Определение № 2501 от 30.09.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2501 гр. София, 30.09.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Частно касационно търговско дело № 20248003901767 по описа за 2024 година Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД - чрез адв. Н. Ш. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 223/17.06.2024 г. по в. ч. т. д. № 276/2024 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, 3 гр. с-в, с което е потвърдено определение № 126/10.04.2024 г., постановено по т. д. № 58/2023 г. по описа на Окръжен съд-Пазарджик, с което е оставена без уважение молбата на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД за изменение на първоинстанционното решение в частта му на разноските.

Частният касатор поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради неговата необоснованост и нарушение на материалния закон – апелативният съд незаконосъобразно е приложил правната норма, уредена в чл. 38, ал. 2 ЗАдв, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, тъй като, макар и по делото да било установено обстоятелството, че ищцата не е в затруднено материално положение (при оставянето на искането за освобождаване от процесуалното задължение за заплащане на съдебни разноски било установено, че тя е разполагала с достатъчно средства за заплащане на тези разноски), неправилно е обосновал правното съждение, че на адвоката, който е осъществил безплатно процесуално представителство на ищцата, се дължи адвокатско възнаграждение. Счита, че при разпределение на отговорността за 1 сторените по делото съдебни разноски – съобразно уважената и отхвърлената част на предявените кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд не е приложил законосъобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като е приел, че при частично предявения иск, какъвто е този за заплащане на заместващо обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди в размер на 30000 лв. (от общо претендираната сума в размер на 40000 лв.), сторените от страните съдебни разноски трябва да бъдат определени не от предявената част на паричната претенция, по отношение на която ще се формира сила на пресъдено нещо, а от нейния общ заявен размер.

Частният касаторът обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, така и със самостоятелния селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – определението е очевидно неправилно, като поставя следния материалноправен въпрос: „Налице ли са предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв при положение, че в производството по делото е оставено без уважение искането на ищцата да бъде освободена от внасяне на разноски по делото, респ. от решаващия съд е прието, че същата разполага е достатъчно имущество (не е материално затруднено лице)? (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие с определение № 369/29.01.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 184/2024 г., IV г. о., ГК).

Ответниците в настоящото частно касационно производство – ищцата и нейният процесуален представител (той защитава собствени права по отношение на присъденото адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на ищцата), са подали в законоустановения срок писмен отговор, в който развиват правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

2

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение, с което е оставена без уважение подадената на основание чл.

248, ал. 1 ГПК молба за изменение на решението в частта му за разноските.

Счел е, че представителството по чл. 38,ал. 1, т. 2 ЗАдв се осъществява само по силата на изявление, че лицето е материално затруднено, като постигнатата договореност между адвоката и страната за предоставяне на безплатна правна помощ не подлежи на проверка и преценка от съда. Препращайки към правните съображения в определение № 643/07.12.2022 г. на ВКС по к. ч. т. д.

№ 2370/2022 г., апелативният съд е изяснил, че наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски, като в определение № 480/12.11.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 122/2019 г., ІV ГО, ГК е прието, че съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите на предоставена безплатна адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв адвокатът има право на адвокатско възнаграждение в размер, определен от съда, като получилата безплатна адвокатска помощ страна не е длъжна да доказва пред съда наличието на обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв, а преценката дали са налице изискванията за пораждане на мандатното правоотношение е изцяло на страните по него и за уважаване на претенцията за присъждането на адвокатското възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв е достатъчно в договора за правна защита и съдействие да е ясно изразена волята на страните по него, че адвокатската помощ е оказана безплатно, а другата страна по делото винаги дължи съдебните разноски съобразно изхода на делото по правилата на чл. 78 ГПК, като няма интерес да възразява дали следва да заплати разноските на насрещната страна или на процесуалния представител. С определение № 2277/13.05.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 4150/2023 г., ІV ГО, ГК и с определение № 1182/10.05.2024 г. на ВКС по к. т. д. № 654/2023 г., І ТО, ТК отново било изяснено, че след като договор за правна помощ и защита е сключен при предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв за осъществяване без заплащане от страната на адвокатско възнаграждение, то това договаряне не подлежи на контрол от страна на съда, който присъжда разноски, респ. адвокатско възнаграждение, като, за да се приложи разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАадв, е достатъчно да е договорена 3 безплатна правна помощ при изискванията на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. Апелативният съд е приел, че меродавна е взаимно формираната между доверителя и довереника воля за процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, която е достатъчна за доказване на материалната затрудненост, като решението дали да окаже безплатна правна помощ е въпрос единствено на преценката на самия адвокат, а обстоятелството дали страната е била в материално затруднено положение, е ирелевантно, тъй като се касае за вътрешни отношения между адвокат и клиент. Въз основа на така изяснените правни доводи съдът е достигнал до извода, че извършената по-рано - в производството по чл. 83 ГПК, преценка, че ищцата може да заплати разноските по делото, не е аргумент за отказ за присъждане на адвокатското възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство.

Съобразно тези аргументи е счел за неприложим за настоящия казус отговора на правния въпрос, даден в определение № 369/29.01.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 184/2024 г., ІV ГО, ГК - то е обосновано с обстоятелството, че се касае за спор за отнемане на незаконно придобито имущество съгласно разпоредбите на специален закон и в приложимото само за този спор законодателство (чл.

119 ЗКОНПИ).

И в останалата част – по отношение на разноските, които следва да бъдат присъдени на ответника съобразно отхвърлената част от предявените кумулативно обективно съединени осъдителни искове, въззивната частна жалба е счетена за неоснователна. Въззивният съд е счел за неприложима разпоредбата на чл. 2, ал. 7 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която при частични искове възнаграждението за първия предявен частичен иск се определя върху пълния размер на вземането независимо за каква част от него е предявен искът.

Изяснил е, че трябва да се съобрази със задължителните за националните юрисдикции указания по точното тълкуване и приложение на правото на ЕС, дадено с решението по дело С-438/22 на СЕС - при определянето и присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в наредбата, тъй като такава обвързаност нарушава забраната по чл.

101, §1 ДФЕС. Въззивният съд се е позовал на формирана в този смисъл практика на ВКС - определение № 350/15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 75/2024 г., 2 ТО, ТК.

4

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.

Поставеният материалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е от значение за изхода на делото (не включен е в предмета на спора и не е обусловил волята на съда). Съдът, обосновавайки своето правно съждение за основателност на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, във вр. с чл. 38, ал.

1, т. 2 ЗАдв, не е счел, че основателността на това искане се обуславя от обстоятелството дали е било оставено без уважение искането на ищцата да бъде освободена от внасяне на разноски, респ. че тя разполага с достатъчно имущество (не е материално затруднено лице), а е изяснил, че това адвокатско възнаграждение се присъжда, в случай че договорът за правна помощ и защита е сключен при предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв за осъществяване на процесуално представителство без заплащане от страната на адвокатско възнаграждение, като това договаряне не подлежи на контрол от страна на съда. В този смисъл е и посочената във въззивното определение многобройна практика на ВКС.

Относно правилното приложение на правната норма, уредена в чл. 2, ал.

7 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, частният касатор не е поставен конкретен материалноправен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Съгласно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а само може да го уточни и конкретизира.

Обжалваното определение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния 5 и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия.

Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд е съобразил както формираната константна практика на ВКС по приложението на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, така и задължителните за националните юрисдикции тълкувателни разяснения по правилното приложение на правото на ЕС, дадени с решението по дело С-438/22 на СЕС.