. 9/. В чл. 11 от договора е посочено, че освен първоначалната вноска лизингополучателят заплаща и първоначални разходи при сключване на договора– такса ангажимент и разходи за регистрация на лизинговия актив в КАТ, включително държавни такси. Съгласно чл.12 от договора лизингополучателят е задължава да сключи за своя сметка застраховка „Гражданска отговорност“ на лизинговия актив в полза на лизингодателя, като се задължава да поддържа застрахователното покритие на лизинговия актив за целия срок на договора съгласно Раздел 10 от ОУ. Съгласно чл. 15 от договора към него се прилагат Общите условия към договора за финансов лизинг, приложени по делото, заедно с договора.
Разпечатката съдържа 34 от 70 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c7dc0ed3-d89b-4848-b405-61914438d62a