Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1398 от 23.10.2023, Административен съд - Варна

Съд
Административен съд - Варна
Дело
Административно дело 1420/2023
Вид
Решение № 1398
Подписан
23.10.2023
Състав
МАРИЯНА ПЕНЧЕВА БАХЧЕВАН

Цитирани разпоредби

  • чл.146 т.4 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 172 ал. 2 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл.150а ал.1 · Закон за движението по пътищата
  • чл.161 · Закон за движението по пътищата
  • чл.161 ал.1 · Закон за движението по пътищата
  • чл. 161 ал. 1 т. 1 · Закон за движението по пътищата
  • чл.161 т.3 · Закон за движението по пътищата
  • чл.161 т.5 · Закон за движението по пътищата
  • чл.162 ал.1 · Закон за движението по пътищата
  • чл.171 т.2а б."А" · Закон за движението по пътищата
  • чл. 172, ал. 5 · Закон за движението по пътищата

РЕШЕНИЕ

№ 1398

Варна, 23.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд -

Варна в съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди и двадесет и трета година в състав:

Съдия:

МАРИЯНА БАХЧЕВАН

При секретар РУМЕЛА МИХАЙЛОВА като разгледа докладваното от съдия МАРИЯНА БАХЧЕВАН административно дело

№ 20237050701420 / 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. чл.172 ал.5 от Закона за движение по пътищата ЗДвП/ във връзка с чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба на Д.Х.Т. чрез адв. А.Х.Д. срещу заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 23-0460-000191/02.06.2023г. на началник група в РУ 5 „Златни пясъци“ към ОД на МВР гр.Варна, с която на основание чл.171 т.2а б.“А“ от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ е прекратена регистрацията на лек автомобил БМВ 318И с рег.№ В***ВК за срок от 180 дни, като са отнети: свидетелство за регистрация на моторно превозно средство № **** и 2 броя рег.табели с № В3553ВК.

Жалбоподателят чрез адв. Д. в съдебното заседание на 11 октомври 2023г. уточнява, че административният акт се обжалва с довода, че собственика на процесния автомобил не го е предоставил за управление на неправоспособен водач. Преотстъпил го е на водач, който е разполагал със свидетелство за правоуправление на моторно превозно средство, издадено от Обединено кралство Великобритания, което не е трябвало да бъде придружено с легализиран превод на български език, тъй като отговаря на изискванията на Виенската конвенция. Подчертава, че на основание чл.161 ал.1 от ЗДвП български гражданин може да управлява МПС на територията на България с чуждестранно свидетелство в 3-месечен срок от пребиваването му, след изтичането на който свидетелството се презаверява , без да се изисква превод на български език.

Оспорва се и законосъобразността на срока определен за продължителност на принудителната административна мярка.

В писмени бележки с.д. №14494/13.10.2023г. жалбоподателят чрез адв. Д. посочва, че свидетелството на водача М.С.И, издадено от Обединено кралство Великобритания отговаря на Спогодбата за минималните изисквания относно издаването и действителността на свидетелствата да управление /Виенската конвенция за движението по пътищата от 1968г./, която е ратифицирана с Указ №1458/15.08.1978г. на Държавния съвет – ДВ бр.66 от 1978г. в сила от 31 януари 1994г. Чуждестранното свидетелство е било валидно към датата на проверката, но за да не са налице едновременно две свидетелства за управление на МПС, българското е било унищожено на 18 декември 2020г., като е останало действащо издаденото от Великобритания. Смята, че изискванията на чл.161 от ЗДвП са изброени от законодателя алтернативно, а не кумулативно, поради което за свидетелството, издадено от Великобритания не е необходимо да бъде придружено с легализиран превод на български език, за да се счита за валидно на територията на България. Иска отмяна на обжалвания административен акт и присъждане на сторените по делото съдебни разноски.

