Решение № 93 от 29.12.2025, Районен съд - Котел

РЕШЕНИЕ

№ 93 гр. К., 29.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К. в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катерина Г. Дедова при участието на секретаря Христина Д. Джондрова като разгледа докладваното от Катерина Г. Дедова Гражданско дело № 20252210100011 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.

Образувано е по искова молба подадена от „АПС Бета България” ЕООД, със седалище и адрес на управление: град София, район „Триадица”, бул. „България“ № 81 В, ЕИК 203374133, срещу Р. П. К., ЕГН **********, с адрес по искова молба: гр. К., ул. „Е.К.“ № 39, с настоящ адрес с. Г., кв. „З.“ № 297, общ. К., обл. С., с която се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми – предмет на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 843/2023г.:

- 222,67 лв. – главница по Договор за потребителски кредит № 4053773282 от 25.01.2023г.;

- 17,81 лв. – договорна (възнаградителна) лихва за периода от 25.02.2023г. до 25.09.2023г.;

- 24,47 лв. – законна лихва за забава върху главницата за периода от 25.02.2023г. до 10.10.2023г.;

- Законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист до окончателното погасяване на дълга.

В исковата молба се твърди, че „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е подало заявление по реда на чл. 417 от ГПК срещу ответницата и е образувано ч.гр.д.

№ 843/2023г. по описа на РС К.. По делото са били издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист, като заповедта за изпълнение била връчена при условията на чл. 47 от ГПК на ответничката. Посочва се, че настоящото производство е образувано в изпълнение на указанията на заповедния съд.

В исковата молба се посочва, че на 25.01.2023г. длъжникът Р. П. К. е 1 сключила Договор за потребителски кредит № 4053773282 с „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, по силата на който е получила сумата от 222,67 лева. Същата се е съгласила да я върне на 3 вноски по 30.6 лв. в срок до 20.09.2023г., когато падежирала последната вноска, съгласно Погасителен план, инкорпориран в Договора за потребителски кредит. Твърди се, че е уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 20,91%, както и годишен процент на разходите в размер на 23,22%. Посочва се, че сключеният договор е сключен в съответствие със ЗПК. Същият бил сключен по електронен път по силата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Твърди се, че при сключването му на ответника е предоставена цялата информация, изискуема по закон. Навеждат се твърдения, че ако съдът не приеме, че договорът е сключен от разстояние, то следва да се вземе предвид, че договорът за потребителски кредит по своето естество е реален договор и същият се счита сключен, считано от датата на получаване на паричната сума.

В исковата молба са наведени твърдения, че ответникът Р. К. не е изпълнила в срок задълженията си по договора. Посочва се още, че с Договор за продажба на вземания (цесия) от 31.10.2024г. „Ти Би Ай Банк“ ЕАД като цедент е прехвърлило своите вземания към Длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС Бета България“ ЕООД. Твърди се, че длъжникът е осведомен за цесията на посочения от него настоящ адрес, като ако съдът приеме, че такова не е извършено се прави искане да се приеме надлежно връчването на уведомлението, извършено с исковата молба.

Посочва се, че ответничката не е изпълнила в срок задълженията си по договора за кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита, а също така и към момента на подаване на исковата молба.

На тази основа се прави искане да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми, следните суми – предмет на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 843/2023г.:

222,67 лв. – главница по Договор за потребителски кредит № 4053773282 от 25.01.2023г.;

17,81 лв. – договорна (възнаградителна) лихва за периода от 25.02.2023г. до 25.09.2023г.;

24,47 лв. – законна лихва за забава върху главницата за периода от 25.02.2023г. до 10.10.2023г.;

Законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист до окончателното погасяване на дълга.

Претендират се направените в хода на заповедното и на исковото производство разноски.

В съдебно заседание ищцовото дружество не се представлява.

Изпраща становище, в което посочва, че поддържа исковата претенция в цялост. Претендират разноски.

В законоустановения срок ответната страна не е депозирала отговор 2 на исковата молба.

В съдебното заседание ответникът се явява лично. Заявява, че признава изцяло исковата претенция.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съдът намира, че е сезиран с обективно съединени искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 79, ал.

1 във вр. с чл. 99 от ЗЗД, по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 99 от ЗЗД и по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Предявеният установителен иск е процесуално допустим и разгледан по същество се явява основателен.

Съдът е указал, че по иска за главницата е в тежестта на ищеца да докаже наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по договор за паричен заем, съдържанието му, така, както е посочено в исковата молба; изпълнение на задължението за предоставяне на главницата на ответника, както и изискуемостта на задължението за връщане на сумата; наличие на валидно сключена цесия за прехвърляне на процесното вземане, за която да е бил надлежно уведомен длъжника.

Съдът е указал на ищеца, че по иска за възнаградителна лихва е негова тежестта да докаже наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по договор за паричен заем; изпълнение на задължението за предоставяне на главницата на ответника, уговорка за плащане на възнаградителна лихва, размер на лихвата, както и изискуемостта на претендираната лихва; наличие на валидно сключена цесия за прехвърляне на процесното вземане, за която да е бил надлежно уведомен длъжника.

Съдът е указал на ищеца, че по иска за обезщетение за забава е негова тежестта да установи съществуването на главен паричен дълг, падеж на главното задължение и размер на вземането за мораторна лихва.

