Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 3327 от 02.11.2023, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 899/2023
Вид
Определение № 3327
Подписан
02.11.2023
В сила
02.11.2023
Състав
Марио Първанов, Николай Иванов, Маргарита Георгиева

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3327 гр. София, 02.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Марио Първанов Касационно гражданско дело № 20238002100899 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. С. А., със съдебен адрес – [населено място], подадена чрез процесуалния ѝ представител адвокат П. Т., срещу въззивно решение № 348 от 22.11.2022 г. по в.т.д. № 377/2022 г. на Апелативен съд - Варна, с което е отменено решение № 9 от 21.03.2022 г. по т.д. № 63/2021 г. на Окръжен съд – Шумен, и вместо това е отхвърлен предявеният от Д. А. иск за осъждане на „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, да заплати 50 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на смъртта на баба ѝ Я. М. И., починала на 04.11.2018 г. вследствие на ПТП, ведно със законната лихва върху главницата. В касационната жалба се твърди, че решението на въззивната инстанция е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и е необосновано.

Ответникът по касационната жалба „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, [населено място], чрез юрисконсулт Ю. К., изразява становище за недопустимост на касационната жалба, а по същество и за неоснователността ѝ. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 432 КЗ за заплащане на обезщетение в размер на 50 000 лв. за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени от ищцата Д. С. А. вследствие смъртта на баба ѝ Я. М. И., настъпила на 04.11.2018 г. поради пътно-транспортно произшествие на 31.10.2018 г. в [населено място], причинено по вина на водача С. Д. С.. Съдът е определил, че спорът между страните във въззивното производство е за наличието на активна материалноправна легитимация у 1 ищцата да претендира обезщетение за неимуществени вреди, както и евентуално за несъобразяване на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението. Позовал се е на задължителните за съдилищата разяснения по тълкуване и прилагане на закона, дадени с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно които материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и № 5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпящо продължителни болки и страдания от неговата смърт, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. За да е налице особено близка връзка, е необходимо освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. От събраните пред първата инстанция гласни доказателства е установено, че загиналата е единствена баба на ищцата и същата е била основно ангажирана с отглеждането ѝ от 2000 г. до 2015 г., тъй като майката е работила, а детето не е посещавало детска градина. Когато внучката е била на 13 години, майка ѝ потърсила реализация в [населено място], а детето останало в [населено място] изцяло под грижите на баба си. Тя споделяла всичките си грижи и тревоги, радости и вълнения от живота със своята баба, която е била авторитетната личност в живота ѝ, от която е черпела пример и поуки за живота, която е формирала възгледите ѝ за живота и самата нея като личност. Установено е, че след завършване на университет внучката не е прекъснала връзката с баба си, а ежедневно са комуникирали по телефона, като е имала идея баба ѝ да се премести да живее с нея и майка ѝ в [населено място]. От свидетелските показания е направен извод, че между бабата и внучката е съществувала дълбока връзка на привързаност, като съдът е приел за категорични показанията и за промяната на емоционалното състояние на ищцата след смъртта на баба ѝ. В заключение съдът е приел, че не се установява тази близка връзка да се отличава от типичната привързаност и връзка между лицата за тази родственост, за да се определи тя като изключителна в сравнение с близостта, считана за нормална между баба и внучка, респективно, която да наподобява връзката между родител и дете. Дори и когато бабата е полагала грижи за внучката си от невръстна възраст, тази връзка в нито един момент не заместила връзката между ищцата и нейната майка. Същите са били в нормални отношения, майката в нито един момент не е изоставила детето си и е полагала грижи за неговото отглеждане. Не е установено понасянето на душевни болки и страдания от страна на ищцата да надхвърлят болките и страданията, които би изпитал всеки един от смъртта на своята баба, която е обичал и с когото са имали нормални отношения. Поради това същите не могат да се преценят като предпоставки за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. „Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и да се произнесе по всички въведени доводи и възражения на страните?“.

2. „Дължи ли съдът при определяне на материалната легитимация да разгледа всички 2 доказателства по делото и така да определи кой е носителят на спорното право?“.

