Решение № 156 от 23.03.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 156 гр. София, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ружена Керанова

Членове:

Христина Михова

Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора Б. Г. Д. като разгледа докладваното от Ружена Керанова Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200809 по описа за 2025 година Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Апелативна прокуратура- Пловдив срещу нова присъда № 6/29.04.2025 г., постановена по ВНОХД № 521/2024 г. от Апелативен съд – Пловдив.

В касационния протест се съдържа позоваване на отменителните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че съдът не се е съобразил с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, а неоснователното отхвърляне на доказателствени искания за провеждане на очна ставка между свидетелите Д. и Т. и за назначаване на техническа експертиза, е довело до ограничаване правото на обвинението като страна в процеса да докаже обвинителната си теза. Заявено е, че допълнителни аргументи ще се изложат след изготвяне на мотивите. В постъпилото допълнение към протеста се изтъква, че апелативният съд е допуснал нарушение на материалния закон, като е оправдал подсъдимия О. М. за две отделни престъпления по чл. 312, ал.1 във вр. с чл. 26 от НК и по чл. 312, ал. 1 от НК, съобразно повдигнатото обвинение, без да съобрази, че с постановената първоинстанционна присъда деянията са били обединени в 1 едно продължавано престъпление, поради което е следвало да се произнесе по формираното от първата инстанция обвинение. В тази връзка се твърди и допуснато нарушение на процесуалния закон, тъй като въззивният съд не е изложил мотиви поради какви причини в конкретния случай е неприложим институтът на продължаваното престъпление. Оспорва съдебната оценка на показанията свидетелите Т. и Я. и се претендира пълна достоверност на съобщеното от тях. Развити са доводи за неоснователно доверяване на обясненията на подсъдимия, за игнориране на показанията на К. и необсъдени противоречия в показанията на Д.. Повторено е оплакването за неоснователен отказ да се проведе очна ставка между Д. и Т.. В заключение се обобщава, че обсъдената в протеста оценъчна дейност по отношение на доказателствената съвкупност показвала отсъствие на изискуемия се комплексен и обективен подход. Отправеното искане е за отмяна на въззивната присъда, с която подсъдимият О. М. е признат за невиновен в извършване на престъпления по чл. 312, ал. 1 във вр. с чл. 26 от НК, и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд.

В съдебното заседание пред касационната инстанция прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по направените в него доводи и искания. Изразява несъгласие само с твърдението в него, че апелативният съд е следвало да се произнесе не по обвинението, а по квалификацията, дадена от първата инстанция във връзка с чл. 26, ал.1 от НК.

Подсъдимият О. М., редовно призован, не се явява. Представлява се от защитник, който пледира за оставяне в сила на атакуваната присъда.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

С присъда № 27/02.10.2024 г., постановена по НОХД №535/2022 г., Окръжният съд - Пазарджик признал подсъдимия М. О. за виновен в това, че в периода 12.10.2020 г. до 13.10.2020 г. при условията на продължавано престъпление, в качеството си на лекар, когато не действа в качеството си на длъжностно лице, снабдил Г. Т. с лъжливи свидетелства за състоянието на здравето му (амбулаторен лист и болничен лист в два екземпляра) и А. Я. с лъжливо свидетелство за състоянието на здравето му (лист за преглед на пациент в консултативно -диагностичен блок) в спешното отделение, поради 2 което и на основание чл. 78а, ал.1 от НК го освободил от наказателна отговорност за престъпление по чл. 312, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, като му наложил административно наказание глоба в размер на 2000 лева.

Със същата присъда подсъдимият О. М. е признат за невинен и оправдан за извършени от него на 09.10.2020 г. и на 13.10.2020 г. две престъпления по чл. 225в, ал. 1 от НК.

По протест и по жалба на подсъдимия О. М. е било образувано ВНОХД № 521/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. Въззивното производство е приключило с оспорения сега съдебен акт, с който първоинстанционната присъда е била отменена в частта й, с която подсъдимият е признат за виновен за престъпление по чл. 312, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, за което на основание чл. 78а, ал. 1 от НК е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, като вместо това той е признат за невинен, както следва :

- в това, че на 12.10.2020 г., при условията на продължавано престъпление, в качеството си на лекар, когато не е действал като длъжностно лице, да е снабдил Г. Т. с лъжливи свидетелства за здравословното му състояние, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по възведеното обвинение по чл. 312, ал.1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК;

- в това, че на 13.10.2020 г. в качеството си на лекар, когато не е действал като длъжностно лице, да е снабдил А. Я. с лъжливо свидетелство за здравословното му състояние, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по възведеното обвинение по чл. 312, ал.1 от НК.

В останалата част относно оправдаването на подсъдимия по обвиненията за престъпленията по чл. 225в, ал. 1 от НК първоинстанционната присъда е потвърдена.

Протестът е допустим, но по същество неоснователен. Потвърденото от апелативния съд оправдаване на подсъдимия М. по чл. 225в, ал. 1 от НК не е протестирано от прокурора, поради което съобразно разпоредбата на чл. 347, ал. 1 от НПК остава извън пределите на касационната проверка.

Пространното изложение в допълнението към протеста, свързано със заявеното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, е неоснователно.

