Решение № 264 от 15.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 264 гр. Пловдив, 15.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка З. Запрянова при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Гражданско дело № 20235330110426 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. В. В. против „Мъни Плюс Мениджмънт” ЕАД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове по чл. 55, ал.1 предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата в размер на 30 лева, представляваща недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва по недействителен договор за паричен заем № **** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – **** г., до окончателното изплащане на сумата, и сумата в размер на 50 лева, представляваща недължимо платена сума по клауза за неустойка по недействителен договор за паричен заем № ***** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – *** г. до окончателното изплащане. Претендират се разноски.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните бил сключен договор за паричен заем № **** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 887,90 лева при лихвен процент в размер на 39,61 %. Твърди се, че договорът за кредит е недействителен, доколкото е сключен в противоречие с разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, 1 ал. 1, т. 10 от ЗПК. Основанието за недействителност на договора по чл. 10, ал. 1 от ЗПК се обосновава с обстоятелството, че размерът на шрифта, на който е бил изготвен е по – малък от 12. Според ищеца била нарушена и нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК досежно изчисляването на ГПР, доколкото в същия не била включена сумата за неустойка. По този начин се нарушавала и нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Уговорената клауза за неустойка противоречала на добрите нрави и на материалния закон, а именно: нормите на чл. 71 ЗЗД и чл. 33 ЗПК. Поради изложеното, според ищеца договорът за паричен заем се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, и платените суми за възнаградителна лихва и неустойка се явяват недължимо платени.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Мъни Плюс Мениджмънт” ЕАД, с който се взима становище за неоснователност на исковата молба. Не се оспорва сключването на посочения в исковата молба договор за заем с ищеца. По отношение на оспорването, като недействителен на процесния договор за заем се посочва, че същият е сключен при индивидуални условия за потребителя, а не поради общи и съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, твърденията за нищожност на отделни клаузи от договора са неоснователни, доколкото тези клаузи са индивидуално договорени. Излагат се и доводи за неоснователност на предявените искове по съображение, че основанието по чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК се явява неприложимо, доколкото уговорената между страните неустойка е разход, който не следва да бъде включен в ГПР, тъй като е разход, който потребителят заплаща само при неизпълнение на свое задължение. Възразява се също, че условието по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК е приложимо при променливи лихвени проценти, а в случая се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Във връзка с оспорването на договора като противоречащ на нормата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, се изразява становище, че ГПР е фиксиран и е посочен в договора. Механизмът за пресмятане на ГПР бил посочен в Приложение № 1 към ЗПК. В условията на евентуалност се поддържа, че недействителността на отделна клауза от договора, не влече недействителност на целия договор. Оспорва се процесният договор за заем да е с размер на шрифта по – малък от 12. Поради изложеното моли предявените искови претенции да бъдат отхвърлени.

Претендира разноски.

С протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на ****г., на основание чл. 232 ГПК, е прекратено производството по 2 предявения иск за плащане на недължимо платената сума по клауза за неустойка в размер на 50 лева по договор за паричен заем №**** г.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

За основателността на предявения осъдителен иск с правна квалификация чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е сключен договор за паричен заем № ***** г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 887,90 лева при лихвен процент в размер на 39,61 % и ГПР 41,14%, както и че между страните е постигната договореност съобразно чл.12 от договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с осигуряване поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на задълженията по договора за заем, от трето лице /поръчител/, осигурено от заемополучателя, при неизпълнението на което от ищеца се дължала сумата в размер на 549,25 лева, като неустойка.

Няма спор, а и от приложената по делото справка за извършени плащания по договора се кредит и разписка на л. 28 се установява, че усвоената от ищцата по договора сума е в размер на 800 лева, като ищцата е заплатила на ответното дружество по договор за паричен заем №*** г. сумата в размер на 825,01 лева, от които 800 лева – главница, и 25,01 лева – възнаградителна лихва.

Следователно установено е, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 409,03 евро или тяхната левова равностойност, съгласно официалния курс на БНБ за еврото спрямо лева, по което усвоената сума е в размер на 800 лева.

3

Доколкото страните по договора за кредит имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, последният по своята правна характеристика действително представлява такъв за потребителски кредит и за неговата валидност и последици важат правилата на Закон за потребителския кредит, както и на Закон за защита на потребителите.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В този смисъл процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя.

Така посоченият размер на ГПР обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от потребителя задължения, включително и спрямо посочената в самия договор обща сума, дължима от потребителя. Това е така, доколкото уговорената в чл. 12,ал. 4 от договора неустойка (обезщетяваща вреди на кредитора, за извършване на допълнителни разходи, свързани с обезпечаване на риска от просрочие по погасителните вноски), реално представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит и следва, но не е включен в ГПР. Съдържанието на клаузата за 4 неустойка по чл. 12, ал. 4 и на клаузата по чл. 12, ал. 1, във вр. с ал. 3 от договора за чието неизпълнение същата се дължи – при неосигуряване от потребителя в срок 3 работни дни от сключване на договора на действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага извод, че в действителност неустойката по чл. 12, ал. 4 от договора представлява цената за предоставяне на необезпечен кредит, допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т.нар. скрита възнаградителна лихва). В този смисъл неизпълнението на задължението по чл. 12, ал. 1, във вр. с ал. 3 не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на кредит към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита, а не да представя като неустойка действителната цена при предоставяне на необезпечен кредит. Поради това, доколкото разходите за същата са пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР. Именно с оглед приетия характер на договорената неустойка, като допълнително възнаграждение за предоставяне на необезпечен кредит, неоснователни се явяват доводите в жалбата, че размерът на неустойката не следва да бъде включен в ГПР. Соченият порок е налице независимо дали процесният договор за кредит е сключен при индивидуално договорени условия и дали ищецът е съзнавал коментираните тук пороци, поради което неоснователни се приемат доводите на ответника, че ищецът е имал възможност да прецени дали да сключи договора при посочените условия и изисквания и е уговорил индивидуално условията по същия.

В случая не се спори относно обстоятелството, че в уговорения с процесния договор ГПР (възлизащ на 41.14%) не е включена неустойката по чл. 12, ал. 4 от договора. В резултат ГПР не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, като се прави опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. С това потребителят е поставен в 5 подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което е пречка да прецени реалните икономически последици от сключване на договора. Последното се явява и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл.

4 от Директива 93/13 ЕИО/05.04.1993 г. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Нарушено е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Следователно процесният договор за заем се явява недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая чистата стойност по кредита е 800,00 лева. Липсва основание за дължимост на сумата в размер 87,90 лева, представляваща уговорена възнаградителна лихва по процесния договор, приет за недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК.