Решение № 1236 от 10.11.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1236 гр. Пловдив, 10.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно гражданско дело № 20255300501286 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 258 от ГПК във вр. с чл.240 от ЗЗД.

Образувано е по подадени въззивна и частна жалби.

Постъпила е въззивна жалба от З. М. В., ЕГН - **********, чрез адв.

С. П., против Решение № 4814/04.12.2024г., постановено по гр.д.№ 13620/2023г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVI гр.с., с което е отхвърлен предявения против „Фреоз“ ЕООД, ЕИК: 205759601, със седалище и адрес на управление- гр. София, бул. „Витоша” № 128, ет. 2, ап. 2, представлявано от управителя Г.Л.К., иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 2000 лв., като частична от 40000 лв., представляваща дадена в заем и невърната до момента сума, преведена по банков път на ответника от ищцата на 06.12.2021 г. и на 21.12.2021 г., със суми от по 20 000 лв. за всеки от преводите, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба- 20.09.2023 г., до окончателното изплащане, както и е осъдена да заплати на дружеството направените по делото разноски, както следва: сумата от 5 лв.- такса за издаване на съдебно удостоверение, сумата от 30 лв.1 такса по сметка на „Банка ДСК“ АД във връзка с издаденото съдебно удостоверение, сумата от общо 500 лв.- внесени депозити за вещо лице по приетата съдебно- счетоводна експертиза и сумата от общо 1000 лв.адвокатско възнаграждение, определено от съда и намалено поради прекомерност. Моли да бъде отменено изцяло и вместо това да се постанови друго, с което да се уважи предявения иск, ведно със законните последици за присъждане на разноски.

Въззиваемата страна „Фреоз“ ЕООД, ЕИК: 205759601, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Витоша” № 128, ет. 2, ап. 2, чрез адв.Т.

И., е депозирала писмен отговор, че жалбата е неоснователна. Претендира разноски.

Постъпила е и частна жалба от „Фреоз“ ЕООД, ЕИК: 205759601, чрез адв.Т. И., против Определение № 2414/19.02.2025г., постановено по гр.д.№ 13620/2023г., с което е оставена без уважение подадената Молба с вх.№ 3115/2025г., за изменение на постановеното Решение № 4814/ 04.12.2024 г. по гр. дело № 13620/2023 г. на ПРС, XVI гр. с., в частта за разноските, чрез присъждане на страната на пълния размер на платения адвокатски хонорар по делото от 3 850 лева.

От насрещната страна З. М. В., чрез адв.С. П., е депозиран писмен отговор, за това, че частната жалба е неоснователна.

Пловдивският окръжен съд – V възз. гр. с., след преценка на процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и събраните доказателства по делото във връзка с доводите на страните, прие за установено следното:

Пред Районен съд – Пловдив от З. М. В. против „Фреоз“ ЕООД е заведена искова молба, ведно с уточнение /на л.18/ към нея като неразделна част, с която е посочила, че ищцата и законният представител на ответника Г.Л.К. са бивши съпрузи, чийто брак бил прекратен през 2022 г. За нуждите на дружеството бабата на ищцата- З. М. В. сключила с ответника устен договор за заем за сумата от 40000 лв., като по този начин тя искала да подпомогне дружеството. Уговорката била връщането на сумата да става на части или наведнъж, както е по-удобно на ответника. Заемът бил даден заради родствените отношения на ищцата с баба . Последната превела на внучката си сумата от 40000 лв. на няколко вноски, а от своя страна ищцата на два пъти 2 съответно на 06.12.2021 г. и на 21.12.2021 г., превела по сметка на ответника сумите от по 20000 лв., или общо 40000 лв. След влошаване на отношенията между съпрузите, законният представител на дружеството отказал да обсъжда въпроса за връщане на заема, който ищцата започнала да връща на баба си.

Ответникът бил уведомен и с писмена покана чрез ЧСИ, но в дадения му срок не изпълнил, нито проявил активност за уреждане на въпроса. В тази връзка е направено искане за осъждането му да върне част от получената сума- само 2 000 лв. Претендирани са и разноските по делото.

Към исковата молба са приложени заверени копия от разпечатки от банковата сметка на ищцата, писмена покана до „Фреоз“ЕООД за връщане на сумата 40000 лв., доказателства за връчване на писмена покана чрез ЧСИ Зорница Добринова, рег.№ 829.