Изразеното разбиране, че оправдавайки подсъдимия по обвинението за 3 извършено от него престъпление по чл. 312, ал. 1 от НК, въззивният съд е следвало да се съобрази с „правната квалификация и предмета на обвинението, формулирано с първоинстанционната присъда“, обединила отделните деяния в едно продължавано престъпление, не намира опора в процесуалния закон. С обвинителния документ, сложил началото на съдебния процес срещу подсъдимия М., е повдигнато обвинение за извършени от него престъпления по чл. 312, ал.1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК за снабдяване на Г. Т. с лъжливо свидетелство за здравословното му състояние, съответно за извършване на престъпление по чл. 312, ал.1 от НК за снабдяване на А. Я. с такова свидетелство. Видно от оповестеното по-горе съдържание на първоинстанционната присъда, окръжният съд е приел, че така инкриминираните деяния следва да бъдат обединени в едно общо продължавано престъпление. Не е необходимо да се излагат подробни съображения, че предметът на въззивната проверка е очертана от правната квалификация на обвинението. Приложеният от първостепенния съд закон не обвързва въззивната инстанция. Това произтича от същността на контролното производство, в което тази инстанция е и такава по същество (втора първа инстанция). Затова с новата присъда, упражнявайки правомощията си по чл.

336, ал.1, т. 3 от НПК, въззивният съд следва да оправдае подсъдимото лице по повдигнатото обвинение, внесено с обвинителния акт. Процедирайки по този начин, апелативният съд не е допуснал съзряното от касатора нарушение, квалифицирано в допълнението към протеста като такова по смисъла на чл.

348, ал.1, т. 1 от НК. Несъстоятелно е и възражението, вече обвързано с наличието на процесуален порок, с което съдът е упрекнат, че не е изложил съображения защо в разглеждания случай е неприложим институтът на продължаваното престъпление. Такава мотивировка в съдебния акт не е била и необходима, защото подсъдимият е оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение.

В едната си част развитата аргументация, представена в подкрепа на второто от касационните основания, е съпътствана със собствен на касатора анализ на гласните доказателствени източници, конкретно показанията на свидетелите Г. Т. и А. Я., като при преценката им се настоява определени факти да бъдат интерпретирани само по предложения в сезиращия документ начин, разминаващ се с дадения от втората инстанция мотивиран прочит на доказателствената съвкупност. Така по същество се формулира оплакване, 4 гравитиращо към необоснованост. В тази връзка настоящият съдебен състав счита за нужно да припомни, че фактическата необоснованост, когато не е резултат от процесуални нарушения, не подлежи на обсъждане в рамките на провежданата процедура по глава двадесет и трета от НПК. С оглед на тези уточнения доводите, поддържани с протеста, не следва да се разискват извън контекста на претенцията за опорочена доказателствена дейност и за правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган.

Апелативният съд в рамките на възложените му от чл. 314 от НПК задължения за цялостна проверка на оспорената пред него присъда, надлежно я е осъществил. По обхват и структура атакуваният съдебен акт отговаря на стандарта по чл. 339, ал. 3 във вр. с чл. 305 от НПК. Съдържанието му обективира самостоятелна дейност на апелативния съд на релевантните факти и мотивиран разбор на доказателствената съвкупност. За да се произнесе по въззивния протест и жалбата на подсъдимия М. и в правомощията си на инстанция по фактите, е провел съдебно следствие, в рамките на което е извършил повторен разпит на свидетелите Г. Т., А. Я., П. Д., изслушал е обясненията на подсъдимия и е провел разпит на В. Ц., личен лекар на Т..

Несъгласието на касатора с извършеното оценъчно третиране на формираната доказателствена съвкупност и направените въз основа на това изводи за отсъствие на достатъчно убедителни и безспорни доказателства, които да подкрепят обвинителната теза за извършени от подсъдимия престъпления по чл. 312 от НК, се основава на разбирането за неправилна оценка на показанията на Т. и Я.. Въззивният съд не търпи упрек за проявената взискателност при проверката на показанията на свидетелите, които несъмнено са били определящи за обвинението срещу подсъдимия, проследявайки детайлно информацията, която те са споделили в разпитите си от двете фази на процеса. Всъщност, отказът на предходната инстанция да даде преимущество в доказателствения процес на показанията на посочените свидетели е разчетена в допълнението към протеста като игнориране в противоречие с нормата на чл. 14 от НПК на изводимите от тях данни.

Съдържанието на мотивите към новата присъда показва, че съдът последователно е подчертал факторите, поради които се е отнесъл с недоверие към свидетелстването на Т. и Я., откроявайки коректно съществуващите противоречия и непоследователност при излагането на данните за 5 релевантните моменти от инкриминираните събития. Тези разсъждения обяснимо са подминати в протеста, а именно те са обусловили отказа на апелативния съд да ги цени като източник на несъмнени и достатъчни по обем доказателствени факти в подкрепа на обвинителната теза. Извършената от втората инстанция самостоятелна интерпретация на събрания доказателствен материал изключва отправената критика за пренебрегване на показанията на Т. и липса на обективност при оценката им. Съдът е обсъдил способността им да спомогнат за безспорно установяване на фактологията, съпоставяйки ги с показанията на свидетелката Д., присъствала в хирургическия кабинет при посещението му и с обясненията на подсъдимия. Процесуално издържано съдът е обсъдил и информацията, споделена от В. Ц., личен лекар на Т., която го е насочила с издадено направление към консултация от хирург, тъй като е установила при него налична симптоматика, относима към поставената от нея диагноза. Тези данни, видно от мотивите на протестираната присъда, са третирани като факти, които макар и да нямат самостоятелно доказателствено значение, имат отношение към убедителността на показанията на Т., поддържал, че той не е имал никакви оплаквания, изискващи преглед от подсъдимия в разпитите му от подготвителната фаза и пред основния съд. В тази аспект апелативният съд е обърнал внимание и на това, че Т. за първи път в разпита си, проведен в допълнителното съдебно следствие, е отбелязал факта за наличие на болки в съответната анатомична област, дало основание да бъде насочен към хирург от свидетелката Ц..