3. „Обвързан ли е съдът от въведените от страните факти, като е длъжен да се произнесе по тях и каже кои приема за установени и кои не при обсъждане на доказателствата по делото заедно с възраженията и доводите на страните?“.

4. „Може ли съдът да се произнесе по предмета на делото и активната материална легитимация въз основа на други факти и обстоятелства, които не са въведени от ищцата и са извън предмета на доказване, и за които факти не е разпределяна доказателствена тежест и не е давано указание за сочене на доказателства при липсата на такива?“.

5. „Длъжен ли е съдът да обсъди само конкретно посочените в жалбата роднински връзки, или може сам да определи кои са от значение? Дължи ли разглеждане на отношенията с роднините по родствените връзки до същата степен на родство, баби/дядовци, родители, братя/сестри, съребрена линия, за установяване на наличието на материалната легитимация на страните?“.

6. „Кои и какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.XI.1969 г. на Пленума на Върховния съд?“.

Цитирани са решения на ВКС, с които се твърди, че е налице противоречие.

Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 348 от 22.11.2022 г. поради следните съображения:

Първият и третият, формулирани в изложението, въпроси се свеждат до един, касаещ задължението на съда да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните.

Въпросът е правнорелевантен, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.

1, т. 1 ГПК. Въззивното решение е постановено при съобразяване на задължителната съдебна практика, включително и тази посочена от касаторката. Налице е множество непротиворечива практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК, в която еднозначно се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение № 554 от 8.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ІV г. о., решение № 127 от 5.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ІV г. о., решение № 175 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 1855/2010 г. на ІV г. о., решение № 217 от 9.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о. и др. /. Обжалваното решение е постановено в съответствие с тази постоянна и непротиворечива практика на ВКС. То е в рамките на въведения от страните предмет на въззивното обжалване.

Мотивирано е, като съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства – 3 обсъдил е показанията на свидетелите, събрани пред първата инстанция, обсъдил е всички доводи и възражения на страните и е изложил своите правни изводи по тях, поради което по този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Останалите въпроси – втори, четвърти, пети и шести - за активната материална легитимация на ищцата и предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди също са решени съобразно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Според т. 1 от Тълкувателното решение, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на ВС, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС найблизък семеен и родствен кръг, се допуска само като изключение - за случаи, в които житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и претендиращия обезщетение да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и продължителност нормално присъщите за съответната родствена връзка. Относно активната материалноправна легитимация на внуците е посочено, че макар в традиционните за българското общество семейни отношения те да са част от най-близкия родствен и семеен кръг, присъждането на обезщетение в тяхна полза е възможно само по изключение - ако докажат, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността им с починалия е станала толкова силна, че те търпят от смъртта му морални болки и страдания над обичайните /нормално присъщите/ за съответната родствена връзка и от гледна точка на справедливостта обосновават в достатъчна степен основание да се направи изключение от разрешението, че правото на обезщетение принадлежи само на най-близките на починалия.

Въпреки, че в тълкувателното решение не са дадени дефиниции на понятията „особена близост“ и „трайна и дълбока емоционална връзка“ (което e невъзможно, предвид разнообразието на житейските отношения), от разясненията в мотивите по несъмнен начин следва извод, че за да породи право на обезщетение в полза на претендиращия родственик внук, връзката трябва да е изключителна, изпълнена с особено силен емоционален и духовен заряд, а не да е типична за традиционните за българското общество отношения между баби и внуци, с характерната за тези отношения взаимна обич, привързаност, уважение, подкрепа и т. н. Обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика в тълкувателното решение, тъй като отхвърлянето на исковете е обусловено от преценката на въззивния съд, че съществувалата между ищцата и починалата ѝ баба житейска връзка не удовлетворява възприетото в тълкувателното решение изискване за изключителност, доколкото отношенията са били обичайни, т. е. характерни за конкретния 4 вид родствени връзки, което от своя страна предполага проявление на нормално присъщите за подобни връзки болки и страдания по повод загубата на близък човек.