Решение № 260064 от 07.01.2021, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 3923/2020
- Вид
- Решение № 260064
- Подписан
- 07.01.2021
- Състав
- ВЕСЕЛА ПЕТРОВА КЪРПАЧЕВА
Цитирани разпоредби
- чл.131, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.303, ал.1, т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415 · Граждански процесуален кодекс
- чл.416 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.424 · Граждански процесуален кодекс
- чл.424, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.426, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.433, ал.1, т.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 110 · Закон за задълженията и договорите
- чл.111, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
- чл.117, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 18, ал. 1 · Закон за частните съдебни изпълнители
Р Е Ш Е Н И Е № 260064 гр. Пловдив, 07.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, III граждански състав, в публично заседание на втори ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 3923 по описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид следното:
Депозирана е искова молба на Е.Р.П. ***, срещу „Юробанк България“ АД – гр. София, с която се предявява отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника следните суми: сумата от 2419,05 евро – просрочена главница по договор за потребителски кредит № ***** г. и Анекс № *****г., ведно със законната лихва, считано от 07.10.2013 г., която за периода от 07.10.2013 г. до 11.03.2020 г. възлиза на сумата от 2198,28 евро; сумата от 574,65 евро – просрочена лихва върху редовна главница за периода от 29.06.2011 г. до 30.09.2013 г. по договор за потребителски кредит № ***** г. и Анекс № *****г.; сумата от 219,02 евро – наказателна лихва върху просрочена главница за периода от 29.07.2011 г. до 01.10.2013 г. по договор за потребителски кредит № ***** г. и Анекс № *****г.; сумата от 154,97 евро – наказателна лихва върху просрочената главница за периода от 29.07.2011 г. до 01.10.2013 г. по договор за потребителски кредит № ***** г. и Анекс № *****г.; сумата от 131,73 лв. – присъдени разноски по ч.гр.д. № 15897 /2013 г. на Районен съд Пловдив, за които суми е издаден изпълнителен лист от 11.10.2013 г. въз основа на заповед за незабавно изпълнение № 9849/ 09.10.2013 г. по ч.гр.д. № 15897 /2013 г. на Районен съд Пловдив, XIX гр.с., на основание на който е образувано изпълнително дело № ***** по описа на ЧСИ *****, рег. № ***, район на действие – ПОС, като погасени по давност.
Ищецът твърди, че на 17.04.2009 г. между В. Р.П. и „Алфа банк – клон България“ (понастоящем заличен търговец, правоприемник „Юробанк България“ АД) е сключен договор за потребителски кредит № *****г. и Анекс № *****г., по който договор ищецът е поръчител и съдлъжник.
По искане на кредитора е издадена заповед за незабавно изпълнение № 9849/ 09.10.2013 г. по ч.гр.д. № 15897 /2013 г. на Районен съд Пловдив, XIX гр.с. за вземанията, описани подробни по-горе, и изпълнителен лист от 11.10.2013 г.
Заповедта за изпълнение била влязла в сила на 25.11.2013 г., поради липса на възражения от длъжниците. На дата 27.11.2019 г. на ищеца било връчено съобщение за образуване на изпълнително дело № ***** на ЧСИ *****. Понастоящем взискател по делото било „Юробанк България“ АД, в качеството му на правоприемник на кредитора. Ищецът поддържа, че в продължение на повече от 5 години след издаването на изпълнителния лист и образуване на изпълнителното дело, кредиторът не е предприел действия за реализиране на вземанията си по отношение на него. На 10.12.2019 г. ищецът подал възражение до ответника за погасяване по давност на вземането, предмет на изпълнителното производство, както и искане за прекратяване на изпълнителното дело, поради настъпила перемпция. Частният съдебен изпълнител отказал да прекрати делото. Ищецът поддържа, че вземанията по изпълнителния лист били недължими като погасени по давност, тъй като в рамките на 5 години не били извършвани действия, водещи до прекъсване или спиране на течението на давностния срок. Поради изложеното предявява настоящия иск за признаване за установено в отношенията между страните, че не дължи сумите, предмет на изпълнителния лист, за които е образувано посоченото по-горе изпълнително дело.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Юробанк България“ АД – гр. София, със становище за неоснователност на предявения иск. Признава, че за процесните суми е издаден изпълнителен лист от 11.10.2013 г. въз основа на заповед за незабавно изпълнение № 9849/ 09.10.2013 г. по ч.гр.д. № 15897 /2013 г. на Районен съд Пловдив, XIX гр.с., на основание на който е образувано изпълнително дело № ***** по описа на ЧСИ *****, рег. № ***, район на действие – ПОС, както и че срещу заповедта не е подадено възражение от длъжника и същата е влязла в законна сила.
Поддържа, че за вземанията по заповедта била приложима общата 5-годишна давност съгласно чл.117, ал.2 ЗЗД. Поддържа, че до постановяване на ТР № 2/ 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС давност по време на изпълнителния процес не е текла, поради което приложение намирали постановките на ППВС № 3/ 1980 г. Счита, че тълкувателно решение, отменящо дадени предходни задължителни разяснения по приложението на закона, има действие занапред, а не обратно такова. Моли за отхвърляне на иска и за присъждане на сторените по делото разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
С предявяването на иска по чл.439 ГПК длъжникът оспорва изпълнението, като съгласно чл.439, ал.2 ГПК искът може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Искът по своя предмет е отрицателен установителен и има за цел за отрече съществуването на изпълняемо право. В това производство ищецът може да навежда всички правопогасителни, правоотлагащи, правопрекратяващи възражения, основани на факти, непреклудирани в производството по издаване на изпълнителното основание. Претенцията на длъжника следва да се основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на липса на такъв, доколкото основанието на ответника вече е било доказано и удостоверено с изпълнителното основание.