Ответникът - началник група в РУ 5 „Златни пясъци“ към

ОД на МВР гр.Варна чрез юрисконсулт Б. Й. оспорва жалбата като неоснователна и иска да бъде отхвърлена. Подчертава, че заповедта е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия и е законосъобразна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

В писмена защита с.д. №14704/18.10.2023г. ответникът чрез юрисконсулт Й. сочи, че при полицейската проверка е било установено по безспорен начин, че М. И.не притежава валидно свидетелство за управление на МПС, тъй като издаденото от Великобритания не отговаря на Виенската конвенция, защото липсва превод на т.4b и представения превод не е снабден с изискуемата заверка по Конвенцията. Изтъква, че при проверката на 02.06.2023г. водачът М. И.не е предоставил на полицейските органи никакво свидетелство за управление на моторно превозно средство.

Отбелязва, че за административното нарушение е бил съставен и акт за установяването му. Направено е възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение.

Обжалваният административен акт е бил съобщен на Д.Х.Т. на 12.06.2023г., а жалбата срещу него е постъпила в деловодството на административния орган на 20.06.2023г., което я прави подадена в 14-дневния законоустановен срок. Жалбата е подадена от лице, притежаващо правен интерес от оспорване, срещу подлежащ на обжалване по съдебен ред пред Административен съд – Варна административен акт, поради което е ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА.

Съдът като взе предвид доводите, изложени в жалбата и като прецени поотделно и в съвкупност събраните доказателства стигна до следните фактически изводи:

Със заповед № 23-0460-000191/02.06.2023г., издадена от началник група в РУ 5 „Златни пясъци“ при ОД на МВР гр.Варна е наложена принудителна административна мярка по чл.171 т.2а б.“А“ от ЗДвП на собственика Д.Х.Т. на лек автомобил с рег. № В3553ВК за това, че на 02.06.2023г. е предоставил автомобила си за управление от водача М.С.И, който при проверката не е притежавал валидно свидетелство за управление на моторно превозно средство, тъй като издаденото му българско такова е било унищожено на 18.12.2020г.

За нарушението по чл.150а ал.1 от ЗДвП срещу М. С. И.е бил съставен акт за установяване на административно нарушение № 985371/02.06.2023г.

От представената пред административния орган справка от АИС „Български документи за самоличност“ и тази, приложена към делото към писмо на ответника с.д. № 10567/12.07.2023г. се установява, че свидетелството за управление на МПС на М. С. И.с № *********, издадено на 11.09.2019г. от ОД на МВР гр.Варна и валидно до 11.09.2029г. е било унищожено на 18.12.2020г. По този факт страните не спорят и същия се доказва от представената от ответника справка от АИС „Български документи за самоличност“, в която като причина е посочено: „подмяна /замяна/ в чужбина“.

По делото е представено от жалбоподателя към негова молба с.д. №10726/17.07.2023г. копие от свидетелството за управление на моторно превозно средство с № ILIEV006060MS9BP 39 на М.И, издадено на 31.05.2023г. от Агенция за лицензиране на шофьори и превозни средства в Обединено кралство Великобритания и валидно до 30.05.2033г., ведно с легализиран превод на български език. Към същата молба е представена справка от 13 юли 2023г. на английски език с легализиран превод на български език от Агенцията за лицензиране на шофьори и превозни средства в Обединено кралство Великобритания относно свидетелството за управление на моторно превозно средство, издадено на М.И, с която се удостоверява валидността на този чуждестранен документ за територията на Великобритания. Този факт също не се оспорва от ответника. На въпрос на съда, дали ответникът оспорва автентичността на свидетелството за управление на МПС, издадено на М. И.във Великобритания, юрисконсулт Й. заяви изрично в съдебното заседание на 11 октомври 2023г.: „Ние не оспорваме неговата автентичност.“, като добави, че съгласно изискванията на Закона за движение по пътищата, то трябва да бъде придружено с легализиран превод на български език и тъй като такъв не е бил представен на полицейските органи при проверката, те са приели, че водачът е неправоспособен.

Следователно, страните не спорят по фактите, както уточниха в проведеното съдебно заседание, като спорът е единствено правен и се свежда до това дали чуждестранното свидетелство за управление на МПС на водача М.