Ответникът „Фреоз“ ЕООД, чрез пълномощника, в срока по чл. 131 от ГПК е подал писмен отговор. Излага доводи за нередовност на исковата молба, предвид противоречия между обстоятелствена част и петитум.

Отделно от това, искът бил недопустим, защото ищцата защитавала от свое име чужди права. На следващо място, по същество е оспорила обстоятелството, че в случая съществувало заемно правоотношение, във връзка с направени парични преводи на суми по сметката на дружеството. От писмените доказателства не се установявало, че банковите преводи касаят заем, а по сметката на ищцата от баба имало и много други предходни нареждания, като ищцата извършвала различни трансакции и операции със сумите по сметката си. Освен това, тя била едноличен собственик на капитала на ответното дружество до 09.12.2019 г., когато била и в брак с управителя на дружеството. Ищцата нямала заемни правоотношения нито с баба си, нито с ответника, като приложените от самата нея писмени доказателства установявали това- липсвали писмени договори за заем, а банковите преводи били с основание „захранване“ на сметка. Ищцата към момента на извършените преводи работела като отчетник в дружеството и съпругът й, който имал голямо доверие в нея, й бил дал сумата от 40000 лв. в брой, за да я внесе тя по банкова сметка на дружеството като вноска по чл. 134 от ТЗ.

Договорът за заем включвал реалния елемент- получаване на средствата, което се удостоверявало с поемане на задължението да се върне съответната сума, но в случая такова нещо нямало, поради което и договор не бил сключван.

3

Направено е искане за отхвърляне на иска. Претендирани са и разноски.

Към писмения отговор са приложени Трудов договор №2/24.02.2021г., сключен между „Фреоз“ЕООД, в качеството на работодател, и З. К., в качеството на служител на длъжността „отчетник планиране на материали“, Протокол № 10/01.12.2021г. по чл.134, ал.1 от ТЗ, извлечение от протоколна книга.

С Определение № 3253/14.03.2024г. на Районния съд са допуснати поисканите от всяка страна по един свидетел за разпит.

В хода на производството е допусната и приета ССЕ, изготвена от в.л.Т.Р.. Приет е и нотариален акт за доброволна дела от 26.08.2022 г., според който Г.Л.К., е получил в свой дял като изключителна собственост недвижим имот, находящ се в с. ***, а З. М. В.- сумата от 20000 лв., като уравнение на дела си.

В съдебно заседание на 11.06.2024г. адв.С. П., пълномощник на ищцата, е заявила, че се отказва от допуснатия до разпит един свидетел и че не възразява да се разпита свидетелят на другата страна. В същото съдебно заседание е разпитан св.В.П. /без родство с ищцата и управителя на ответното дружество/ допуснат за ответника.

Районният съд, за да отхвърли изцяло иска, е изложил основни съображения, че по смисъла на чл. 240, ал.1 от ЗЗД с договора за паричен заем заемодателят предава в собственост на заемателя определена сума пари, срещу насрещното задължение на заемателя да ги върне. Договорът се счита за сключен от момента на предаване на съответната сума, а не от постигане на съгласието на страните за това, поради което, независимо дали е налице писмен акт между тях или устна уговорка, само с предаването на съответната сума е завършен фактическият състав на съглашението. Предвид реалния характер на договора, за да се приеме, че такъв е съществувал, е необходимо безспорно да се установи, че търсената сума действително е получена от задълженото в заем лице.

На следващо място, Районният съд е аргументирал, че по делото няма писмен договор между страните, нито пък друг писмен документ, съдържащ признание на ответника, че е получил от ищцата някакви пари в заем. Нямало е спор, че по банков път, на два пъти- съответно на 06.12.2021г. и на 4

21.12.2021 г. ищцата е превела по сметка на ответника суми от по 20000 лв., или общо 40000 лв., но основанието за извършването и на двата превода не е „заем“, а е записано „захранване“ в извлечението от банковата сметка. При това положение, Районният съд е наложил правен извод, че не е доказано, че точно тези два превода инкорпорират описания в исковата молба устен договор за заем между страните, тъй като самата ищца, извършвала лично тези банкови операции, не е посочила, че те са с основание - заем.

Районният съд е мотивирал също, че във връзка с ищцовите твърдения, затова че бабата е решила да помогне финансово на ответника, като правела парични преводи на свои средства по сметки на ищцата, която пък вече ги внасяла по сметката на дружеството, като отново отношенията били заемни, не са ангажирани гласни доказателства. Ищцовата страна, чрез пълномощника, се е отказала от разпита на един допуснат свидетел.