В производството по издаване на заповед за изпълнение, законодателят е предвидил редица средства за защита на длъжника. Така, съгласно чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази срещу заповедта за изпълнение, от което следва правото на кредитора съгласно чл.415 ГПК да предяви иск за установяване на вземането си. Когато обаче възражение не е подадено, респективно е уважен предявеният от кредитора иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила – арг. чл.416 ГПК.
Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет.
Затова неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизане в сила на съдебното решение по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение.
Съдът намира за необходимо за пълнота на изложението да изясни и разликата между иска по чл.439 ГПК, който е предявен в случая, и иска с правно основание чл.424, ал.1 ГПК (ред. изм. – ДВ, бр. 50 от 2008 г.).
Последният предпоставя оспорване на вземането след влизане в сила на заповедта за изпълнение, при наличие на изрично посочените основания: новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражение или с които длъжникът не би могъл да се снабди в същия срок. Това производство има характеристиките на извънредния способ за отмяна по чл.303, ал.1, т.1 ГПК. То обаче не изключва възможността за предявяване на иск по чл.439 ГПК, чрез който се оспорва изпълнението, тъй като фактическите състави за оспорване на изпълнението, съответно на вземането са различни. От изложеното следва, че оспорването от длъжника, основано на факти и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, следва да се извърши с възражението по чл.414, ал.1 ГПК. Новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда на и в сроковете по чл.424 ГПК.
На новонастъпили, след влизане в сила на заповедта за изпълнение факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл.439 ГПК.
Разпоредбата на чл.439 ГПК урежда един фактически състав – оспорване на изпълнението на основание новонастъпили факти, поради което искът е допустим и ако длъжникът не е оспорил вземането по чл.424 ГПК и ако сроковете по тази разпоредба не са изтекли. Изложените от ищеца фактически твърдения за новонастъпили обстоятелства, след стабилизиране на изпълнителното основание, обосновават правна квалификация – чл.439 ГПК.
Като основание за недължимост на процесното вземането ищецът изтъква изтичане на давностен срок след издаването на изпълнителния лист за процесните вземания на дата 11.10.2013 г.
От събраните по делото писмени доказателства се установява, а и страните не спорят, че процесните вземания произтичат от договор за потребителски кредит № ***** г. и Анекс № *****г., сключен между „Алфа банк – клон България“ (заличен търговец с правоприемник ищцовото дружество) и ищеца, съдлъжник, в качеството му на поръчител. Въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение № 9849/ 09.10.2013 г. по ч.гр.д. № 15897 по описа за 2013 г. на Районен съд Пловдив, XIX гр.с. е издаден изпълнителен лист от 11.10.2013 г. По делото няма данни, а и твърдения от страните срещу издадената заповед за изпълнение да е депозирано възражение по реда на чл.414 ГПК, поради което след връчването й на длъжника и изтичането на срока за депозиране на възражение по чл.414, ал.2 ГПК, тя се е стабилизирала. След този момент, длъжникът би могъл да се брани срещу принудителното изпълнение чрез предявяването на иск по реда на чл.439 ГПК, който може да се основава само на факти, настъпили след стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за реализиране на принудителното удовлетворяване на кредитора. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, които са били известни на ищеца и които е могъл да посочи в срока за възражение по чл.414, ал.1 ГПК, се преклудира.
По молба на ответното дружество от 28.10.2013 г. и на основание чл.426, ал.1 ГПК, е образувано изпълнително дело № ****по описа за 2013 г. на ЧСИ *****, за принудително събиране на процесните суми.
С оглед наведените от ищеца твърдения и оспорвания, спорът по делото се концентрира около това погасени ли са по давност процесните вземания за периода от влизането в сила на заповедта за изпълнение и издаване на изпълнения лист на 11.10.2013 г. до момента на приключване на съдебното дирене в настоящото производство.
Спорно е между страните какъв е срокът на погасителната давност в случая – дали за всички вземания е общата петгодишна давност с оглед нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД, или лихвите се погасяват с кратката 3-давност. Съдът приема, че разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД не намира приложение в случая, макар влизането в сила на заповедта за изпълнение да създава последици, близки до тези на влязлото в сила съдебно решение (преклудиране на правото на длъжника да навежда възражения във връзка с недължимост на вземането, преди влизане в сила на заповедта). Според трайната практика на ВКС обаче този стабилитет на заповедта не може да се приравни на сила на пресъдено нещо, поради което и срокът за погасяване на вземането по давност не е петгодишен на основание чл. 117, ал.2 ЗЗД. С петгодишен давностен срок се погасяват само вземанията, които са били предмет на установяване в рамките на същинско двустранно спорно исково производство, какъвто настоящият случай предвид липсата на предявяван иск по чл. 422 ГПК, не е. В този смисъл решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 943/2009 г., I т. о., ТК, решение № 42/26.02.2016 г., по гр.д. № 1812 по описа за 2015 г. IV г.о., решение № 139 от 28.08.2013 г. по т. д. 98/2012 г. на ВКС,
II т.о. и ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което приравнява заповедното производство на производствата по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.) относно последиците, свързани с давността.
Поради това съдът намира, че вземанията за главница се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност съгласно чл. 110 ЗЗД, а тези за лихви – с изтичане на кратката тригодишна давност на основание чл.111, б. „в“ ЗЗД.
Разпечатката съдържа 28 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c7bc0f98-51fc-43eb-b822-53355fd93f50