Съдът е указал на ответника, че е негова тежестта да докаже, че е изпълнявал задълженията си по договора за потребителски кредит.

В първото по делото съдебно заседание ответницата призна, че за нея е възникнало задължение за плащане по процесния договор за кредит, че е сключила същия в гр. К., че не се е издължила по него, тъй като е изтеглила парите заради своя брат, който не бил извършвал плащания, а тя не е знаела.

Това изявление има характер на съдебно признание, тъй като се отнася за неизгодни за ответницата факти. Според гражданскопроцесуалната теория признанието е изявление на страната или неин процесуален представител за това, че са се осъществили неизгодни за нея факти и именно върху неизгодността се крепи неговата доказателствена стойност /Сталев, Ж.

3

Българско гражданско процесуално право, девето преработено и допълнено издание, първо по действащия ГПК, София, Сиела, 2012, стр. 270, 271 /.

Съгласно чл. 175 ГПК направеното от страна признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото.

Съдът намира, че така направеното от ответницата признание се подкрепя от събраните по делото доказателства.

По делото не е спорно, а и от представения на л. 5-9 Договор за потребителски кредит № 4053773282 се потвърждава, че на 25.01.2023 г. между Ти Би Ай Банк ЕАД, в качеството на кредитор и Р. П. К., в качеството на кредитополучател е сключен договор по силата, на който Ти Би Ай Банк ЕАД е предоставил на Р. П. К.. кредит за сумата от 222,67 лева. за закупуване на техника. Срокът на договора е бил до 25.09.2023г. Лихвеният процент, с който се е олихвявал предоставения кредит, изразен като годишен лихвен процент е 20,91%. От приложения в договора погасител план е видно, че ответницата се е задължила да го върне на 8 равни месечни вноски в размер на по 30,06 лева, в която вноска е включена главница и лихва.

Видно от приложения по делото доказателствен материал е, че на 24.10.2023г. е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.

417 от ГПК от кредитора Ти Би Ай Банк ЕАД срещу кредитополучателя Р. П.

К.. Подаденото заявление е било входирано в РС К., но поради качеството на потребител на К. и наличието на неин настоящ адрес в общ. К. делото е било прекратено и изпратено на РС К. по подсъдност. На 13.12.2023г. РС К. е издал разпореждане за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и на същата дата по ч.гр.д. № 843 от 2023г. е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 608 и изпълнителен лист в полза на кредитора Ти Би Ай Банк ЕАД.

Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК и на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК е указано на заявителя да предяви положителни установителни искове за вземанията си.

В дадения едномесечен преклузивен срок за предявяване на положителните установителни искове, ищецът е предявил исковете, предмет на разглеждане на настоящото производство.

Видно от приетите по делото доказателства е, че на 31.10.2024г. между 4

„Ти Би Ай Банк“ ЕАД и „АПС Бета България“ ЕООД е сключен договор за продажба на вземания (цесия), по силата на който цедентът е прехвърлил своите вземания към длъжника (ответничката) по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС Бета България“ ЕООД.

На л. 36 е приложено извлечение от подписаното Приложение № 1 към Договора за цесия от 31.10.2024г., от което е видно, че вземането по процесния договор за потребителски кредит е включен в списъка на прехвърлените вземания, като същото е индивидуализирано в достатъчна степен, така че не остава съмнение относно конкретното вземане – чрез посочване на номера на договора, имената и ЕГН на длъжника, датата на сключване на договора, размер на отпусната главница и остатъкът на дължимите суми, които са прехвърлени на цесионера. Предвид което, съдът намира за доказано, че процесното вземане е прехвърлено от кредитора на ищеца.

По правната си същност договорът за цесия /прехвърляне на вземане/ представлява съглашение, при което носителят на едно вземане го отстъпва на едно трето лице. В този договор не участва само длъжникът, спрямо когото се прехвърля вземането, необходимо за валидността му обаче е съгласието на първоначалния и новия кредитор. От своя страна длъжникът следва да е уведомен за прехвърлянето от предишния кредитор, за да има то действие за него / чл. 99, ал. 4 от ЗЗД/.

С исковата молба ищецът е представил за връчване и уведомлението за цесията на длъжника, което съгласно препотвърдената съдебна практика, следва да се зачете съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК като нов факт настъпил в хода на делото. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Това, според настоящия състав, се отнася и до уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането и то поражда последиците по чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В тази връзка е налице практика на ВКС.

По делото е несъмнено установено, че между страните е сключен валиден договор и първоначалния кредитор е изпълнил своите задължения.

Ответникът не е погасил чрез плащане в пълен размер и в срок своите задължения. Изискуемостта на дължимите и неплатените суми по договора за потребителски кредит е настъпила, тъй като е настъпил крайния падеж. В случая размерът на дължимите от ответника суми е безспорно установен и същите съответстват на задълженията, за които е издадена заповедта за незабавно изпълнение по ч.гр.д. №843/2023г. на РС К.. Ответницата не твърди 5

(дори напротив – изрично заявява, че е разбрала от брат си, че не е плащал), а и по делото липсват доказателства да е върнала получената от нея в заем сума, ведно с дължимите лихви, т.е. не е установено погасяване на вземанията чрез плащане.