Районният съд е кредитирал приетата ССЕ, според която са направени констатации по банковите извлечения от сметките на ищцата, че бабата е правела преводи на внучката си, но последната е извършвала и разходи, които са надвишавали преводите. В сметката на ищцата не е имало в конкретния момент 40000 лв., дадени от бабата, които да бъдат преведени по сметката на дружеството. За пълнота на изложението, Районният съд е аргументирал също, че въведените с Писмения отговор по чл.131 от ГПК твърдения, са били подкрепени с писмени доказателства, които като документи не са били оспорени от ищцата /за това, че едноличният собственик на капитала на ответното дружество е взел решение, което е оформил писмено по надлежния ред, за извършване на вноска по чл. 134 от ТЗ, за да вложи лични средства, с които да подпомогне дейността на ЕООД/ и които да му бъдат възстановени във времето. Пояснено е, че датата на решението е от 01.12.2021 г., а двата процесни банкови превода са непосредствено след това - на 06.12. и на 21.12.2021 г. Предвидената за влагане като вноска сума е една и съща с тази на преводите, а именно в размер на 40000 лв. В тази насока са били и гласните доказателства на св.В.П., за това, че още докато са били съпруги Г. и З., тя като негово доверено лице и служител в дружеството е отговаряла за внасянето на суми по банкови сметки на фирмата, като са били предоставяни от съпруга лични негови средства както за семейни нужди и за служебни цели.

5

След разглеждането на иска, Районният съд е пристъпил и към присъждане на разноски, включително претендираните от ответната страна 3800 лв. за адвокатско възнаграждение, с приложени ДПЗС и фактура за заплащане на същата сума. В тази връзка е разгледал своевременно въведеното от ищцата възражение за прекомерност. Мотивирал е, че по смисъла на чл. 78 ал. 5 от ГПК, при прекомерност на адвокатското възнаграждение спрямо действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът може и да го намали, но в случая делото не се отличава с особена фактическа или правна сложност, а и цената на иска не е във висок размер, като е без значение обстоятелството, че общата цена на иска принципно обуславя по-висок размер на възнаграждението, защото искът е предявен като частичен, а не за цялата сума. Конкретизирано е, че минималният размер на адвокатското възнаграждение по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. възлиза на сумата в размер на 500 лв., колкото следва и да се присъдят в полза на ответника, а по отношение на допълнителния хонорар намаление не следва да се допуска, защото по смисъла на чл.7, ал.9 от Наредбата - при защита по дело с повече от две с.з. за всяко следващо заседание се заплащат допълнително по 250 лв., като по делото са проведени общо четири с.з., или две след второто, поради което е основателен размерът на хонорара за сумата от още 500 лв., предвиден за явяване на адвоката на ответника.

От З. М. В. е подадена въззивна жалба срещу решението, с което се отхвърля изцяло иска като неоснователен. Направени са възражения, че изводите на съда не отговарят на доказателствата по делото. Съгласно направената експертиза ищцата е превела по банков път на „Фреоз“ ЕООД от личната си сметка на дати - 06.12.2021г. и на 21.12.2021г. сумата от общо 40000 лв. Преведената сума ищцата е получила от своята баба, която е превела същата по нейна банкова сметка. Към датата на направените преводи съпругът на ищцата, който е и управител на дружеството ответник е имал нужда от посочената сума, но съшия е нямал тази сума в наличност. По делото е представен Протокол №10/01.12.2021г., според който едноличният собственик на капитала на „Фреоз“ ЕООД е взел решение да внесе сумата от 40000 лв. като вноска по чл.134 от ТЗ поради възникнала нужда от парични средства за дейността па дружеството. Жалбоподателката възразява, че по делото няма доказателства тази сума да е внесена по сметка на дружеството от управителя 6 на дружеството Г. К.. Поради семейните отношения към онзи момент с ищцата, той е поискал заем от нея за нуждите на дружеството, като е обещал да върне сумата. Поради липса на тези средства ищцата е използвала за заплащането суми, които са и преведени от нейната баба по личната и сметка и е превела 2 пъти по 20 000 лв. по сметка на „Фреоз“ ЕООД. Тези суми постъпили по сметка на ищцата от баба и са суми подлежащи на връщане и дадени назаем.