И.е трябвало да бъде придружено от легализиран превод на български език, съгласно чл.161 т.3 от ЗДвП за да се счита за валидно на територията на Република България?

При така установената фактическа обстановка, съдът извежда следния правен извод:

Разпоредбата на чл.161 от ЗДвП гласи: Свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено в друга държава, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено, в следните случаи: 1. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията; 2. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква "а" от него; 3. свидетелството е придружено от легализиран превод на български език; 4. свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата; 5.

(нова - ДВ, бр. 51 от 2007 г.) свидетелството е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария.

Съвсем очевидно е, че изброените изисквания са алтернативни, а не кумулативни, поради което свидетелството за управление на МПС, издадено в друга държава ще се счита за валидно в България, ако отговаря на едно от посочените условия от т.1 до т.5 на чл.161 на ЗДвП. Жалбоподателят не спори, че свидетелството за управление на МПС на водача М. И.при проверката не е било придружено с легализиран превод на български език, като твърди, че такъв не е бил необходим, поради факта, че е издадено от Обединено кралство Великобритания. Тоест, следва да се провери дали същото отговаря на някое от изискванията по т.1, т.2, т.4 и т.5 на чл.161 от ЗДвП, за да се приеме за валидно на територията на Република България. Жалбоподателят не твърди, че свидетелството за управление на МПС на М. И.отговаря на т.2 (държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква "а" от него), т.3 (свидетелството е придружено от легализиран превод на български език) и т.4 (свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата)на чл.161 от ЗДвП, поради което на проверка подлежи обстоятелството дали въпросния чуждестранен документ отговаря на т.1 (държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията) или на т.5 (свидетелството е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария) от чл.161 от ЗДвП.

Във връзка с проверката дали процесния чуждестранен документ отговаря на условието по чл.161 т.5 от Закона за движение по пътищата, съдът е на следното правно мнение:

Споразумението за Европейското икономическо пространство (ЕИП) цели да разшири обхвата на вътрешния пазар на Европейския съюз (ЕС), за да се включат държавите от

Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). В този смисъл членството на Великобритания в ЕИП бе последица от членството в ЕС. Съгласно чл. 126, параграф 1 от Споразумението за ЕИП, споразумението се прилага на териториите, в които се прилага Договорът за създаване на Европейската икономическа общност, при определените условия в този Договор, както и на териториите на Република Австрия, Република Финландия, Исландия, Княжество Лихтенщайн и Кралство Норвегия и Кралство Швеция. Следва да се има предвид, че тази разпоредба на Споразумението не е актуализирана и под Договорът за създаване на Европейската икономическа общност следва да се разбира Договорът за функциониране на Европейския съюз, както се нарича той от 01.12.2009 г., както и че междувременно Австрия, Финландия и Швеция се присъединиха към ЕС през 1995 г. и единствено Исландия, Норвегия и Лихтенщайн останаха членове ЕАСТ.

На 31.01.2020 г. влезе в сила

Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия, при което Обединеното кралство напусна Европейския съюз. Последва преходен период до 31.12.2020 г., през който правото на ЕС продължи да действа за Великобритания. С изтичането на този единадесетмесечен преходен период, считано от 01.01.2021 г., по отношение на Обединеното кралство вече не са приложими нормите на правото на ЕС. Съответно, тъй като беше член на ЕИП производно от членството си в ЕС, Великобритания престана да бъде договаряща страна по Споразумението за ЕИП на 31.01.2020 г., но запази правата си по Споразумението до изтичането на преходния период до 31.12.2020г. Междувременно, договарящите страни по Споразумението за ЕИП – членове на ЕАСТ сключиха отделно Споразумение за разделяне с Обединеното кралство на 28.01.2020 г., което до голяма степен преповтаря релевантните части от съдържанието на Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство от ЕС. От изложеното следва, че считано от 01.01.2021 г. Великобритания не е договаряща страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство и издадените от нея свидетелства за управление на МПС не са издадени от държава-членка на ЕС, нито от държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство.