Решение № 2398 от 21.04.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София, 21.04.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на шести март две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА при секретаря Елеонора Г., разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 5919 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 56481 от 05.03.2019 г., постановено по гр. дело № 69546/2018 г. по описа на СРС, ІI ГО, 78 състав, частично са уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу В.Д.Г., кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: за сумата от 857,09 лв. - стойността на потребена от ответника топлинна енергия за периода 29.03.2015 г.

- април 2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение, до окончателното изплащане на сумата, като този иск е отхвърлен като погасен по давност за разликата над уважения размер от 857,09 лв. до пълния предявен размер от 1 559,57 лв.; за сумата от 136,35 лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата от 857,09 лв., за периода 16.09.2015 г. - 09.03.2018 г., като този иск е отхвърлен като погасен по давност за разликата над 136,35 лв. до пълния предявен размер от 321,70 лв. - лихва за забава върху главницата; за сумата от 40,00 лв. - стойността на доставена услуга „дялово разпределение“ за периода 29.03.2015 г. - април 2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение, до окончателното изплащане на сумата, като този иск е отхвърлен като погасен по давност за разликата над уважения размер от 40 лв. до пълния предявен размер от 62,58 лв., както и сумата от 5,00 лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата от 40,00 лв., за периода 16.09.2015 г. - 09.03.2018 г., като този иск е отхвърлен като погасен по давност за разликата над уважения размер от 5,00 лв. до пълния предявен размер от 12,89 лв. - лихва за забава върху главницата.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ответното дружество съразмерно на уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК сумата от 330,75 лева - разноски в исковото производство, както и сумата 47,30 лева - съдебни разноски по заповедното производдство, а ищцовото дружество е осъдено да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 178,33 лв., представляваща разноски в производството пред СРС.

Решението в частта, с която предявените кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл.

79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са били частично уважени срещу ответникът В.Д.Г. не е обжалвано от него и е влязло в законна сила.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която предявените кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са били отхвърлени като погасени по давност за периода от м.05.2014 г. – 29.03.2015 г., е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, чрез пълномощника си – юриск. Д.Д., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.

Изтъква, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че част от дължими суми са погасени по давност, сочейки че съобразно разпоредбата на чл. 33, ал. 1, от ОУ, дължимите суми следва да се заплащат в 45 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Ето защо и вземанията по процесната фактура **********/31.07.2015 г. ставали изискуеми едва на 15.09.2015 г., поради което и никое от претендираните вземания по процесната фактура не било погасено по давност, тъй като заявлението било подадено на 29.03.2018 г. По изложените съображения моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове като присъди и направените по делото разноски.

Въззиваемият - В.Д.Г., чрез пълномощника си – адв. И.Д., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения.

Въззиваемият - „Т.” ООД - третото лице помагач на ищеца – не е подал отговор на въззивната жалба, и не изразява становище по релевираните доводи във въззивната жалба.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното:

По отношение на единственото оплакване във въззивната жалба, която очертава и предметния обхват на въззивната проверка, че за процесните вземания през за периода м. май 2014 г. - 29.03.2015 г. е издадена фактура №**********/31.07.2015 г., която съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия на дружеството е станала изискуема през 15.09.2015 г. и следователно сумата по тази фактура не е погасена по давност, тъй като заявлението било подадено на 29.03.2018 г., следва да се отбележи следното:

Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.

Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат, съответно издадената в тази връзка фактура, не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а единствено до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР /в сила от 12.03.2014 г./, отнасящи се за процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т.е за процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното задължение е възникнало, т.е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.

Издаването на изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.155 и цитираните по-горе разпоредби от общите условия вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД.

С оглед на изложените съображения прогнозните месечни вноски за периода май 2014 г. - 29.03.2015 г. се явяват погасени по давност, доколкото заявлението е подадено на 29.03.2018 г. и тригодишната погасителна давност е изтекла по отношение всички вземания, чиято изискуемост е настъпила до 29.03.2015 г., като това обстоятелство не може да бъде променено от последващо издаване на нова обща фактура №**********/31.07.2015 г. Издаването на такава фактура не променя настъпването на изискуемостта по отношение на месечните вноски. В тази връзка следва да бъде посочено, че по делото не е доказано възникването на ново вземане след издаването на изравнителната сметка, т.е. в резултат от изравняването да е възникнало задължение за доплащане, чиято изискуемост би настъпила в по-късен момент съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия, приети през 2014 г., а именно в 30-дневен срок от датата на публикуване на фактурата на интернет страницата на дружеството. Тъй като погасяването по давност на главното парично задължение погасява и акцесорното, то по давност са погасени и претенциите за заплащане на мораторна лихва.

Така мотивиран, въззивният съд намира, че правилно районният съд е приел за погасени по давност вземанията за периода май 2014 г. - 29.03.2015 г., като е уважил претенцията само за заплащане на задълженията за топлинна енергия за периода м.03.2015 г. до м.04.2017г.

Тъй като СРС е достигнал до същите фактически и правни изводи обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

В полза на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят разноски за процесуално представителство пред настоящата съдебна инстанция в размер на 300,00 лв.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 56481 от 05.03.2019 г., постановено по гр. дело № 69546/2018 г. по описа на СРС, ІI ГО, 78 състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** 23Б, да заплати на В.Д.Г., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК , сумата от 300,00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.