Решение № 989 от 14.11.2023, Районен съд - Стара Загора
- Съд
- Районен съд - Стара Загора
- Дело
- Гражданско дело 2730/2023
- Вид
- Решение № 989
- Подписан
- 14.11.2023
- В сила
- 20.12.2023
- Състав
- Женя Иванова
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
- Член 3, б. "ж" · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл. 8 параграф 1 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл.38 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 138 · Закон за задълженията и договорите
- чл.26, ал.1, пр. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 280 и сл. · Закон за задълженията и договорите
- чл. 4 · Закон за задълженията и договорите
- чл.8, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.9 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143 и сл. · Закон за защита на потребителите
- чл.143, ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 143- чл.148 · Закон за защита на потребителите
- чл. 143- чл.148 · Закон за защита на потребителите
- чл. 143- чл.148 · Закон за защита на потребителите
- чл.146, ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.146, ал.2 · Закон за защита на потребителите
- чл. 143- чл.148 · Закон за защита на потребителите
- чл. 143- чл.148 · Закон за защита на потребителите
- § 13 т. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 3, ал. 2 · Закон за кредитните институции
- чл.3а · Закон за кредитните институции
- чл. 10 ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а, ал.1 и ал.2 · Закон за потребителския кредит
- чл.10а, ал.2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 16 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.5 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21 · Закон за потребителския кредит
- чл.21, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.24 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 25, ал. 1 · Наредба за заплащането на правната помощ
- чл.289 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 989 гр. Стара Загора, 14.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Женя И.а при участието на секретаря Невена И.а като разгледа докладваното от Женя И.а Гражданско дело № 20235530102730 по описа за 2023 година
Предявени са кумулативно обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК във връзка с чл. 26, ал.1 ЗЗД за обявяване на нищожност на клаузата на чл. 4 от Договор за паричен заем № 2713426/25.01.2023 г., сключен между ищеца и „Кредисимо“ ЕАД и на клаузата, предвиждаща допълнително оскъпяване по Договор за предоставяне на поръчителство, сключен с ответника „Ай Тръст ЕООД, както и иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване на недължимост на сумата 2 600 лева – възнаграждение за поръчителство.
В исковата молба се твърди, че на 25.01.2023 г. ищецът Д. Д. сключила с първия ответник „Кредисимо“ АД договор за потребителски кредит № 2713426 по силата, на който й били предоставени заемни средства в размер на 4600 лв., при годишен лихвен процент в размер на 22.00%, с годишен процент на разходите 24.36%, със срок на погасяване на заема 24 месечни анюитетни погасителни вноски по Приложение № 1 към договора. Съгласно чл. 4 от договора за заем, заемателят се задължавал в срок от броени часове, считано от датата на подаденото заявление за кредит да представи на заемодателя едно от трите обезпечения, подробно описани в три точки. От същата дата към контракта се появявал „Договор за поръчителство" сключен между 1 втория ответник „Ай Тръст" ЕООД, със седалище абсолютно идентично с това на кредитора по сключения договор за заем № 2713426. От справка в търговския регистър впечатление правил и факта, че едноличен собственик на капитала на поръчителя „Ай Тръст" ЕООД бил заемодателя „КРЕДИСИМО" ЕАД. Съгласно нарочно създадения „Договор за поръчителство" Потребителят дължал възнаграждение на нарочно създаденото поръчителство в размер на 2 600.0 лв., платим разсрочено на вноски, всяка от които средно в размер на 108.33 лв. Вноските били дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по процесния Договор за паричен заем № 2713426.
Ищцата усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължила плащането на допълнително оскъпяване тъй като клаузите от договорите били нищожни.
За да заобиколят материално правните изисквания, регламентирани в чл. 19 ал.4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да отговорят: осигуряване на поръчителство или гарант за обезпечаване изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия или предоставянето на реални обезпечения.
След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнението на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не можели да удовлетворят, те включили в договора за потребителски кредит „санкции или услуги" - заплащането на допълнително оскъпяване. Клаузите в договорите предвиждащи такива допълнителни оскъпявания обаче били разпознати от трайно наложилата се съдебна практика и обявени за неравноправни. За да избегнели това разпознаване след 2020 г. някои от финансовите институции оставили в договорите създадените предпоставки за неизпълнението на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не можели да удовлетворят но трансформирали и прикрили неустойката като тя изчезнала от потребителския контракт и прозирайки се появила в нарочно създаден Договор за предоставяне на поръчителство сключен с юридическо лице, което се явявало поръчител. На практика обаче потребителите отново били задължени от икономически посилната страна по заемния контракт да сключвали неизгодни и допълнително икономически обременяващи за тях клаузи като изпълнели поставеното им 2 задължение, както било по чл. 4, т. 3 и така да дължали трансформирана неустойка във вече – „Възнаграждение на Поръчител“ по сключения Договор за поръчителство. Според договора за предоставяне на поръчителство трансформираната неустойка останала от преди трансформацията и била включена в погасителния план, който пък бил неразделна част от сключения със Заемодателя Договор за паричен заем. Така финансовите институции правели опит да си осигурят допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва като същевременно се опитвали да преодолеят законовото изискване по чл. 19 ал. 4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.
В настоящия случай трансформираната неустойка във „възнаграждение на Поръчителя" за неизпълнението на задължението за осигуряване на обезпечение загубила присъщата на неустойката обезпечителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора щели да настъпят евентуално при възникнала неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да били събрани принудително от неговото имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да били събрани и от имуществото на лицата, които щели да учредят лично обезпечение.
Предвидената трансформирана неустойка за „възнаграждение на Поръчителя" в размер на 2 600.00 лв. излизала извън присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя надвишавала половината получена заемна сума от 3150 лв. и не зависела от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението. Заемодателят не е търсил обезпечение на вземането си по договор за кредит тъй като обезщетението не служило за обезпечаване на неизпълнение на задължението за погасяването на главница, а за неизпълнено условие за отпускане на кредит.
Поради това, че „възнаграждение на Поръчителя" било скрита лихва, кредиторът не изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не разписал съдържанието на договора действително приложените в правоотношението договорна лихва. Съгласно чл. 21 ЗПК, договорна клауза, която имала за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК била 3 нищожна.
От съдържанието на договора било видно, че от кредитоискателя се изисквало да предостави обезпечение. За кредит на такава ниска стойност от 3150.00 лв. и с оглед специфичния профил на лицата, ползващи финансиране от фирми за кредитиране по чл.3а от ЗКИ осигуряването на обезпечение от потребителите било икономически невъзможно. Ноторно известно било, че към фирми за бързи кредити се обръщали лица, които не разполагали с доходи и имущество.
Поставянето на изисквания за осигуряването на лично, реално обезпечение противоречило на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От чл. 8 параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че при сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя като при необходимост това задължение можело да включва извършване на справка в съответната база данни. Задължение за кредитна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл, в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитирали по безотговорен начин или да не предоставяли кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложели необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не преценявали по този начин.
Преддоговорно задължение на кредитора да направи преценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото ценил да предпази потребителите от свръх задлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се осигурило на всички в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улеснило изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити, а не да му предоставял нарочно създадена финансова институция за поръчител, с което 4 да увеличил задълженията му като потребител.
Kлаузата, която предвиждала, че се дължала финансова санкция при неосигуряване на обезпечение „или при осигуряване“ била в пряко противоречие с целта на Директивата. Такива клаузи прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличение на размера на задължението. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигурил обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако не го осъществил дългът му нараствал, тоест опасността от свръх задлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съдът имал задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на Директивата. Поради това националното законодателство вменило на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители.
Кредиторът в настоящия случай приел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечен кредит, поради това неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени тъй като той не спазил своето задължение по чл. 16 от ЗПК за предварителна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата институция не можела да черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, за да получила легитимен интерес да претендира допълнителните оскъпявания.
В Приложение № 1 към процесния договор кредиторът се задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се формирал посочения в договора ГПР от 24.36% /.
Във величаната на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В процесния договор за кредит липсвала яснота досежно обстоятелствата по Приложение № 1. Не се изяснявало как посоченият годишен лихвен процент по заема, в размер на 22.00%, се 5 съотнасял към ГПР по договора. Съгласно чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 4 от ЗПК видът, размерът и действието, за което се събирали такси и/или комисионни трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не можел да изисква и събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи свързани с договора, които не били предвидени в него. Освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт страните не уговорили други разходи, следователно кредиторът нямал право да включва в обхвата на обявения в договора ГПР от 24.36% други разходи освен договорната лихва.
ГПР се определял по точно опредЕ. методика регламентирана в чл. 19 ал. 1 и по силата на ал. 2 от същия член по алгоритъма уреден в Приложение № 1 към закона и само въз основа на такси и други разходи изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание. Законодателят задължавал кредитодателите да включат в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР тъй като от него потребителите можели да получат информация за стойността на всички плащания, които щели да направят за срока на действие на договора и така да вземели информирано решение дали кредитът съответствал на техните потребности и на финансовите им възможности да го обслужват. С оглед засилената защита на правата на потребителя и за санкциониране на злоупотребата с тях от страна на търговците, които били по-силната икономически страна в гражданския оборот, законът предвиждал при неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР правна последица на не пораждане на права и задължения от кредитния договор.
Разпечатката съдържа 23 от 108 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c7ca8d1a-5b30-4005-8418-0f155326fbec